ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 503

гр. София, 29.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Росица Божилова

Членове: Ивайло Младенов

Анна Ненова

като разгледа докладваното от И. М. К. търговско дело № 20228002902372 по описа за 2022 година

и за да се произнесе, съдът взе предвид следното : Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционния фонд против решение № 92 от 16.05.2022 г., пост. по т. д. № 78/2022 г. Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 338/10.11.2021 г. по гр. д.№ 2441/2020 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която по иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ фондът е осъден да заплати на Д. С. Д. и на С. Д. Д., сумата от 66 000 лева на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от смъртта на А. М. Р., настъпила на 30.01.2020 г., причинена от В. Н. К. при управлението на верижен багер марка „Хюндай“, модел „Робекс 210LC-7A“, с рег.№ А 07838, без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която законната лихва върху сумите на обезщетенията е присъдена от 5.06.2020 г. и е присъдил такава от считано от 14.05.2020 г. до окончателното изплащане на главните задължения.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Посочено е, че съдът неправилно е възприел критериите за определяне на размера на обезщетението, вкл. възрастта на пострадалия, вида, обема и тежестта на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период (?!) и общовъзприетото понятие за справедливост, които са от значение за номиналния размер на обезщетението, като не е съобразил икономическите условия в страната, съдебната практика, както и обстоятелството, че фондът е заплатил на ищците справедливи обезщетения в размер на по 84 000 лв. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че по делото са били ангажирани доказателства за търпени от ищците болки и страдания, които по интензитет и последици съответстват на присъдения по-висок размер на обезщетението. Наведен е довод, че въззивният съд неправилно е отказал да уважи направеното от касатора възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението с 30 %, поради съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата, която е поставила в опасност живота и здравето си, като не е спазила изискванията на чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и не е положила достатъчна грижа за собственото си здраве и живот, заставайки в опасна близост до работното оборудване. Твърди се, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между поведението на пострадалата и причинените вреди, без което, наред с неправомерното поведение на делинквента, не би се стигнало до увреждането като неблагоприятен резултат.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (неправилно посочено като т. 2), е обоснован със следните въпроси, които касаторът счита, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а именно :

1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди при деликт?;

2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?

Изложено е, че първият въпрос е свързан с оплакването за определяне на обезщетението в прекомерно завишен размер, който според касатора не кореспондира на установената по делото фактическа обстановка, като не са съобразени всички факти, относими към него, както и обстоятелството, че извънсъдебно заплатените от фонда на ищците суми съответства на характера и степента на търпените от тях болки и страдания. Вторият въпрос касаторът намира за относим към произнасянето на въззивния съд по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата [обуславящо редукция на претендираното обезщетение] в размер от 30%, която е поставила в опасност живота и здравето си, като не е спазила изискванията на чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд и не е положила „достатъчна“ грижа за собственото си здраве и живот, заставайки в опасна близост до работното оборудване. Поддържа се, че поведението на пострадалата сочи груба небрежност, изразяваща се в пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност, което налага намаляване отговорността на фонда за обезвреда в размер, определен от обективното съотношение между [увреждащото действие на делинквента] и поведението на пострадалия, допринесло за настъпване на вредоносния резултат с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неговата отмяна като неправилно и необосновано и за отхвърляне на предявените по делото искове, както и за присъждане на сторените разноски.

Ответниците по касация С. Д. Д. и Д. С. Д. оспорват касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника им адв. Д., оспорват наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, с възражението, че съобразяването на критериите, обуславящи размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което въпросът за размера на обезщетението няма характер на такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чието разрешаване би могло да обоснове допустимостта на касационното обжалване на това основание.

