О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4987

гр. София, 03.11.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Б. М. гр. дело № 2000 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. А. К., действащ чрез адвокат М. И. от САК, срещу въззивно решение № 114 от 10.02.2025 г. по в. гр. д. № 1382/2024 година на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 1382/08.03.2024 г., постановено по гр. д. № 3350/2023 г. по описа на СГС, I ГО, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Х. А. К. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 15 000 лв. до 124 000 лв., от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП №11-048/1999 г. по описа на ВОП – София, на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички конкретно установени по делото съществени и релевантни обективни обстоятелства, имащи отношение към въпроса за определяне на справедливо обезщетение по реда на чл. 52 от ЗЗД за неимуществени вреди от нарушаване правото му по чл. 2б от ЗОДОВ; не е обсъдил икономическите показатели в страната, както и не се е съобразил със съдебната практика в сходни хипотези с оглед изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид. Моли за отмяна на въззивното съдебно решение в обжалваната му част.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитирана от него практика на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. За релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

2. За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“.

Сочи следната съдебна практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о., решение № 394 по гр. д.№ 1520/2011 г. на III г. о., решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на III г. о, решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на IV г. о.; решение № 126/2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 214/2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о., решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о. и решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?

Сочи следната съдебна практика: решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2021 г., IV г. о.; решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 391/2021 г., III г. о.; Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г. о.; решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г. о.; решение № 194/11.01.2021 на ВКС по гр. д. № 4488/2019, IV г. о.; решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; решение № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1934/2017 г., IV г. о.

4. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

Сочи следната съдебна практика: решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 72 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2021 г., III г. о.; решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о.; решение № 50062 от 02.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г. о, решение № 117 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г., III г. о., решение № 283 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г., IV г. о.; решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о.

5. По въпроса във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и разрешаването на сходни случаи.

Сочи решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о.

6. По въпроса за изискването, заложено в принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин?

Позовава се на практиката на Конституционния съд в негови решения: решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. и решение № 3 от 2019 г. по к. д. № 16/2018 г. и на практиката на ВКС, развита в решение № 126/28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о., решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о.; решение № 126/28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о.; решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о.; решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК.

Не е постъпил отговор от насрещната страна – Прокуратурата на РБългария.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел за установено, че СГС е сезиран с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС като ищецът твърди, че е наследник на един от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП I 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София; че неговият баща А. А. К. е починал в хода на разследването на 25.01.2006 г. и на основание чл. 74, ал. 2 НПК правата му на пострадало лице са преминали върху него като негов наследник. Съдът е констатирал, че страните не спорят, а и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е син на А. А. К., който съгласно представеното удостоверение за идентичност на лице с различни имена на [община] - изх.№ 016/27.01.2023 г. се именува и като А. А. К..

Съдът е посочил, че с Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Б. 517 лица във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е и наследодателят на ищеца с имена А. А. К..

От удостоверение изх. № р 12493/09.08.1991 г. на МВР, според въззивния съд, се установява, че наследодателят на ищеца А. А. К. по политически причини е бил въдворен в ТПО Б. за периода 19.02.1985 г. - 26.06.1988 г. за това, че разпространява клеветнически слухове, насочени срещу обществено-политическия строй в Н. Р. Б. а за периода от 19.03.1986 г. - 22.06.1988 г. е бил изселен в [населено място] с административен акт по политически причини. Посочено е, че със заповед за прекратяване на превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗНМ от 22.06.1988 г. наложената на наследодателя на ищеца превантивна административна мярка е прекратена.

Въззивният съд е констатирал, че с постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили от 31.01.1991 г. е образувано сл. д. № 1/1991 г. по разделени материали от сл. д. № 1/1991 г. по описа на Главна прокуратура на РБ за дейност в периода 1984 г. - 1989 г. - престъпление по чл. 162, ал. вр. с чл. 20, ал. 2 НК като делото е водено срещу Т. Ж. - председател на ДС и о. з. генерал - полковник Д. С., министър на вътрешните работи, за деяния в посочения период и в съучастие с други лица. Посочено е, че първоначално са повдигнати обвинения по чл. 162, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК на Т. Ж., на о. з. генерал-полковник Д. С. А., на Г. А., П. М. и П. К., а в хода на разследването с постановления от 21.12.1992 г. и 14.01.1993 г. за привличане на обвиняем спрямо о. з. генерал - полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. са повдигнати обвинения за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. с чл. 20, ал. 3 вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Посочено е, че с постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., о. з. генерал - полковник Д. С., Г. А., П. М. и П. К. за извършено престъпление по чл. 162, ал. вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 26, ал. 1 НК.

