Р Е Ш Е Н И Е

№ 304

Гр. София, 03.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 561 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решение № 452 от 24.11.2023 г. по гр. д. 601/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено решение № 38 от 20.04.2023 г. по гр. д. 491/2022 г. по описа на Районен съд – Никопол в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. Ц. К. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че М. Ц. К. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД горницата над сумата от 14 052,44 лв. до сумата 15 056,59 лв. - претендирана главница по договор за потребителски паричен кредит № EMLN-17226454 от дата 13.08.2019 г.; сумата 4 622,41 лв. - претендирана договорна лихва за периода от 05.11.2019 г. до 30.06.2022 г., и сумата 4 122,55 лв. - претендирано обезщетение за забава за периода от 06.11.2019 г. до 01.09.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение № 211/14.09.2022 г. по ч. гр. д.№ 391/2022 г. по описа на РС - Никопол, и на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД е осъден да заплати на адвокат Д. В. М. от АК - Пловдив адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на М. Ц. К. в размер на 1 529,89 лв. с включен ДДС.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон. Оспорва като неправилни изводите на въззивния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Изтъква, че договорът е сключен при съобразяване изискванията на закона. Счита, че нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК не изискват в хипотези като процесната, когато лихвата е фиксирана, погасителният план да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска с посочена информация каква част от главницата, лихвата и другите разходи се погасяват със заплащането на всяка вноска. В подкрепа на доводите си се позовава на практиката на СЕС по дело С – 42/15 г. и дело С – 331/18 г. по тълкуване на чл. 10, ал. 2, б. з) – и) от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., имплементирана в Закон за потребителския кредит, съобразно която не се допуска национална уредба, изискваща договорът за кредит да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Сочи, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълните предявени размери. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответникът по касация, М. Ц. К., оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Подробно обосновава заявените с писмения отговор на исковата молба и поддържани в хода на делото възражения, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1 ЗПК за форма и съдържание, поради което е недействителен, евентуално че нищожни като неравноправни са отделни клаузи на договора. Претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 1167 от 14.04.2025 г. по т. дело № 561/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Трябва ли срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, да съдържа подробна разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд се е позовал на законовите разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК и приел, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като погасителният план следва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършване на тези плащания, да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи, като когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Споделил е извода на районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, защото от съдържанието му не става ясно как се формира сумата от 323,78 лв., съставляваща размер на месечна погасителна вноска, след като не е посочено в стойността на всяка една месечна погасителна вноска какъв е размерът на главницата, лихвите и допълнителните разходи, респективно процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, тъй като няма изискуемо по закон съдържание - липсва погасителен план, поради което е налице пълна недействителност (нищожност) на договора. Изтъкнал е, че липсата на законосъобразен и ясен за потребителя погасителен план прави договора за потребителски кредит напълно недействителен, като противоречащ на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК - арг. от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение.

Посочил е, че правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Приел е, че от доказателствата по делото се установява, че ответникът е получил заемна сума в размер на 14 700 лв. от уговорената сума от 15 000 лв., и е погасил първите две вноски в размер на 647,56 лв., поради което е счел, че претендираната от ищеца като главница сума за разликата над уважения размер на иска за сумата 14 052,44 лв. до сумата 15 056,59 лв. е недължима. Позовавайки се на нормата на чл. 23 ЗПК, е приел за недължими и претендираните от ищеца суми от 4 622,41 лв. - договорна лихва за периода от 05.11.2019 г. до 30.06.2022 г., и от 4 122,55 лв. - обезщетение за забава за периода от 06.11.2019 г. до 01.09.2022 г. По тези доводи е намерил предявените установителни искове за неоснователни в гореочертаните им части и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част.

По релевирания от касатора правен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. 3253/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 50007 от 29.03.2024 г. по т. д. 1023/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO и решение № 50131 от 06.08.2024 г. по т. д. 1248/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТO, с които съдебната практика е уеднаквена. Прието е, че не е необходимо при срочен договор за кредит, предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, и когато не са приложими различни лихвени проценти, да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.