Поддържа се че по същите съображения не е налице релевираното основание за допустимост и по отношение на втория от поставените въпроси, свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД относно възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение при съпричиняване на вредите от страна на пострадалия. Изразено е становище, че макар този въпрос да е обусловил изхода на спора по делото, не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото разрешението му, дадено от въззивния съд не е в отклонение от формираната съдебна практика. Поддържа се също, че изводите на решаващия съд за липсата на данни за съпричиняване са резултат от преценката на конкретните обстоятелства, установени от събраните доказателства, която е част от същинската правораздавателна дейност на съда, поради което нейната правилност е относима към произнасяне по съществото на касационната жалба, но не и към основанията за неговото допускане по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Направено е искане да бъде оставено без уважение искането на касатора за допускане на въззивното реше-ние до касационен контрол, както и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата – на пълномощника на ответниците по касация адв. Д. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, в размера по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Третото лице помагач В. Н. К. не е изразило становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, а това е и безспорно между страните, че пострадалата А. М. Р. е съжителствала фактически на семейни начала с ответника по касация С. Д. Д., както и че двамата са родители на ответника Д. С. Д.. Установено е също, че на 30.01.2020 г. в гр. Каблешково, обл. Бургас, в пункт за изкупуване на черни и цветни метали, при управление на багер с марка „Хюндай“, модел „Робекс 210LC-7A“, с рег. № А 07838, неправоспособният водач В. Н. К. е предизвикал произшествие – застъпване на А. Р. с дясната верига на багера, с което ù е причинил политравма, довела до анемия на вътрешните органи и хеморагичен шок, в резултат на което по-късно на същата дата е настъпила смъртта ù. Безспорно е също, че към деня на предизвикване на произшествието за багера, с който е причинено увреждането, не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, което ангажира отговорността на Гаранционния фонд за обезвреда по чл. 557, ал. 1, б. „а“ от КЗ. При тези данни, за да потвърди решението на първоинстанционния Бургаски окръжен съд в частта, с която на всеки от ищците е присъдено обезщетение от по 66 000 лв., което заедно със заплатените извънсъдебно суми от 84 000 лв. формира общо такова от по 150 000 лв. за всеки един от тях, в обжалваното решение съставът на въззивния съд е приел, че по делото са налице категорични доказателства, че леталното събитие е виновно причинено от водача на самоходната машина, който на територията на притежаван от него пункт за изкупуване на черни и цветни метали я е управлявал без да притежава изискуемата правоспособност и без да вземе мерки за обезопасяване и сигнализиране обхвата на стрелата ù, както и без да е провел инструктаж на работещите на обекта, които са били наети без сключени трудови договори, без осигуряване на работно облекло и каквито и да е предпазни средства.

Посочил е, че фаталната за пострадалата маневра е била предприета от К., когато тя се е намирала в непосредствена близост до машината.

Квалифицирал е тези действия като неправомерни, поради това, че нарушават на Закона за здравословни и безопасни условия на труд, а настъпилата смърт е тяхно пряко следствие. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства и собствен анализ на установените въз основа на тях отношения между ищците и пострадалата Радева, въззивният съд е приел, че те се характеризират с хармония и разбирателство между нея и първия ищец, проявени чрез дългогодишния съвместен живот и обстоятелството, че заедно са създали и отгледали четири деца, а при втория – че като техен син, той е бил отглеждан и обгрижван през целия си живот от своята майка и след смъртта ù е останал лишен от нейната обич, внимание, помощ и подкрепа.

Затова е споделил становището на първоинстанционния съд, че справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди, понесени от всеки от тях, по съвкупност възлиза на 150 000 лв. и като е съобразил погасителния ефект на извършеното в течение на производството плащане е потвърдил обжалваното пред него решение, с което исковете са уважени за разликата от по 66 000 лв.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответния фонд по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението поради принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, като с позоваване на формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, в частност на отрицателната предпоставка, че изводът за наличието му не може да почива на предположения и допускания, е изложил съображения, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, за което ответникът носи доказателствената тежест, нейно конкретно поведение, без което вредите не биха настъпили. Извършил е собствена преценка на събраните по делото гласни доказателства, като в съответствие с нормата на чл. 172 от ГПК, макар и без да се позовава изрично на нея, не е кредитирал показанията на свидетеля Яни К. – син на делинквента, относими към това възражение, поради негова възможна заинтересованост и липсата на други доказателства, които да установяват удостоверените с тях обстоятелства. Като краен резултат от решаващата си дейност въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която на всеки от ищците е присъдено обезщетение от по 66 000 лв. Отменил го е частично само по отношение на законната лихва върху сумите на обезщетенията, като е приел, че тя е дължима не от 5.06.2020 г., а от 14.05.2020 г. до окончателното изплащане, в какъвто смисъл е постановил решението си. При горните данни, по допускането на въззивното решение до касационно обжалване настоящият въззивен състав намира следното : Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за до-пускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за се - лекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Затова са ирелевантни въпросите, които са относими към прилагането на съответния институт, разбиран като съвкупност от норми, които регламентират определена материя, но на които не кореспондират конкретни оплаквания от категорията на тези по чл. 293, ал. 2 от ГПК, които са от естество да обосноват предвидения в ал. 1 на с. чл. резултат - пълна или частична отмяна на обжалваното въззивно решение.