Въззивният съд е установил, че на 20.07.1993 г. е внесен обвинителен акт срещу Т. Ж., П. С. и Г. А. за престъпление по чл. 387 НК, въз основа на който обвинителен акт е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на ВС, Военна колегия, но с разпореждане на съда делото е върнато за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. На 19.12.1997 г. е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1998 г. на ВС, Военна колегия, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото отново е върнато за допълнително разследване. Съдът е посочил, че с постановление от 29.09.1998 г. сл. д. № 1/1992 г. е преобразувано в сл. д. № 780-/1998 г. на СВОП, като наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., на основание чл. 237, ал. 1, т. 1 НПК (отм.), а с постановление от 18.12.1999 г. наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д. С., на основание чл. 21, ал. 1, т. 4 НПК (отм.).

Съдът е констатирал още, че с постановление от 06.04.1999 г. делото е спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а след възобновяването му на 04.12.1999 г. е преобразувано с № ДП 11-048/1999 г. по описа на ВОП София. С постановление от 17.02.2000 г. наказателното производство е прекратено спрямо Г. А., отменено впоследствие, и на 07.12.2012 г. е проведен разпит на лицето в качеството му на обвиняем. След разясняване, че абсолютната давност е изтекла, обвиняемият е заявил, че желае да се ползва от давността и делото, водено срещу него, да бъде прекратено. С постановление на ВОП София от 31.05.2022 г. е прекратено наказателното производство по ДП 11-048/1999 по описа на ВОП София поради смъртта на Г. И. А., потвърдено с определение от 20.06.2022 г. по НЧД №2337/2022 год. по описа на СГС. С определение №1223/22.12.2022 год. на САС, 6-ти наказателен състав е отменено определението от 20.06.2022 г. и делото е върнато на Военно-окръжна прокуратура София за продължаване на процесуално следствените действия. Въззивният съд е приел за установено, че по делото е представено постановление на Военно-окръжна прокуратура - София от 17.08.2023 г., с което е оставена без уважение молба от 16.08.2023 г. на група лица, сред които и ищеца, с искане за преквалифициране на деянието от чл. 387, ал. 2 НК на обвинение по чл. 417 или чл. 418 от НК.

Съдът е обсъдил показанията на разпитания пред СГС свидетел В. А. К. - брат на ищеца и е приел за установено, че през 1984 г. живеели в Я., [община], област С.; на 19.01.1989 г. армията нахлула в селото и десетина човека, сред които баща им, били качени в автобус, след което не знаели къде е; половин година по-късно получили телеграма от Б. за свиждане; баща им бил сринат; след престоя му в Б. бил интегриран в [населено място], М.; общо 3 години, 6 м. и 11 дни баща им бил в Б. и в [населено място]; след това се върнал в [населено място] и една година по-късно били принудително изселени с него в Турция, [населено място]; баща им останал да живее там, а свидетелят и ищецът се върнали след няколко месеца.

Съдът е установил, че бащата на ищеца се интересувал от развитието на делото, образувано след падането на Т. Ж., тъй като искал справедливост; допитвал се до хора, с които били в Б., но нищо не се случило. Починал през 2006 г., но до смъртта му не са го търсили от Прокуратурата или от полицията. Съдът е приел, че след смъртта на баща им, ищецът и брат му се интересували от развитието на делото, тъй като искали справедливост.

При така установената от него фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че в нормата на чл. 2б ЗОДОВ е регламентирано, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Посочил е, че съгласно разясненията, дадени с решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ВКС, ГО, IV ГО, решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ВКС, ГК, IV ГО, основани на практиката на ЕСПЧ, лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство, тъй като след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период - на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта.

Въззивният съд, позовавайки се на разпоредбата на чл. 76 НПК, че пострадалият, претърпял имуществени или неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред, има право да участва в съдебното производство като частен обвинител, е констатирал, че след смъртта на лицето това право преминава върху неговите наследници, а в конкретния случай по делото е представена молба от ищеца от 03.02.2023 г. до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 2 НПК е изразил желание за участие в делото като пострадал. Съдът е заключил, че ищецът е надлежно материално-прано легитимиран в качеството си на непряка жертва - преди смъртта на неговия баща и съответно пряка жертва, след встъпването му в наказателното производство на негово място, да предяви иска, предмет на делото.

Въззивният съд се е позовал на съдебна практика по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, с която е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Посочил е, че в този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.

Въззивният съд е приел, че в производствата по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на пострадалия; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на посочените обстоятелства се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ - както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице.

Съдът е отбелязал, че в случая наказателното производство е водено във връзка с т. нар. „възродителен процес“ като съгласно формираната практика на ЕСПЧ относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, се изразяват в притеснения, очакване и безпокойство за развитието на производството по горното дело и резултата от него; страх и опасения, че обвиняемите лица ще останат ненаказани за деянията си, което е обусловило накърняване на чувството за справедливост и на доверието на пострадалия в институциите и държавността.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля К., ценени по реда на чл.172 ГПК, при което е приел, че се установява наличието на обичайните вреди от забавеното наказателно производство, като голяма част от тях са посветени на негативното отражения на т. нар. „възродителен процес“ на неговия баща и цялото семейство, а не на отражението на забавеното наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г. по описа на ВОП върху неговия баща, а след смъртта му - върху ищеца.

