Решение по гр. д. на ВКС, ІV-то гражданско отделение стр.6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 506

София, 30.07. 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Д. А.

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 4306/2023 г.:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

С определение № 2320/14.05.2024 г. по касационна жалба на Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., конституирани като правоприемници на починалия в хода на първоинстанционното производство първоначален ищец А. О. О., e допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 804/13.06.2023 г. по в. гр. д. № 930/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отхвърлен искът на А. О. О., починал и заместен в процеса от Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 12 000 лева до 120 000 лева.

В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос:

Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото в отговор на правния въпрос в посочените от жалбоподателите решение № 72 /1.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III г. о. на ВКС (посочено на стр.10 и 17 от изложението за допускане на касационно обжалване и приложено под номер 7), решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV г. о. на ВКС (последните две с участието на съдии от настоящия състав, които решения са им и служебно известни, посочени с допълнителна молба от 16.04.2024 (л.81, 86 и сл. и 100 и сл.). Сходно е и разрешението в допълнително представеното от жалбоподателите решение № 117 /22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о. на ВКС, със същия докладчик като докладчика по посоченото гр. д. № 4037/2021 г. на III г. о. на ВКС, в което е съобразена съдебната практика на ВКС по сходни случаи.

Сходните хипотези са по искове за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № ІІ-048/1999 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура.

По тези дела са уважени искове по чл.2б от ЗОДОВ на пострадали лица от престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение на мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. възродителен процес през периода 1984 - 1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Пострадалите лица са били задържани и лишени от свобода, а в последствие и принудително заселени.

В тези решения е прието, че наличието на допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден.

Присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Тези неимуществени вреди са търпени от ищците в един изключително продължителен период от време от приблизително тридесет години. Присъдените обезщетения са в размер на по 30 000 лева.

Настоящият съдебен състав споделя приетото в посочените решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, по изложените в тях съображения и намира, че при установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер (а не по-ниски) обезщетения за неимуществени вреди, като тези, присъждания от ВКС на Р. Б. по аналогични случаи.

За мотивите на въззивния съд:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че страните не спорят по фактите по делото и ги е установил.

От правна страна по иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС въззивният съд е приел следното:

Въззивният съд се е позовал на установена практика на ВКС по сходни спорове.

Въззивният съд е приел, че по настоящото дело няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. възродителен процес през периода 1984 г. - 1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г.

Въззивният съд е приел, че няма спор и по това, че ищецът е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен в [населено място], В. окръг. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл.2б от ЗОДОВ, във вр. с чл.6, § 1 от КЗПЧОС.

Въззивният съд е приел, че процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване.

Въззивният съд е приел, че съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ (въззивният съд е посочил решения на ВКС), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни.

Въззивният съд е приел, че в случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на така наречения „възродителен процес, разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се „измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и имуществени вреди по време на така наречения „възродителен процес, неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не му дава покой, отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му права и достойнство, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, затваряне в себе си, емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безсъние и „опъване на нервите му до краен предел от безсилието, безпомощността и невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани.

Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно – свидетелските показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това не му било разрешено. Разпитаният по делото свидетел е разказал още, че ищецът е бил в разклатено психическо здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството.

Въззивният съд е приел, че въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от приблизително 30 години. С оглед това въззивният съд е приел, че следва да се приложи трайно установена практика на ВКС (въззивният съд е посочил решения на ВКС), съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лева В сочената по-горе практика се приема, че при определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Въззивният съд е приел, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на исковата молба, тъй като не се установява настъпване на факти, които да обосноват основателност на това искане преди този момент.

По основателността на касационната жалба:

Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал противоречие с посочените съдебни решения на ВКС при определянето на фактите и обстоятелствата, които имат значение (са релевантни) за определяне на размера на дължимото обезщетение по иска по чл.2б ЗОДОВ.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на жалбоподателите, че въззивният съд не е изложил мотиви по доводите им относно справедливия размер на обезщетението и по релевантните за спора обстоятелства.

Но настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и по този начин е определил размер, който е занижен.

Това се е отразило на правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.

Настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 30 000 лева.

От изложеното следва, че касационната жалба е частично основателна, а въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лева до 30 000 лева (за сумата 18 000 лева) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева въззивното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от това производство на жалбоподателите следва да бъдат присъдени поисканите с касационната жалба разноски и посочени в списък на разноски, който се съдържа в подадената на 11.06.2024 г. молба – 35 лева държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната им жалба.

Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

РЕШИ :

Отменя въззивно решение № 804/13.06.2023 г. по в. гр. д. № 930/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която с него е потвърдено решение № 260149/23.01.2023 г. по гр. д. № 49/2021 г. на Софийски градски съд, I - 13 с-в., с което е отхвърлен искът на А. О. О., починал в хода на производството и заместен в процеса от Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 12 000 лева до 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази част (върху сумата 18 000 лева), считано от 04.01.2021 г..

Вместо това постановява:

О. П. на Р. Б. да заплати на Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., правоприемници на починалия в хода на производството първоначален ищец А. О. О., на основание чл.2б ЗОДОВ и сумата 18 000 (осемнадесет хиляди) лева, представляваща разликата над 12 000 лева, за която искът е уважен, до сумата 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.01.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.

Оставя в сила въззивно решение № 804/13.06.2023 г. по в. гр. д. № 930/2023 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът на А. О. О., починал и заместен в процеса от Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 04.01.2021 г.

О. П. на Р. Б. да заплати на Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О. сумата 35 (тридесет и пет) лева държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната им жалба.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.