Даденият отговор е обоснован със задължителната за националните съдилища практика на Съда на Европейския съюз по решение от 09.11.2016 г. по дело С – 42/2015 г. и по решение 05.09.2019 г. по дело С – 331/2018 г., с които по отправени преюдициални запитвания е дадено тълкуване на член 10, параграф 2, букви з)—й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, имплементирана в Закона за потребителския кредит - § 2 от ДР на ЗПК. С цитираните решения Съдът на Европейския съюз е приел, че съгласно чл. 22, параграф 1 от Директива 2008/48, доколкото тя съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат в националното си право разпоредби, различни от предвидените в тази директива. Намерено е, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 извършва такава хармонизация, що се отнася до елементите, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит, поради което член 10, параграф 2, букви з)—й) от Директива 2008/48 във връзка с член 22, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Отговорът е обоснован с липсата на въведено с Директивата изискване за посочване под каквато и да е форма в договор за кредит на разбивка на погасителните вноски на потребителя, която да показва погасяването на главницата, ако тя се погасява с тези плащания, лихвите и другите разходи, дължими съгласно този договор, а единствено информация, че при наличие на искане от потребителя, което може да бъде отправено през целия срок на договора, кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план.

Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз тълкуването, което последният дава на норма от правото на Съюза, уточнява и изяснява значението и приложното поле на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила, като националната юрисдикция трябва да тълкува националното право във възможно най-пълна степен в съответствие с тълкуването на правото на съюза, дадено с решения на СЕС, които на основание чл. 633 ГПК са задължителни за българските съдилища, поради което дадените с горецитираната практика на СЕС разрешения по поставения от касатора правен въпрос, съобразени и в практиката на ВКС по цитираните съдебни решения, изцяло се възприемат от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Предвид дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, неправилно въззивният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит № EMLN – 17226454 от 13.08.2019 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, защото от съдържанието му не ставало ясно как се формира сумата от 323,78 лв., съставляваща размер на месечна погасителна вноска, след като не е посочено в стойността на всяка една месечна погасителна вноска какъв е размерът на главницата, лихвите и допълнителните разходи, респективно че процесният договор за потребителски кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, тъй като няма изискуемо по закон съдържание.

Видно от съдържанието на договора същият е сключен за срок от 72 месеца и има уговорен лихвен процент за целия срок на договора от 9,68 %, в която хипотеза по вече изложените правни доводи, обосновали дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, липсва задължение в договора за кредит да бъде посочено под каквато и да е форма уговорените месечни вноски в размер на 323,78 лв. каква част от дължимите главница, лихви и разноски са предназначени да погасят.

Въззивният съд е ограничил решаващата си дейност до този неправилен по изложените съображения правен извод за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради сключването му в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, без да обсъди и изложи мотиви по останалите въведени от ответника с писмения отговор на исковата молба и поддържани пред всички инстанции възражения за недействителност на сделката, основани на: липсата на ясно посочване на приложимия към договора лихвен процент и условията за прилагането му – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК; непосочването на дължимата за периода на действие на договора възнаградителна лихва; липсата на посочен ясно годишен процент на разходите, как последният е формиран – от какви разходи, както и че в нарушение на закона – чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК в последния не е включена застрахователната премия по сключения в изпълнение на договора за кредит договор за застраховка – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК; при включване на застрахователната премия като разход по договора за кредит при формиране на ГПР, което според ответника е следвало да бъде сторено, би се нарушила забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите да не е по - висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. както и че поведението на кредитодателя представлява заблуждаваща търговска практика по смисъл на чл. 68д ЗЗП, основание за неравноправност на клаузите; нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК всички елементи на договора да се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12; клаузи на договора са неравноправни и поради липсата на индивидуално договаряне нищожни – чл. 146 ЗЗП. Така въведените от ответника възражения не са обсъдени и от първоинстанционния съд, към чиито мотиви въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК.

По изложените доводи за неправилност на изводите на въззивния съд и за спазване правото на защита на страните въззивното решение следва да бъде отменено и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Плевен, като при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се съобрази с указанията на въззивния съд досежно тълкуването на закона и да обсъди всички своевременно релевирани възражения от ответника и доводите на страните във връзка с тях, както и събраните относими и допустими доказателства във връзка със спорните във въззивното производство факти и обстоятелства, по които е недопустимо да се произнася за първи път касационната инстанция.

Разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявения иск.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 452 от 24.11.2023 г. по гр. д. 601/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд - Плевен.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.