При извършване на преценка дали периодът на наказателното производство е разумен, според въззивния съд, от значение е обстоятелството, че досъдебното производство се отличава с много висока фактическата и правна сложност, предвид многобройността на фактите, на които се основава повдигнатите обвинения, свързани с множество деяния, спрямо голям брой лица по време на т. нар. „възродителен процес“. Това от своя страна е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Установени са 446 лица, като голяма част от тях не живеят в страната. Също така наказателното производство е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването.

Значителната фактическа и правна сложност на досъдебното производство обаче, според въззивния съд, не може да обоснове извод за разумност на продължителност от над 30 години за водене на досъдебно производство; при това наказателното производство е водено за разследване на деяния, които засягат основни човешки права - насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Въззивният съд е достигнал до извода, че прокуратурата не е изпълнила в пълнота задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в разумен срок, да бъдат събрани всички релевантните доказателства и при доказана вина на обвиняемите в извършване на инкриминираните деяния - същите да бъдат предадени на съд. Посочено е, че с поведението си ищецът и неговият наследодател не са възпрепятствали хода на развитие на наказателното производство.

По изложените съображения въззивният съд е счел за обоснован извода на решаващия съд, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок; по делото не са ангажирани доказателства, които да сочат на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело; не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните.

Съдът е отбелязал още, че при определяне размера на дължимото обезщетение неимуществените вреди, изразяващи се страх, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на държавата, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., четвърто г. о. на ВКС; решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, ГК IV ГО и др.). Съдът е посочил, че за преките вреди от престъплението ищецът, в качеството му на наследник на неговия баща, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда.

По изложените съображения и с оглед вида на наказателното производство, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, чувството му на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност, загубата на вяра в институциите, възрастта на ищеца към момента на образуване на наказателното производство - 42 години, а към момента на завеждане на делото - на 75 г., съдът е достигнал до крайния си извод, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди, които са типични по своя вид, характер и интензитет, за нарушение по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС при разследване на деянията, осъществени по време на т. нар. „възродителен процес“ и предмет на сл. д. № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София, продължило от един изключително продължителен период от време - от образуване на делото през м. януари 1991 г. до завеждане на делото 20.03.2023 г., възлиза на 15 000 лв. Отделно от това е посочил, че осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване (решение № 359/25.09.2012 г., постановено по гр. д. № 1224/2011 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК).

По допускане на касационното обжалване:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Уточнени и конкретизирани от касационната инстанция, съобразно правомощията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите на касатора се свеждат до задължението на съда при определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД; как се прилага и отчита той относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, както и до задълженията на въззивната инстанция при определянето му да изложи мотиви като обсъди доводите и възраженията на страните, и направи съвкупна преценка на доказателствата.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Поставените в изложението на касатора въпроси, които са свързани и касаят критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са били разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60242 от 13.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 339/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 год., III г. о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 год., III г. о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 год., III г. о., ГК и др.

Според тази практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.

На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над „разумния“ срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка.

При установено сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не следва да се различават значително /сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане обуславя сходни по размер обезщетения/.

Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца /в т. ч. и с оглед неговата възраст/. При определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ е отчел продължителността на производството по процесното следствено дело, която значително надхвърля законоустановените срокове, а и всякакви разумни срокове за приключването му, като е приел, че фактическата и правната му сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушава правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; обстоятелството, че ищецът е наследник на пряко засегнато от възродителния процес лице; поведението на ищеца в производството; укоримото поведение на прокуратурата, която не е създала необходимата организация за разследване на всички факти от значение за делото. Така въззивният съд е обосновал извода, че наред с обичайните вреди, които винаги причинява неразумната продължителност на едно производство – страх и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавяне на делото, не са налице допълнителни вреди, извън обичайните такива – настъпили като пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на процесното следствено дело, които да обуславят по-висок размер на обезщетението. При определянето на обезщетението съдът е отдал значение и на създадения от съдебната практика ориентир, относим към сходни случаи, а именно: гр. дело № 2543/2024 г. по описа на ВКС, IV г. о., гр. дело № 1650/2025 г. по описа на ВКС, IV г. о., гр. д. № 1053/2025 г. по описа на ВКС, III г. о., гр. дело № 2188/2024 по описа на ВКС, IV г. о., гр. дело № 2492/2024 год. по описа на ВКС, III г. о., гр. дело № 2905/2024 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о.

Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки като следва да се отбележи, че сочената от касатора разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е невъзможно, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл. 269, предл. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност.

Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивните жалби на ищеца и на ответника, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора.

Мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същите са подробни, ясни, разбираеми, категорични като са обсъдени всички възражения на страните във въззивното производство.

Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на въззивното съдебно решение в съответната му обжалвана част на касационен контрол на основанието и по въпросите, посочени от касатора.

Водим от горното, състав на ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114 от 10.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1382/2024 година на Софийски апелативен съд, в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.