ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 658
гр. София, 18.08.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Божилова
Членове: Ивайло Младенов
Анна Ненова
като разгледа докладваното от И. М. К. търговско дело № 20228002902329 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, съдът взе предвид следното : Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. С. и Х. М. С. против решение № 72 от 2.02.2022 г. пост. по т. д.№ 1137/2021 г., на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 265125/29.07.2021 г., пост. по т. д.№ 9517/2020 г. на Софийския градски съд, І г. о., 20 състав, с което са уважени предявените от „Ю. Б. АД срещу касаторите искове с правно основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, във връзка с чл. 79 от ЗЗД, като всеки от ответниците е осъден да заплати по 1/2 от сумата 59 206,16 швейцарски франка, равняващи се на 112 947,60 лева - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 29007/21.12.2007г., представляваща сбора от главницата, включена в месечните вноски с настъпил падеж и главницата, която е обявена за предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, както следва: върху сумата от 11 560,02 швейцарски франка, равняваща се на 22 053,05 лв. - считано от 09.09.2020 г. до окончателното плащане, а върху сумата от 47 646,19 швейцарски франка, равняваща се на 90 894,64 лв. - считано от 05.01.2021 г. до окончателното плащане; сумата от 729.07 швейцарски франка - такса по чл. 4, т. 2 от договора за кредит за покупка на недвижим имот, дължима за периода от 22.11.2017 г. до 7.09.2020 г. и сумата от 150 лева - разноски по чл. 10, т. 3 от договора, за периода от 13.11.2017 г. до 07.09.2020г.
В касационната жалба са изложи оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение, с твърдения, че въззивният съд не е разгледал по същество въззивната жалба, с произнасяне по която е бил сезиран. Като основание за недопустимост на въззивното решение и за допускането на касационното му обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ от ГПК, е посочено ненадлежното представителство на касаторите – наследници по закон на общата им наследодателка – тяхната майка С.Х.С. – кредитополучател по сключения с „Ю. Б. АД договор за банков кредит. По отношение на касаторката Х. М. С. нарушението на процесуалните правила е квалифицирано като такова по чл. 27, ал. 1, във връзка с чл. 28, ал. 2 от ГПК, с твърдението, че същата е била непълнолетна и може да извършва валидни процесуални действия само лично със съгласието на своя баща, който обаче няма право да действа като неин законен представител. По отношение на касаторката М. М. С. като основание за недопустимост на решението се твърди нарушение на чл. 27, ал. 1, във връзка с чл. 28, ал. 1 от ГПК, тъй като към датата на подаване на въззивната жалба тя е бала пълнолетна, поради което нейният баща М. С. не е могъл да я представлява като неин законен представител.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване е обоснован, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 295/ 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 384/29.03.2019 по т. д.№2520/2016 на ВКС, ТК, I т. о. и решение по дело С-186/2016 г. на СЕС по следния въпрос: 1. Неравноправна ли е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния ù характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл. 144. ал. 3 ЗЗП. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 384/29.03.2019 по т. д.№ 2520/2016 на ВКС, ТК, I т. о. и решение по дело С-186/2016 г. на СЕС. 2. Какво е приложението на изключението по чл. 144. ал. 3 от ЗЗП спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Изложено е, че този въпрос, който касаторите считат, че е обусловил изхода на делото, е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 384/29.03.2019 г., пост. по т. д.№ 2520/2016 на ВКС, Т. К., I т. о. и решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., на ВКС, Г.К., IV г. о. 3. Приемането на нищожна договорна клауза от потребителите чрез допълнително споразумение представлява ли спогодба по непозволен договор или следва да се приеме, че е налице индивидуална договореност?
