№ 646

гр.София,

30.10.2025 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при секретаря К.Цветкова

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 4951 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 158 от 26.07.2024 г. по в. гр. д. № 189/2024 г. на АС – Бургас, с което са отхвърлени искове по чл. 29 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД.

Допуснато е касационно обжалване по въпросите касаещи задължението на съда да постанови решението си, след като е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изследва всички доказателства по делото,

Жалбоподателят Е. И. С., чрез процесуалния си представител, излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение поради противоречие с материални и процесуално правни норми.

Ответникът - Д. А. М. , чрез процесуалните си представители, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., , приема за установено следното:

Въззивният съд, като е потвърдил решение № 93 от 29.01.2024г., постановено по гр. д. № 1215/23г. по описа на ОС – Бургас, е отхвърлил исковете на Е. И. С. против Д. А. М. по чл.29 ЗЗД за унищожаването на договор за цесия № 1 от 09.07.2018г., както и за осъждането на Д. М. да заплати на Е. С. сумата от 220000 лв. представляваща платена продажна цена по договора за цесия, както и сумата от 204 713,54 лв. представляваща претенция за пропуснати ползи вследствие на невъзможност за реализиране на принудително изпълнение за вземане по сключен договор за цесия, ведно със законна лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и предявения при условията на евентуалност иск за осъждането на ответника да заплати сумата от 220 000 лв. като дължима на отпаднало основание поради развалянето на договор за цесия № 1 от 09.07.2018г.

Производството пред настоящата инстанция е допуснато до касационно обжалване само по иска за връщане на сумата 220 000 лева, платена цена по договор за цесия от 09.07.2018г., в останалата си част същото е влязло в законна сила.

Установено е, че страните са сключили договор за цесия № 1 от 09.07.2018г. , като ищецът С. в качеството си на цесионер е закупил от ответника М. – цедент, вземания на последния от Х. Х. произтичащи от договор за заем от 27.05.2009 г., които са съдебно признати с решение от 05.01.2011 г. по арбитражно дело, въз основа на което е издаден и изпълнителен лист от 17.02.2011 г., като общият размер на дълга към датата на договора възлиза на сумата 424 713,54 лева. Посочено е, че за събиране на вземанията е образувано изп. д. № 64/2011 г. на ЧСИ Т. Д.. В договора за цесия е уговорена продажна цена в размер на 220 000 лева, която е платена изцяло на 10.07.2018 г. по банков път, което не се спори между страните, установява се и от платежно нареждане.

Установено е по делото, че по гр. д. №1489/2018г. на ОС – Бургас е постановено решение № 114/01.04.2019г. /влязлов сила/, с което е прието за установено че Хр.Х. не дължи на С. вземанията, предмет на цесията поради погасяването им по давност.

Видно от договора ответникът е декларирал, че прехвърлените вземания не са погасени по давност – т. е. – че последиците от договора ще настъпят. В т.8 от договора за цесия изрично е посочено, че цедентът е представил на цесионера цялата информация по водените свързани с цесията дела като подписвайки договора страните са се съгласили с това. В т.13 ал.1 от договора е уредено, че цесионерът купува вземанията заедно с всички рискове, свързани с възражения от страна на длъжника, произтичащи от облигационната им връзка с цедента, което обстоятелство е огразено и съобразено с договорената цена а в чл.14 – че цедентът отговаря за съществуването на вземанията към момента на прехвърлянето им.

Съдът е посочил, че развалянето е регламентирано в чл.87 ЗЗД, извършва се с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Изложени са съображения, че прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждението и след изтичане на срока за изпълнение, който е даден. В случая съдът е констатирал, че в производството не се е установило, че М. е неизправна страна по договора. Съобразно събраните доказателства съдът е направил извода, че същият е изпълнил задълженията си по договора за цесия съобразно разпоредбата на чл.99 ЗЗД като допълнителни могат да бъдат уредени и в самия договор. Прието е, че по делото не е установено от страна на Е. С. , че цедента Д. М. не е изпълнил свои законови или договорни задължения – същият е предоставил на цесионера всички документи във връзка с вземането съобразно приемо – предавателния протокол между страните по договора за цесия, като съобразно установеното от гласние доказателства прехвърленото вземане е било съществуващо към датата на сключване на договора. Поради и това съдът е приел, че договорът за цесия не е бил надлежно развален и търсената сума от 220 000 лв. не се дължи, поради и което е отхвърлил предявения иск и в тази част на претенцията, като е приел, че е сезиран с евентуален иск по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД .

