О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2542

гр. София 18.09. 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд - четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 март през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВАЧЛЕНОВЕ: В. Й.

ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 4218 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Е. В. П., чрез адв. Х. П., срещу решение № 1062/18.07.2022 г. по в. гр. дело № 2634/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 264448/05.07.2021 г. по гр. дело № 10456/2020 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от Е. В. П. срещу “Банка ДСК” АД искове с правно основание чл.439 ГПК, за установяване несъществуване поради изтекла погасителна давност на следните вземания: за сумата 32 320.50 евро, представляваща задължение за главница по договор за ипотечен кредит от 22.10.2008 г., ведно със законната лихва за периода от 05.09.2013 г. до изплащане на вземането, за сумата 3822.56 евро, представляваща неустойка за забава за периода 28.06.2012 г. – 04.09.2013 г., за сумата 2879.97 лв., разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 05.11.2013 г. по гр. дело № 37391/2013 г. на СРС.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК да се уважи.

В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. От коя дата започва да тече срокът на погасителната давност при заповед за изпълнение по чл. 417, т. 1-9 ГПК, допуснато незабавно изпълнение и издаден изпълнителен лист – от датата на издаване на изпълнителния лист или от датата, когато заповедта и изпълнителния лист са влезли в сила? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД при издаден изпълнителен лист на основание чл. 410 и 417 ГПК, доколкото цитираната разпоредба на ЗЗД се отнася само за съдебно решение, но не и за заповед за изпълнение, или в случая важат общите разпоредби на ЗЗД за погасителната давност – главница и лихви? Допустимо ли е по пътя на тълкуването съдът да измени императивна законова норма и да я допълни – в случая същата да се прилага не само за съдебните решения, но и за други актове като заповедта за изпълнение? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. При отказ от провеждане на публична продан счита ли се давността за прекъсната от съвкупността действия, предхождащи публичната продан – опис на имота и насрочване на публичната продан? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 5. Присъдените по заповед за изпълнение лихви – мораторна и др., с изключение на законната, с каква давност се погасяват – 5-годишна или 3-годишна? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 6. За какъв срок назад може да бъде търсена законната лихва върху главницата при положение, че са изминали повече от 3 години непрекъсната давност от сдобиването с изпълнителен лист до завеждане на изпълнителното дело – само законната лихва след завеждане на изпълнителното дело или 3 години назад от датата на завеждане на изпълнителното дело? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. М. Б., в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.

Въз основа на събраните пред първата инстанция писмени доказателства е приел, че направените от първоинстанционния съд констатации относно фактическата обстановка са правилни. Преценен е за обоснован извода на първоинстанционния съд, че задължението на ищеца към ответника не е погасено по давност и искът с правно основание чл.439,ал.1 ГПК е неоснователен и недоказан.

Прието е, че падежът на задължението за главница е настъпил с обявяването на кредита за предсрочно изискуем от ответника на 27.06.2012 г. На 05.11.2013 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение срещу ищеца за задължението по договора за кредит по ч. гр. д. № 37391/13 по описа на СРС. Установено е, че същата му е връчена и той е подал в срок възражение единствено по отношение на дължимостта на договорната лихва и заемните такси.

Съдът е посочил, че именно до момента на подаване на възражението, ищецът е следвало да направи своите възражения за изтекла погасителна давност и доколкото не го е направил, наведените възражения в този смисъл са преклудирани.

Преценен е за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че новата давност, която тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на сумата от 32 320.50 евро, представляваща задължение за главница по договор за ипотечен кредит от 22.10.2008 г., ведно със законната лихва за периода от 05.09.2013 г. до изплащане на вземането, за сумата 3 822.56 евро представляваща неустойка за забава за периода от 28.06.2012 г. – 04.09.2013 г., за сумата 2 879.97 лв., представляваща разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 051.11.2013 г., издадена по гр. дело № 37391/2013 г. на СРС е петгодишна на основание чл.117,ал.2 ЗЗД.

По въпроса откога тече новата давност и каква е продължителността за главницата и неустойката по договор за ипотечен кредит от 22.10.2008 г., за които ищецът не е подал възражение в рамките на предхождащото заповедно производство, съдът се е позовал на съдебната практика, която приема, че разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ГПК се прилага и за влязлата в сила заповед за изпълнение. Прието е, че макар и в разпоредбата изрично да е посочено като основание само влязло в сила съдебно решение, с оглед характера и последиците придадени на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение същата има последиците на влязло в сила съдебно решение. Прието е, че новата давност е винаги петгодишна независимо дали вземанията, които са установени със заповедта се погасяват с общата или с кратката давност, поради което и за вземането за лихви тече нова петгодишна давност.