Посочено е, че по този въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с решение № 146 от 01.11. 2017 г. по т. д.№ 2615/2016г., на ВКС, I т. о., Т. К., решение № 198 от 18.01.2019г. по т. д. № 193/2018 г., на ВКС I т. о., Т. К., решение № 201 от 29.01.2018 г. по т. д.№ 700/2017г., на ВКС, I т. о., Т. К., решение № 146 от 01.11.2017г. по т. д. № 2615/2016г. на ВКС, I т. о. Формулиран е и пояснителен въпрос, а именно как следва да бъде изпълняван договора за кредит - с първоначално договорените лихви и курса купува в чуждестранна валута или следва да се приложи индивидуално договореното в последващо споразумение? Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. второ и т. 3 от ГПК. Ответникът по касация „Ю. Б. АД оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Г. С. се твърди, че формулираните в изложението въпроси са общи, неконкретизирани, с общотеоретичен характер и без безспорно индивидуализирано отношение към материалното и процесуално развитие на съдебното производство, а разяснителната им част е предпоставена от обсъждането на конкретните доказателства по делото и възприемане на фактическата обстановка. Инвокирано е и възражение, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдържа правни доводи по съществото на обжалвания акт, касаещи неговата правилност, което ответникът по касация счита за недопустимо, предвид указанията, дадени с т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се, че въпросът за наличието на неравноправни клаузи в процесния кредитен договор е подробно разгледан от Софийския апелативен съд, който е намерил за неравноправни клаузите на чл. 3, ал. 1, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от него и е постановил решението си съобразно този извод.
Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество.
Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а ако такова бъде допуснато, касационната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение - потвърдено.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.
По делото е установено, че с договор № HL 29007/ 21.12.2007 г. „Ю. Б. АД се е задължила да предостави на общата наследодателка на касаторите С.Х.С. кредит за текущи нужди, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 61 200 евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване от 360 месеца. Уговорено е, кредитът в швейцарски франкове да се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя, като банката служебно превалутира предоставената в тази валута сума в евро по курс на банката за деня, след което я превежда в евро по сметка на кредитополучателя. В клаузата на чл. 3 от договора е регламентиран и начинът на формиране на възнаградителната лихва като насрещна престация, дължима от кредитополучателя за времето на ползване на предоставената заемообразно парична сума, като състояща се от два компонента : 1) променлив, представляващ базовият лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който в деня на сключване на договора възлиза на 4,5 % и не подлежи на договаряне, а се определя едностранно от банката (чл. 3, ал. 5), като изменението му води до „автоматична“ промяна на отделните погасителни вноски и става незабавно задължително за страните, за което банката уведомява насрещната страна чрез обявяването му на видно място в банковите салони и 2) постоянен, уговорен като надбавка от 1,15 пункта, която се начислява върху променливия.
В клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е предвиден механизъм за погасяване на кредита, относно вида на валутата, в която то следва да бъде извършено, а именно швейцарски франкове и хипотезата, при която на падежа на задължението за заплащане на съответната погасителна вноска кредитополучателят не разполага по сметката си със съответната сума в швейцарски франкове, но притежава средства в лева или евро по сметките си в банката. Уговорено е в този случай погасяването да се извършва от банката след служебно превалутиране на наличните средства в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката, за което кредитополучателят е дал предварително своето съгласие.
Страните са уговорили в полза на банката обезщетение за мораторните вреди от неизпълнението на паричното задължение на кредитополучателя, вкл. и при обявена предсрочна изискуемост на кредита (по същество - едностранна мораторна неустойка за закъснителните вреди от забавеното изпълнение на главното парично задължение), в размер на редовната лихва по кредита и надбавка от 10 пункта (чл. 3, ал. 3 от договора), както и право на банката при всяко неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя да обяви кредита за предсрочно изискуем (чл. 18). От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че кредитът е усвоен на 23.01.2008 г., когато по блокираната сметка на кредитополучателя е преведена сумата от 100 144 швейцарски франка, равняващи се на уговорения кредитен лимит по чл. 1 от договора от 61 200 евро, при приложим курс „купува“ на банката за швейцарски франк към евро от 1,6363256. От събраните по делото доказателства е видно, че между страните са били сключени четири допълнителни споразумения към кредитния договор, съответно от 28.09.2010 г., от 22.12.2011 г., от 31.08.2012 г. и от 28.03.2013 г., с които страните по договора са установили дължимите към съответните дати вземания на банката за главница, лихви и такси и са се съгласили просрочените лихви и такси да бъдат капитализирани, т. е. прибавени към дължимата главница по договора и са предоговорили размера на дължимата възнаградителна лихва, както и периоди на погасяване на кредита при облекчени условия. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че към датата на подаване на исковата молба- 9.09.2020г. непогасени на падежа са останали 82 вноски, дължими за периода 10.11.2013г. до 09.09.2020г., като размерът на непогасената главница е 12 643,52 швейцарски франка, осчетоводеният остатък на редовна главница, с ненастъпил падеж, е 90 214,86 швейцарски франка, а осчетоводените незаплатени такси по договора възлизат общо на 1 590,19 швейцарски франка.