Допуснато е касационно обжалване по въпросите касаещи задължението на съда да постанови решението си, след като е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да изследва всички доказателства по делото, въззивното решение само по иска за връщане на сумата 220 000 лева, платена цена по договор за цесия от 09.07.2018г.,

Настоящият състав намира, че по релевантния въпрос е налице задължителна за съобразяване съдебна практика на ВКС, опредметена с ТР № 1/2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК. В същата се приема, че спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба. Посочва се, че ищецът индивидуализира претендираното или отричано пред съда спорно материално право чрез фактическите си твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания във връзка с тях петитум. Фактическите твърдения формират основанието на предявения за защита на спорното право иск /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, а петитумът указва вида и съдържанието на търсената защита. Въз основа на фактическите твърдения и на заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска и ако той е допустим, разрешава въведения с исковата молба правен спор. Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни или противоречиви или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съдът следва да предприеме процесуални действия по реда на чл. 129 ГПК с цел поправяне на исковата молба и внасяне на яснота в спорния предмет на делото.

В конкретния случай вззивният съд правилно е определил правната квалификация на евентуалния иск, по който производството продължава да е висящо – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. След като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че с договор № 1/09.07.2018 г. ответникът/цедентът се е задължил да му продаде вземане, което не е погасено по давност, и не е изпълнил задължението си, следва да се приеме, че с предявяването на евентуалния иск ищецът упражнява потестативното право да развали договора за цесия (чл. 87 ЗЗД) и като се позовава на обратното действие на развалянето (чл. 88 ЗЗД) претендира ответникът да върне платената цена 220 000 лв., която е получил на отпаднало основание. Когато към момента на сключването на договора продаденото вземане е погасено по давност, цесията поражда действие, но ако страните не са уговорили нещо различно, съгласно чл. 100, ал. 1 ЗЗД цедентът отговаря.

Въпреки правилната квалификация на евентуалния иск въззивният съд не е изяснил спорните обстоятелства, вследствие на което не е обсъдил събраните доказателства за релевантните факти по твърденията по въведените от страните доводи и възражения по този иск.

В подкрепа на твърденията, че към сключването на договора за цесия вземането е било погасено по давност, ищецът представя решение № 78/02.10.2019 г. по гр. д. № 221/2019 г. на Апелативен съд – Бургас. С решението е уважен отрицателният установителен иск на Х. Х./длъжник по арбитражното решение и изпълнителния лист, срещу ищецът по настоящото дело, че поради изтекла давност правото на принудително изпълнение за вземането, установено със сила на пресъдено нещо, не съществува. По приключилото дело ответникът по настоящото Д. М. също е бил ответник, но съдът е намерил предявения срещу него иск на длъжника по чл. 439 ГПК евентуален и с решението за уважаване на главния иск не го е разгледал. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК, силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 439 ГПК е само между ищеца по настоящото дело Е. С. и длъжника Х. Х.. Тя не се разпростира/не обвързва ответника Д. М.. Решението по чл. 439 ГПК обаче установява релевантен факт - длъжникът Х. Х. се е позовал на погасителна давност, а тя не се прилага служебно (чл. 120 ЗЗД).

Продаденото вземане с договора за цесия № 1/09.07.2018 г. е установено със сила на пресъдено нещо. За него от 05.01.2011 г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Периодът от 05.01.2011 г. – датата на влизане в сила на арбитражното решение до 09.07.2018 г. – тази на сключването на договора за цесия е повече от пет годишен. Следователно в тежест на ответника/на цедента Д. М. е да докаже, че през периода са настъпили основания по чл.115 и чл.116 ЗЗД, които са прекъснали и/или спирали давността.

От представените към отговора на исковата молба и неоспорени доказателства се установява, че по искане на кредитора по изпълнителното основание и изпълнителния лист А. М. срещу длъжника Х. Х. е образувано изп. д. № 20118011040064/2011 г. по описа на ЧСИ Т. Д.. По делото е поискано и извършено следното: 1) по молба от взискателя от 24.02.2011 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения за вземания по банковите сметки на длъжника, една от банките е извършила превод по специалната сметка на ЧСИ, преведената сума е разпределена на 19.04.2011 г. и изплатена на присъединените взискатели; 2) по друга молба от взискателя на 22.03.2011 г. ЧСИ е извършил опис и оценка на движими вещи на длъжника, на 06.07.2011 г. съпругата на длъжника осуетява проданта (чл. 505, ал. 1 ГПК), платената от съпругата сума по сметката на ЧСИ е разпределена и на 07.07.2011 г. е изплатена на взискателите; 3) по молба на взискателя от 03.09.2015 г. и с разпореждане от същата дата ЧСИ е насрочил опис на движими вещи на длъжника за 29.09.2015 г.; 4) на 14.09.2015 г. ЧСИ е издал постановление за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и е върнал изпълнителния лист.