В случая по първия въпрос относно критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, вкл. и задължителна такава, обективирана в ППВСРБ № 4 от 23.12.1968 г., в т. ІІ от което примерно са изброени критериите, включени в понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, с оглед на които съдът следва да извърши преценка на относимите към тях конкретни обективно съществуващи обстоятелства, каквито при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В изложението на основанията за достъп до касация относимостта на този въпрос към общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 от ГПК касаторът е обосновал с твърдението за неправилно определяне в прекомерно завишен размер на присъденото на наследниците на загиналата обезщетение за неимуществени вреди, както и че приетият от въззивния съд за справедлив размер не кореспондира на установената по делото фактическа обстановка. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са текстуално възпроизведени общите критерии за определяне на обезщетението, съдържащи се в споменатия тълкувателен акт, с бланкетното твърдение, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е съобразил с тях. Нито в изложението, нито в самата касационна жалба обаче, се съдържат твърдения за установени по делото конкретни факти и обстоятелства, относими към критериите за определяне справедливия размер на обезщетението, които съдът е неглижирал и които ако беше съобразил, би го присъдил в по-нисък размер. Ето защо настоящият състав намира, че поради общото му и абстрактно формулиране първият въпрос не е обусловил изхода на спора, а оттам - не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Горното се отнася и за втория въпрос относно критериите за отчитане приноса на увредения, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По въпроса за критериите за определяне наличието на принос на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, по реда на чл. 290 от ГПК е формирана трайна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, , основана на ППВСРБ № 17/18.11.1963 г. по гр. д. № 18/63 г., вкл. и обективирана в цитираните от касатора решения, според която съпричиняването на вредата предполага пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, подлежаща на пълно и главно доказване, което е в тежест на страната, позоваваща се на него за обосноваване на надлежно въведеното като предмет на нейно правонамаляващо възражение. Като съотношение на степента на каузалност на поведението на двете страни във всички случаи изводът за наличието му предполага тяхното съпоставяне и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, но същевременно и преценка за съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, обусловили настъпването на крайния вредоносен резултат (така решение № 60129 от 28.01.2022 г. по т. д. № 1992/2020 г., Т. К., І т. о. на ВКС; решение № 27 от 22.06.2022 г. по т. д. № 239/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Съдебната практика е последователна в смисъл, че изводите за наличие на такъв принос не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и обстоятелства или само на част от събраните в производството доказателства, а следва да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които са от значение за съпричиняването, както и на събраните във връзка с тях доказателства (така решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС).

В случая, за да прецени като неоснователно възражението на ответния фонд за намаляване на застрахователното обезщетение, поради принос на пострадалата, въз основа на собствен анализ на събраните доказателства въззивният съд е приел, че по делото не са установени при условията на пълно и главно доказване действия на пострадалата, които могат да бъдат преценени като обективно вредоносни. За да направи този извод съдът е приел, че единственото доказателство, в което се съдържат данни за такива действия са показанията на свидетеля Яни К. - син на делинквента, които поради родствената връзка с него не са от естество самостоятелно да ги установят. Т. е. въпросът за наличието на съпричиняване е разрешен на плоскостта на установената в нормата на чл. 172 от ГПК доказателствената стойност на показанията на свидетел, който е роднина по произход на прекия причинител, макар последният да не е главна, а само привлечена подпомагаща страна в производството по делото, и които поради това могат да бъдат ценени само доколкото кореспондират на други данни по делото, установени с доказателства, по отношение на които не са налице обстоятелства, разколебаващи тяхната достоверност. Като последица от това възражението за намаляване на обезщетението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е намерено за неоснователно като последица от прилагане правните последици на института на доказателствената тежест, когато страната, върху която законът я възлага не е ангажирала надлежни доказателства, годни самостоятелно да установят фактите, на които се основава релевираното от нея правонамаляващо възражение, а не поради неправилна преценка на предпоставките, формиращи фактическия състав на съпричиняването. Затова и в двете му части общо формулираният въпрос относно критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, на процесуалния представител на ответниците по касация адв. Д. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 9, ал. 3, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, в размер на 8895 лв.- по 4447.50 лв. за защитата на всеки от тях, а с ДДС- 10 674 лв., съобразно представеното доказателство за регистрацията на адвоката по ДДС. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92 от 16.05.2022 г., пост. по т. д. № 78/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд. ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 81 ал. 1, от ГПК, Гаранционния фонд, с ЕИК 121446665, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Г. И. № 2, да заплати на адв. Н. Н. Д., с адрес гр. София, ул. „Х. Б. № 2, адвокатско възнаграждение по чл. 9, ал. 3, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, за защита на ответниците по касация С. Д. Д. с ЕГН: ********** и Д. С. Д. с ЕГН: ********** пред касационната инстанция в размер на 8895 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.