При горните данни, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 1 в частта относно начина на формиране на т. нар. „базов лихвен процент“ на банката за съответния период, както и клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12, ал. 1 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 и т. 13 от ЗЗП и като такива са нищожни, съобразно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Обосновал е извода си с разбирането, че споменатите клаузи овластяват банката едностранно да изменя динамичната компонента, формираща размера на възнаградителната лихва, при липсата на ясно и точно уговорено в самия договор основание за това, а единствено по нейна свободна преценка, което съдът е субсумирал под хипотезата на неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП (едностранна промяна в условията на договора въз основа на непредвидено в него основание). Съобразил е наличието на предвидената в т. 13 на същата алинея отрицателна предпоставка, а именно липсата на уговорена възможност в този случай потребителят да се откаже от договора, ако счита, че така сумарно определената възнаградителна лихва е значително завишена в сравнение с тази, уговорена при сключването на договора. Този извод е направен и по аргумент a contrario от клаузата на чл. 8 от договора, която предвижда право на кредитополучателя не да прекрати кредитния договор, като се откаже от него, а да погаси кредита предсрочно, като в този случай, съгласно чл. 8, дължи такса в размер на 4 % върху предсрочно погасената главница, която въззивният съд правилно е преценил, че по правното си естество представлява обезщетение за неизпълнението на договора – неустойка за репариране на вредите от прекратяването, преди изтичане на срока, за който е сключен (по естеството си пропуснати ползи от неполучената възнаградителна лихва за остатъка от уговорения срок). Изложил е съображения, че в случая не намира приложение изключението по чл. 144, ал. 2 от ЗЗП, което дерогира правилото на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП, именно защото в договора не е предвидено право на кредитополучателя да се откаже от него, без да отговаря за обезщетяване на вредите от предсрочното му прекратяване. Въззивният съд е отрекъл и приложението на чл. 143, ал. 3 от ЗЗП, от една страна поради несъвпадение на предметния обхват на посочените в хипотезата на нормата сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги (т. 1) и за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута (т. 2), а от друга - поради липсата на втората кумулативно предвидена в т. 1 предпоставка – липсата на обусловеност между едностранното изменение на базовия лихвен процент и колебанията на борсовите индекси и курсове, които са извън контрола на банката търговец. По съображения за липсата на регламентирана методология за промяна в размера на възнаградителната лихва в частта относно базовия лихвен процент и на размера на таксите, още по-малко такава, която да отговаря на изискването за подробно и ясно описание в договора. За нищожна като неравноправна съдът е приел и клаузата на чл. 22 от процесния договор за кредит, относно декларираното в нея от кредитополучателя знание, че промяната в определения от банката курса „купува“ или „продава“ на швейцарския франк може да доведе до повишаване размера на погасителните вноски и съгласието му да носи риска от настъпването на тези последици.