При тези доказателства и съгласно т. 10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС настоящият състав е длъжен да приеме, че от 07.07.2011 г. е започнал да тече 2-годишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на 07.07.2013 г., когато е изтекъл, изп. д. № 20118011040064/2011 г. е прекратено по силата на закона. Според разясненията с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. и мотивите към т. 3 по ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. ОСГТК на ВКС настоящият състав е длъжен да приеме, че с образуване на изпълнителното дело давността е прекъсната и не е текла до 07.07.2013 г. (ППлВС № 3/1980 г.). От 07.07.2013 г. е започнала да тече нова 5-годишна давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД), която е прекъсната с молбата от 03.09.2015 г. (чл. 116, б. „в“ ЗЗД). Различен аргумент не следва от това, че след настъпилата перемпция и по тази молба, с която взискателят е посочил нов начин на изпълнение, съдебният изпълнител не е образувал ново изпълнително дело. Към 03.09.2015 г. изпълнителният лист все още се е намирал по делото, а ЧСИ Т. Д. е бил длъжен и е предприел действия по новия изпълнителен способ, като е насрочил дата за опис на движимите вещи на длъжника. Изложеното е достатъчно да се приеме, че към 09.07.2018 г., когато е сключен договорът за цесия № 1, давността не е изтекла, без да е необходимо да се обсъждат останалите доказателства към отговора на исковата молба, от които се установява, че по молба от 28.10.2015 г. по искане на кредитора по изпълнителното основание и с представянето на същия изпълнителен лист пред същия ЧСИ е образувано ново изпълнително дело № 201580104002882015, по което също са искани, респ. предприети изпълнителни действия.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице легитимация на ищеца по потестативното право на разваляне на договора за цесия, упражнено с предявения евентуален иск, поради което той не кредитор по вземането по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Упражненото с предявяването на иска право по чл.87 ЗЗД не е породило действието на чл.88 ЗЗД.

По тези съображения предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Поради съвпадане на крайния извод на настоящия съд с този на въззивния съд решението следва да се остави в сила в частта му, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

С оглед разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 12 000лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 158 от 26.07.2024 г. по в. гр. д. № 189/2024 г. на АС – Бургас в частта му, с която е отхвърлен предявения от Е. И. С. иск срещу Д. А. М. с правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.87 ЗЗД.

ОСЪЖДА Е. И. С. да заплати на Д. А. М. сумата 12 000 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Особено мнение на съдия В. Р. към гр. д.№4951/2024г.

В случая намирам, че въззивният съд не е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и не е извършил преценка на правнорелевнтните факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се и е направил необоснован извод за неоснователност на осъдителната претенция за по чл.100 ЗЗД.

Съдът неправилно е приел, че се касае до иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД , във връзка с чл.87 ЗЗД, след като от твърденията в искова молба се установява, че касае до претенция по чл.100 ЗЗД.

При договора за цесия последиците от неизпълнение на задължението на ответника да даде на ищеца съществуващо вземане следва да се уреждат от правилата за прехвърляне на вземания - чл. 100 ЗЗД.

В нормата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД е предвидено изключение от общото правило на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, според което липсата на предмет е основание за нищожност на сделката. При прехвърляне на несъществуващо вземане договорът за цесия не е недействителен, защото за цедента възниква на основание чл. 100 ЗЗД отговорност за неизпълнение на договорно задължение /определение № 524/19.07.2011 г., т. д. № 186/2010 г. на ВКС/.

Систематическото тълкуване на нормите на чл. 100, ал. 1 и на ал. 2 ЗЗД обуславя извода, че отговорността на цедента по чл. 100, ал. 2 ЗЗД е по-строга - при изрична уговорка за реалното събиране на прехвърленото вземане, но до размера на онова, което цедентът е получил. Това систематическо тълкуване налага извода, че при по-леката форма на отговорност по чл. 100, ал. 1 ЗЗД /за съществуване на вземането/, която е приложима в случая, нейният размер не се равнява на стойността на несъществуващото вземане. Това е така, защото дори и при поета от цедента гаранция за реалното събиране на прехвърленото вземане отговорността му в хипотезата на чл. 100, ал. 2 ЗЗД не се съизмерява със стойността на цедираното вземане, а само до това, което цедентът е получил по цесията.