Въззивният съд е приел, че давността не е изтекла, тъй като е била прекъсната от предприетите изпълнителни действия по изп. дело№ 860/2015 г. и по изп. дело № 564/2020 г. на ЧСИ Г. Д. както следва:

На 09.12.2015 г. с молбата за образуване на изпълнително дело срещу ищеца ответникът е поискал по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г. Д. налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника, на притежаваните банкови сметки и дружествени дялова, възбрана върху всички недвижими имоти;

На 15.12.2015 г. по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г. Д. е връчено запорно съобщение до „У. Б. АД и „Ц. К. Банка” АД за налагане на запор върху сметките на ищеца;

На 17.12.2015 г. по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г.Д. е наложена възбрана върху недвижим имот на ищеца;

На 18.02.2016 г. по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г.Д. е извършен опис на недвижим имот, собственост на ищеца и е насрочена публична продан на имота в периода 13.03.2016 г. – 13.04.2016 г.;

На 22.02.2016 г. по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г.Д. е извършена оценка на недвижимия имот;

На 14.08.2020 г. по изп. дело № 564/2020 г. на ЧСИ Г.Д. ответникът е поискал налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника по изп. дело № 860/2015 г. на ЧСИ Г.Д., на притежаваните банкови сметки и дружествени дялове, възбрана върху всички недвижими имоти, собственост на ищеца, опис, оценка и насрочване на публична продан на недвижим имот на ищеца;

На 21.08.2020 г. по изп. дело № 564/2020 г. на ЧСИ Г.Д. е наложена възбрана върху недвижим имот на ищеца;

На 11.09.2020 г. изп. дело № 564/2020 г. на ЧСИ Г.Д. с поканата за доброволно изпълнение до ищеца е насрочен опис на недвижим имот на ищеца;

Съдът е приел, че описаните изпълнителни действия са от такова естество, че прекъсват теченето на давността, като се е съобразил със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.10 от т. решение № 2/2013 г. по т. дело № 2/2013 г. на ОСГТК според която насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. са изпълнителни действия, прекъсващи течението на давността. Прието е, че след всяко прекъсване на давността започва теченето на нова давност. В тази връзка е прието за ирелевантно по съществото на спора посоченото от ищеца действие, чрез което е поискано от взискателя спиране на публичната продан, тъй като същото не може да заличи с обратна сила предприетото изпълнително действие, което е прекъснало теченето на давността.

За неоснователни са преценени и доводите на жалбоподателя-ищец, че след като, според него някои от действията на ЧСИ са незаконосъобразни/нищожни, те не могат да прекъснат течението на давностните срокове. Прието е, че липсват доказателства някои от действията на съдебния изпълнител да са били отменени като незаконосъобразни по съответния ред по чл. 435 и сл. от ГПК. Според съда доколкото те не са били обжалвани в съответния срок, е недопустимо да се навеждат доводи за тяхната незаконосъобразност в настоящото производство.

Прието е още, че възражението във въззивната жалба, че действията, предприети срещу другия солидарен длъжник, не са били съобщавани на съдлъжника, не променят извода относно прекъсването на давностния срок.

Предвид изложеното, съдът е приел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че липсват новонастъпили факти след издаването на заповедта за изпълнение, които да са погасили задължението на длъжника или да обосновават извод за липсата на ликвидност или изискуемост на процесните вземания. Поради това предявените отрицателни установителни искове за несъществуване на вземанията следва да бъдат отхвърлени. При тези съображения първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени е потвърдено.

По правните въпроси:

Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по първия въпрос от изложението.

Съгласно задължителната практика на ВКС, изразена в т.19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК дейността на въззивната инстаниця е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща.Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция.