Обосновал е извода си с позоваване на цитираната в мотивите казуална практика на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК и на определението на СЕС по дело № С- 119/17 по тълкуването на чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г., по съображения, че последица от тази клауза е цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и поради това, че не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, което създава в негов ущърб значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Съобразил е, че предвид клаузите на чл. 2 и чл. 6, ал. 2 от договора, кредитополучателят не е могъл да се разпорежда или да ползва преведената по негова блокирана сметка сума от 100 144 швейцарски франка, а действителното усвояване на кредита е извършено в тяхната равностойност от 61 200 евро, в която е уговорен и размерът на кредита. По аргумент от нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, тълкувана a contrario от чл. 294, ал. 2 от ТЗ, са приети за нищожни онези клаузи от допълнителните споразумения към договора, с които е уговорено прибавяне на просрочените задължения за лихви към размера на редовната главница, върху която се начислява възнаградителна лихва, поради това, че представлява анатоцизъм, за който липсва изрична регламентация, съобразно делегиращата законова норма, като е преценил, че нормата на чл. 13 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г. на БНБ (отм.) не представлява предвидена възможност за олихвяване на изтекли лихви по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Този извод е обоснован и с нормата на чл. 366 от ЗЗД, която изрично обявява за нищожна спогодбата върху непозволен договор, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. Горните съображения на въззивния съд относно недействителността на клаузите на кредитния договор съвпадат с тези на първоинстанционния Софийски градски съд. Въззивният съд обаче е приел, че равностойността на последния получен и непогасен чрез плащане паричен ресурс от 112 947,60 лв. или 57 749,24 евро в дължимата валута от швейцарски франкове следва да бъде определена по курса „продава“ на банката към датата на устните състезания пред въззивния съд, когато, съобразно чл. 235, ал. 3 от ГПК се формира и силата на пресъдено нещо по спорното материално право, и която възлиза на 59 206,16 швейцарски франка. Това разбиране е основано на решение на СЕС от 20.09.2017 г. по дело C-186/16 г., според което клауза в договор за кредит в чуждестранна валута, представляваща неговия „основен предмет“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, не може да се счита за неравноправна само на това основание, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация, при условие че е изразена на ясен и разбираем език.
С това съдът е обосновал потвърждаването на първоинстанционното решение до размера на споменатата сума, съответно неговата отмяна за разликата над нея до пълния присъден размер от 94 496,49 швейцарски франка и отхвърлянето на иска за тази разлика.
При горните данни, настоящият касационен състав намира, че не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение, от естество да обоснове безусловното му допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, без наличието на общата предпоставка по ал. 1 на с. чл. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли в рамките на фактическите обстоятелства, с които ищецът е обосновал съществуването на претендираното материално право (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК) и срещу надлежно легитимирани ответници – наследниците по закон (низходящи от първа степен) на починалата кредитополучателка С.Х.С., в качеството на нейни универсални правоприемници. В касационната жалба не са изложени твърдения за пороци на обжалваното решение, които могат да бъдат субсумирани под някоя от хипотезите на недопустимост по чл. 270, ал. 3 от ГПК, нито такива, които да сочат негова евентуална нищожност, съобразно критериите, установени от съдебната практика. Не е налице и твърдяното ненадлежно представителство на ответниците - жалбоподатели във въззивното производство. Вярно е, че въззивната жалба е подадена от техния баща М. С., който е обосновал представителната си власт с посоченото в титулната ù част качество на техен „законен представител“. В случая бащата не може да бъде законен представител на ответниците тъй като към датата на подаване на въззивната жалба М. М. С. е навършила 18 г., т. е. тя е пълнолетна, поради което и предвид чл. 28, ал. 1 от ГПК извършва съдопроизводствените действия лично, а ответницата Х. М. С. е била непълнолетна и предвид нормата на чл. 28, ал. 2 от ГПК извършва съдопроизводствените действия лично, със съгласието на родителите или попечителите си. Съобразно чл. 32, т. 2 от ГПК, в качеството на родител той обаче може да бъде процесуален представител на ответниците по пълномощие, в какъвто смисъл са представените с молбата от 9.12.2021 г. пред въззивния съд и по негови указания пълномощни, с които те са го упълномощили да ги представлява по делото, като извършва всички съдопроизводствени действия по него вкл. да преупълномощава трети лица, както и да извършва действия на разпореждане с предмета на делото (спогодба, намаляване, оттегляне и отказ от иска, признаване исканията на другата страна и др.). По отношение на ответницата Х. М. С. съдът съобрази, че непълнолетните могат, но не са задължени да извършват съдопроизводствените действия лично - със съгласието на родителите или попечителите си те могат да упълномощят за това някое от лицата по чл. 32, т. 1 и т. 2 от ГПК. В случая непълнолетната Х. М. С. е упълномощила своя баща, който е от кръга на лицата, легитимирани да я представляват по пълномощие. Затова е без значение, че в титулната част на въззивната жалба той фигурира като законен представител на жалбоподателите. Преценката за наличието на надлежно учредена представителна власт, като абсолютна процесуална пред-поставка за упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно, се формира въз основа на действителното основание, от което тя произтича - в случая от представените по указание на съда пълномощни по чл. 33 от ГПК.
По искането за допускане на касационно обжалване по формулираните в изложението въпроси, съдът намира следното.
Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.
Първият формулиран в изложението въпрос дали е неравноправна неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, което създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, несъмнено е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд изрично се е произнесъл по него в положителен смисъл, като е приел, че са нищожни като неравноправни клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5 , чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора, на основание чл. 143, ал. 2, т. 11 и т. 13 от ЗЗП. Не е налице обаче специалният селективен критерии по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК - въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд нито този по т. 2 – произнасянето по него да е в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз.
Изводът на въззивния съд относно неравноправността на договорните клаузи, поради дисбаланс при разпределението на риска от изменението на валутния курс чрез възлагането му единствено върху икономически по-слабата по правоотношението страна, която не притежава специални знания, за да прецени вероятността от настъпването му и икономическите последици от него, е формиран изцяло в съответствие с практиката на СЕС по тълкуване на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., обективирана в определението по дело № С-119/17, част от диспозитива на което е буквално възпроизведена във формулирания от касаторите въпрос. Въззивният съд е разрешил този въпрос и в съгласие с решение от 20.09.2017 г. по дело C-186/16 г. на СЕС, според което националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, с оглед на всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство, и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. Не е налице и твърдяното противоречие при произнасяне по този въпрос със сочената от касаторите казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т. о., като основание, относимо към специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В това решение е прието, че е неравноправна неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката ù за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП. Мотивиран от цитирания отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, при договор за кредит, идентичен на процесния, сключен със същата банка, в цитираното решение съдът е прогласил нищожността, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправна по чл. 143, т. 19 от ЗЗП на клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора за потребителски кредит, съдържаща се и в процесния договор, сключен с наследодателката на касаторите. Аналогични съображения е изложил и въззивният съд по отношение на идентичната клауза от процесния договор, като в допълнение е посочил, че съдържащата се в нея декларация на кредитополучателя, че е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на чл. 6, ал. 2 и на чл. 20-22 от договора, при липсата на доказателства икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски франкове реално да му са му били разяснени от банката, не е от естество да разколебае извода за нейната нищожност. Не се констатира такова противоречие и с решение № 384/29.03.2019 по дело № 2520/2016 г. на ВКС, Т. К., IІ т. о., което по отношение отговора на този въпрос като обуславящ изхода на спора по делото изрично препраща към решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т. о. Ето защо, споменатият въпрос като разрешен изцяло в съгласие със споменатите актове на СЕС и с казуалната практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК не удовлетворява специалния селективен критерий за достъп до касация, предвиден съответно в т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Това се отнася и за формулирания в изложението въпрос за това, какво е приложението на изключението по чл. 144. ал. 3 от ЗЗП спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва, който не е разрешен в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. Споменатата норма регламентира две групи хипотези, които дерогират приложението на специалните основания за нищожност на потребителските договори по чл. 143, ал. 2, т. 11 и т. 13 от ЗЗП, според техния специфичен предмет (ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги), и обусловеността на дължимата насрещна престация (цена на предоставените стоки или услуги) от фактори, върху които търговецът или доставчикът на финансови услуги не е в състояние да въздейства, доколкото те дефинитивно се намират извън неговия контрол (колебанията, респ. измененията на борсовия курс или индекс или размера на лихвения процент на финансовия пазар)- т. 1, или единствено с оглед предмета на договора - покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е приел, че уредените в цитираната норма изключения са неприложими към процесния договор, предвид различния предметен обхват на посочените в нея сделки и процесния договор за банков кредит, както и поради липсата на уговорена в договора обвързаност между промяната в размера на възнаградителната лихва и колебанията, респ. измененията на борсови индекси и курсове, които са извън контрола на банката търговец. Видно е, че този въпрос е разрешен в благоприятен за касаторите смисъл, тъй като противното разбиране би изключило от приложното поле на нищожността хипотезата на едностранно увеличаване по усмотрение на банката на базовия лихвен процент при липсата на ясен алгоритъм за начина на неговото формиране и на уговорен механизъм за неговото изменение, вкл. и относно предпоставките от които възниква нейното преобразуващо право (т. 11), както и без да е уговорено в полза на кредитополучателя реципрочно право да се откаже от договора в този случай (т. 13), което би обусловило по-неблагоприятен за тях краен резултат от решаващата дейност на въззивния съд. Противно на твърдението на касаторите, същото разрешение е възприето в решение № 384 от 29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, според което изключенията на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП не намират приложение за валутните разлики при неравноправна клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, когато валутният риск е прехвърлен изцяло върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, в какъвто смисъл е разрешен този въпрос и в обжалваното въззивно решение. В решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. действително е прието, че основният критерий за прилагане на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, но за да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП), т. е. такъв, който по несъмнен начин да сочи обусловеността на динамичния компонент, участващ във формирането на възнаградителната лихва от изменението в стойността на този алеаторен фактор, което е извън контрола на банката. В случая въззивният съд е приел, че уредените в хипотезите на чл. 144, ал. 3 от ЗЗП изключения са неприложими по отношение на процесния кредитен договор освен поради разликата между неговия предмет и визираните в закона финансови услуги, още и поради това, че в него липсва ясна детерминираност между размера на възнаградителната лихва и такъв външен фактор, чийто колебания се намират извън контрола на банката, който поради това би могъл да доведе както до увеличаване, така и до намаляване на нейния размер.
Ето защо така формулираният въпрос не удовлетворява специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Не удовлетворява този критерий и въпросът дали приемането на нищожна договорна клауза от потребителите чрез допълнително споразумение представлява спогодба по непозволен договор или следва да се приеме, че е налице индивидуална договореност. С обжалваното въззивно решение този въпрос също е разрешен в благоприятен за ответниците - касатори смисъл, като с позоваване на чл. 366 от ЗЗД е прието, че спогодбата върху непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност, а оттам - че обективираното в допълнителните споразумения признание на кредитополучателя на задълженията, произтичащи от неравноправни клаузи не е от естество да санира тяхната нищожност, макар и капитализацията им чрез прибавяне към главницата и повторното им олихвяване да е нищожна и на самостоятелно основание – чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Този въпрос е разрешен в съгласие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г., Т. К., І т. о. на ВКС, а именно, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. Това дава отговор и на допълнителния въпрос, дали при изпълнението на договора следва да се приложи индивидуално договореното в последващо споразумение, доколкото в частта, в която са основани на нищожни като неравноправни клаузи, допълнителното споразумение като изначално непородили правни последици не подлежат на изпълнение. Що се отнася до въпроса за начина на изпълнение на такъв договор, отговорът му се съдържа в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 136 от 20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, според което в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, той не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута (швейцарски франкове). Това разрешение на националния съд съответства и на определение от 22.02.2018 г. по дело С– 119/17 г. на СЕС.
По бланкетно посочения в изложението специален селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - значение на формулирания въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, настоящият касационен състав намира, че при наличието на трайна, непротиворечива и последователна съдебна практика по формулираните въпроси, част от която е цитирана в изложението, касаторите не са изложили никакви конкретни съображения за необходимостта от нейното осъвременяване, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено-икономическите условия, при които е формирана съществуващата понастоящем такава, или за нуждата от корективно тълкуване на приложимите правни норми, за да бъде определено действителното им съдържание, поради тяхната неяснота и вътрешна противоречивост.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № решение № 72 от 2.02.2022 г., пост. по т. д.№ 1137/2021 г. на Софийския апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
10