В хипотезата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД отговорността на цедента не се равнява на стойността на несъществуващите вземания, защото дори и в хипотезата на чл. 100, ал. 2 ЗЗД отговорността е до размера на полученото от цедента.

Съгласно чл.100 ЗЗД цедентът отговаря за съществуване на вземането по време на прехвърлянето, макар и да не отговаря за неплатежоспособността на длъжника. Тази отговорност възниква само ако цесията е възмездна и то по силата на закона. Разпоредбата на чл.100 , ал.1 ЗЗД намира приложение в случаите когато вземането не съществува, нищожно е, унищожаемо е, непрехвърлимо, прекратено, принадлежащо на трети лица или погасено по давност.

Несъществуването на вземането се доказва от цесионера и не е необходимо дори той да е предявил иск срещу длъжника, който да е бил отхвърлен. В този склучай цедентът е длъжен да възстанови даденото от цесионера, а не да му осигурява печалба. Дори ако страните се уговорят, че цедентът няма да отговаря за съществуване на вземането той не може да се освободи от задължението за връщане на дадената цена /по арг. от чл.192, ал.2 ЗЗД/, но няма да дължи обезщетение за вреди, нито заплащане на необходимите и полезни разноски и стойността на плодовете. Между страните по договор за цесия има валидна облигационна връзка, от която произтича отговорността по чл. 100, ал. 1 ЗЗД.

С оглед събраните по делото доказателства намирам, че ответникът като цедент е в пълно неизпълнение и отговаря по чл. 100, ал. 1 ЗЗД, защото е цедирал на ищеца погасено по давност вземане.

За вземането, предмет на цесията, по молба от 23.02.2011г. на взискателя А. Д. М. до ЧСИ Т. Д., е образувано изпълнително дело №64/2011г. Извършена е била публична продан на движими вещи на длъжника на 06.07.2011г. и на 07.07.2011г. и съдебният изпълнител е изготвил разпределение въз основа на което на 06.07.2011г. А. Д. М. е получил плащане на част от дължаимата му се по изпълнителния лист сума - 1095лева.

На 28.10.2015г. по молба на взискателя А. Д. М. е образувано ново изп. дело №288/2015г., по което не са извършвани никакви изпълнителни действия, даващи основание по смисъла на даденото разрешение в т.10 от ТД№ 2/2013г. ОСГК на ВКС да се приеме, че течащата вече давност за вземането от 06.07.2013г. е прекъсвана. Намирам, че неправилно мнозинството приема, че давността е прекъсната с „ подаването на молба на взискателя от 03.09.2015 г. и с разпореждане от същата дата на ЧСИ за насрочване на опис на движими вещи на длъжника за 29.09.2015 г.“. Съобразно даденото разрешение в т.10 на ТД№3/2013г. ОСГТК на ВКС прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, и като такова действие се посочва изрично „ извършването на опис и оценка на вещ“, доказателства за каквото действие не са събрани по делото, но не представлява такова действие подаването на молба от взискателя за предприеменате на определен изпълнителен способ. Към момента на сключването на договор за цесия № 1 от 09.07.2018г. между жалбоподателя и цедента Д. А. М. - наследник на първоначалния кредитор - А. Д. М. , вземането е било вече погасено по давност, поради което разпоредбата на чл.100 , ал.1 ЗЗД намира приложение. Цедентът не е представил доказателства по делото, които да установяват съществуването на вземане, непогасено по давност към момента на сключване на договора за цесия. В съответствие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава, цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на договора за цесия, като в негова полза ще преминат действително притежаваните от цедента права до посочения в цесията размер. Отговорността на цедентът по чл.100, ал.1 ЗЗД е обективна и това означава, че той носи отговорност независимо дали страните са се договорили, че последният няма да отговаря за съществуване на цедираното вземане, тъй като и в този случай той дължи връщане на полученото по договора. Цесионерът поема риска за реализирането на вземането включително и по пътя на принудителното изпълнение, но само ако то е налично към момента на сключване на договора.

ПОДПИС: