ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 143

гр. София, 27.02.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател:Росица Божилова

Членове:Ивайло Младенов

Анна Ненова

като разгледа докладваното от А. Н. К. търговско дело № 20228002902375 по описа за 2022 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД срещу решение № 359 от 13.07.2022г. по в. т.д. № 357/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която, като е отменено решение № 2260063 от 25.02.2022г. по т. д. № 1001/2019г. на Окръжен съд – Пловдив, касаторът е осъден да заплати на И. В. И. и Д. М. И., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, суми от по още 30 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Велко И.в И., техен син, при пътнотранспортно произшествие от 16.06.2019г. в гр. Пловдив по причина на Сашо И. Д., управлявал лек автомобил „Ситроен“, с ДК № ЕВ 1159 АХ.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд е направил погрешен правен извод относно липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия при произшествието. Пешеходецът е пресичал булевард на забранителен сигнал на светофарната уредба в тъмната част на денонощието, без да се съобрази с приближаващото го превозно средство. Обстоятелствата не следва да бъдат пренебрегвани единствено поради това, че мястото на пресичане е било маркирано като пешеходна пътека. Съгласно чл. 7 от ЗДвП приоритетно е съобразяването на светлинната сигнализация на светофарната уредба пред пътната маркировка. В. И.в И. следва да се счита за съпричинител на вредоносния резултат при приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По делото по безспорен начин се е доказало наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия при произшествието, чиято степен правилно е оценена от първоинстанционния съд, но неправилно съпричиняването е отречено от въззивната инстанция, което е довело до отмяна на незаконосъобразно решение и постановяване на порочно такова, с което критерият за справедливост е бил явно нарушен. Касаторът иска въззивното решение в обжалваните части да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за размера от 30 000 лева да се отхвърлят.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по въпрос от значение за изхода на спора в нарушение на практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираният от касатора въпрос е: Пресичането на платното за движение от пешеходец на места, регулирани със светофарни уредби, следва ли да става съобразно вида на светлинните сигнали или е достатъчно пресичането да се осъществява на място, маркирано като пешеходна пътека, за да се признае предимството на пешеходеца да премине, и то без съблюдаване на правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП?

Касаторът сочи, че при постановяване на обжалвания съдебен акт съдът се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд – Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016г. по тълк. дело № 2/2016г. на ОСНК на ВКС, решение № 122 от 05.10.2020г. по н. д. № 443/2020г. на ВКС, НК, ІІ н. о., решение № 123 от 24.09.2020г. по н. д. № 435/2020г. на ВКС, НК, І н. о. и определение № 60645/16.12.2021г. по т. д. № 469/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. От насрещните страни по жалбата И. В. И. и Д. М. И. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че към 16.06.2019г. касаторът е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил „Ситроен“, модел „К. П. , с ДК № ЕВ 1159 АХ. На същата дата в гр. Пловдив, на кръстовището на бул.“Руски“ и бул.“6- ти септември“, по причина на водача на автомобила С. И. Д., застраховано лице, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (чл. 21, ал. 1 от ЗДвП - превишена стойност на скоростта в км/ч, чл. 119, ал. 1 от ЗДвП – непропускане на преминаващ по пешеходна пътека пешеходец, и чл. 120, ал. 1 от ЗДвП – неспиране пред пешеходна пътека при подаване на сигнал, който забранява преминаването, когато преминаването на пешеходците през пешеходна пътека се регулира с пътен светофар), е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което Велко И.в И., пешеходец, пресичащ пешеходна пътека, е починал. С. И. Д. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б.“б“, пр. 1, вр. ал. 1, б.“в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК за нарушения на правилата за движение по пътищата (чл. 21, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 120, ал. 1 от ЗДвП) с присъда № 35 от 04.06.2020г. по н. о.х. д. № 593/2020г. на Окръжен съд – Пловдив, изменена с решение № 260013 от 28.09.2020г. по в. н.о. х.д. № 331/202г. на Апелативен съд – Пловдив, потвърдено с решение № 39 от 27.07.2021г. по н. д. № 1013/2020г. на ВКС, НК, ІІІ н. о., задължителна за гражданския съд (чл. 300 от ГПК).

Също съгласно въззивното решение ищците И. В. И. и Д. М. И. са родители на починалия при пътния инцидент Велко И.в И., тогава на 34 години. Те са в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961г. на Пленума на Върховния съд и са материалноправно легитимирани да получи обезщетение за неимуществени вреди.

За справедливо възмездяване на причинените от деликта неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд са били приети суми от по 150 000 лева, в какъвто смисъл е било първоинстанционното решение, но без сумите да бъдат намалявани с 30 000 лева поради съпричиняване (с 20 %), така както е било възприето от първоинстанционния съд, въз основа на обстоятелствата, че пешеходецът не е съобразил поведението си с приближаващото превозно средство и е навлязъл на платното на червен за него сигнал.

За да отрече принос на пострадалия, въззивният съд се е позовал на действалата към датата на пътния инцидент разпоредба на чл. 119, ал. 5 от ЗДвП (нова, ДВ, бр. 9 от 2017г., в сила от 26.01.2017г.), съгласно която при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие. В случая застрахованият водач е нарушил поредица от правила на ЗДвП и съпричиняване от страна на пострадалия не може да бъде прието.

С оглед отречения принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за пътнотранспортното произшествие е било отменено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете на И. В. И. и Д. М. И. по чл. 432, ал. 1 от КЗ за суми от по още 30 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, с присъждане допълнително и на тези суми на ищците като обезщетение.

При тези установени обстоятелства поставеният от касатора правен въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото този съд не е отрекъл, че пешеходецът е дължал съобразяване на светлинната сигнализация на светофарната уредба пред пътната маркировка. Напротив, въззивният съд е приел, че пострадалият пешеходец е пресичал платното за движение на пешеходна пътека без да съобрази приближаващо моторно превозно средство (в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗДвП) и на червен сигнал на светофарна уредба (в нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 3 от ЗДвП). Обстоятелствата обаче са били счетени ирелевантни с оглед разпоредбата на чл. 119, ал. 5 от ЗДвП, която въззивният съд е приложил. Във връзка с поставения въпрос не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практика на Върховния касационен съд. Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016г. по тълк. дело № 2/2016г. на ОСНК на ВКС (т. 6, б. “а“ и б.“б“) не съдържа тълкуване на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, разпоредба на която основно се позовава касаторът в касационната си жалба. Така макар задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, решението не може да бъде счетено относимо в случая. То се отнася за съпричиняването на вредоносния резултат (смърт или телесна повреда) по чл. 343 от НК от страна на пешеходец като обстоятелство от значение за определяне на наказанието по чл. 54 от НК – принос на пострадалия, който не повлиява съставомерността на деянието, но предполага отчитане в контекста на смекчаване на наказанието. Отделно от това тълкувателното решение съобразява законодателството в страната (нормите на Закона за движението по пътищата) в действалата редакция към датата на постановяването му (22.12.2016г.), а от въззивния съд в обжалваното решение, с оглед датата на пътния инцидент, е приложена разпоредба, влязла в сила по-късно - чл. 119, ал. 5 от ЗДвП (нова, ДВ, бр. 9 от 2017г., в сила от 26.01.2017г.). За тази разпоредба въззивният съд е приел, че е специална по отношение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – предвиждаща изключването на съпричиняване при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, когато водачът е нарушил правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието. По делото, въз основа на влязлата в сила присъда, са били приети за установени нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на делинквента (управление на лек автомобил с превишена стойност на скоростта, непропускане на преминаващ по пешеходна пътека пешеходец и неспиране пред пешеходна пътека при подаване на сигнал от светофарна уредба, който забранява преминаването), довели до пътния инцидент, при което, на основание чл. 119, ал. 5 от ЗДвП, не е съобразяван приносът на пострадалия пешеходец за инцидента.

Другите посочени от касатора съдебни решения на състави на ВКС, НК, съставляващи каузална практика, също са за пътни инциденти (съставомерни деяния) преди 26.01.2017г. Напротив, за такива деяния след 26.01.2017г. принос на пострадалия като обстоятелство, относимо към определяното наказание по чл. 54 от НК, не се отчита (например решение № 79 от 14.07.2021г. по н. д. № 235/2021г. на ВКС, НК, ІІІ н. о.). Посоченото от касатора определение № 60645/16.12.2021г. по т. д. № 469/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и не би могло да бъде съобразявано в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Но обстоятелствата по недопуснатото до касация въззивно решение по това дело са и различни – макар пътният инцидент да е настъпил след 26.01.2017г., не се касае за пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена пътна маркировка „пешеходна пътека“, а за пресичане от пешеходец на извънградски път на прав и хоризонтален участък.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част.

С подадения отговор на касационната жалба на другата страна от адв. М. Б., процесуален представител по пълномощие на И. В. И. и Д. М. И., е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗЗД. С оглед обжалваемия интерес по делото (30 000 лева) и недопускане до касация на въззивното решение в обжалваната част, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, на адвоката следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от 1 072. 50 лева. Размерът на възнаграждението е съгласно чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на Наредбата към датата на изготвяне на отговора (30.09.2022г.) – ¾ от минималното възнаграждение от 1 430 лева. Обжалваемият интерес се приема в размер на 30 000 лева, тъй като подаденият отговор на касационна жалба е един с идентично съдържание по исковете и на за двете представлявани лица.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 359 от 13.07.2022г. по в. т.д. № 357/2022г. на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, с ЕИК 121265113 и със седалище и адрес на управление гр. София, район „Искър“, бул.“Х. К. № 43, да заплати на адв. М. Б. с адрес гр. Пловдив, ул.“Д-р Г. В.“ № 2, ет. 1, офис 7, сумата от 1 072. 50 лева (хиляда седемдесет и два лева и петдесет стотинки) възнаграждение за адвокат на основание чл. 38, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, за осъществено процесуално представителство на И. В. И. и Д. М. И. – подаване на отговор на касационна жалба.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.