Тази задължителна практика на ВКС е възприета в цитираното от жалбоподателя решение № 212/11.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. по чл.290 ГПК. Съдебният състав е приел и, че с Гражданския процесуален кодекс, който е действащ в момента правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. С въззивното решение са обсъдени доказателствата по делото, включително събраните пред въззивната инстанция, съответно е посочено кои факти от значение за спорното право са приети за установени. Въззивният съд е формирал свои правни изводи по предмета на спора. Обсъдени са доводите и възраженията на всяка от страните, както и доводите за неправилност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба – относно настъпването на падежа на задължението на главница, въпросът откога тече новата давност на вземанията, предмет на изпълнение, и с каква продължителност е тя, относно прекъсването на давността в изпълнителното производство и останалите възражения на страните. Следователно правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика на ВКС и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Жалбоподателят твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато по този въпрос жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Формулираният въпрос касае приложените разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,ал.2 ГПК, чл.236,ал.2 ГПК, които са ясни и точни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. С оглед изложеното не се установява наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по втория и третия въпрос от изложението, които поради взаимната си обусловеност в конкретния случай следва да бъдат разгледани заедно. По поставените въпроси е посочена съдебна практика, която не представлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е посочено в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и изяснено в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. В случая касаторът е посочил множество решения на съдилища в страната, но нито едно от тях не е на ВКС, следователно не представляват съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съгласно разясненията, дадени в горецитираното тълкувателно решение. Въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съответствие с изводите на съда, изложени в решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2022 г., IV г. о. и решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., двете постановени по чл.290 ГПК. По първото дело касационното обжалване е допуснато по въпроса относно възможностите за защита на длъжника чрез позоваване на погасителна давност срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, с който се е снабдил кредиторът. В мотивната част на решението е прието, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение длъжникът трябва да основе отрицателния си установителен иск на факти, които са настъпили след приключилото съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала спора по същество (когато вземането е установено с влязло в сила решение), респ. на факти, които са настъпили след изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК (когато заповедта е влязла в сила поради неподаденото в срок или оттеглено възражение). Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да следи за спазването на тези изисквания, а в решението да отчете, че от момента, в който заповедта е влязла в сила, започва да тече нова давност, която всякога е пет години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Това е така, защото заповедта за изпълнение влиза в сила и се ползва със стабилитет, за разлика от определението за изпълнителен лист по извънсъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.).

По второто дело касационното обжалване е допуснато по въпроса относно приложимия срок (три или пет години), при който се погасява по давност вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Съставът на ВКС е приел, че е налице установена практика, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за петгодишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК за длъжника не съществува форма на искова защита, с която да оспорва вземането. Практиката на ВКС приема, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, поради което не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото по въпросите липсва непълнота в закона или неяснота на правните норми на чл. 414, ал. 2 ГПК, чл. 417 ГПК и чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и е налице трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, същите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С разясненията, дадени в мотивите по т. 10 от т. решение № 2/2013 г. по т. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания могат да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. С оглед на така цитираната задължителна практика на ВКС въззивният състав се е съобразил и е приел, че насочването на изпълнението чрез налагане на възбрана и извършването на опис и оценка на имота на длъжника са действия, прекъсващи давността, като след всяко прекъсване започва да тече нова давност. Дори да се приеме, че извършването на опис и насрочването на публична продан, която не се е състояла сами по себе си не представляват изпълнителни действия, прекъсващи давността, съдът не е основал решаващата си воля единствено на тях, а и на други действия, извършени в рамките на изпълнителното производство, годни да прекъснат течението на давността съгласно задължителната практика на ВКС.

Жалбоподателят е цитирал решение № 143 от 11.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1424/2011 г., III г. о., по чл. 290 ГПК, с което е прието, че при отказ на съда да приеме за съвместно разглеждане с наказателния процес граждански иск на пострадалия, както и да го конституира в качеството на граждански ищец в наказателния процес следва да се счете, че иск изобщо не е бил предявяван, а оттам и че не е могло да настъпи прекъсване на погасителния давностен срок по силата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Второто цитирано от касатора решение № 10 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 334/2012 г., I г. о., касае прекъсването на придобивната давност с предявяването на иск или възражение или със започване на помирително производство, като прекъсването на давността в тези случаи е условно - изрично в закона е посочено, че ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната по силата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Видно от изложеното с цитираните решения са разрешени правни въпроси, различни от поставения – който касае прекъсване на давността по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, при обстоятелства различни от конкретния казус, поради което тази практика на ВКС е неотносима. Останалите цитирани решения не отговарят на критерия за практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед на посоченото, съдът приема, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по четвъртия въпрос от изложението.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по петия въпрос от изложението. В изложението не са посочени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които да е разрешен същият въпрос. Поради това Касационният съд не може да извърши преценка за наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.290,ал.1,т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС. С оглед на посоченото съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.

Жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по т. 3 по същия въпрос, а именно - какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на разпоредбата на чл.117,ал.2 ЗЗД не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.,1,т.1 и т.3 ГПК по шестия въпрос от изложението. Въпросът е формулиран общо и бланкетно, и не е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Поради това не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Само за яснота съдът отбелязва, че жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като не е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК по същия правен въпрос, нито е обосновал допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Е. П..

С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ и чл. 81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 1062/18.07.2022 г. по в. гр. дело № 2634/2021 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба вх. № 18450/26.08.2022 г., подадена от ищеца Е. В. П., ЕГН [ЕГН], чрез адв.Х. П., съдебен адрес [населено място], [улица],, ет., ап. .

Осъжда Е. В. П., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Банка ДСК” АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], № сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство пред ВКС по чл.288 ГПК за юрисконсултско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: