О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2546
гр. София 18.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 05 април през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4383 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца И. Л. К., чрез адв. С. И. срещу решение № 741/20.05.2022 г. по в. гр. дело № 3350/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 16.06.2021 г. по гр. дело № 14260/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.67,пр.3 СК, предявен от И. Л. К. срещу Н. Б. С. и малолетното дете Я. И. К. за унищожаване на припознаването, с което ищецът И. Л. К. е припознал Я. И. К. като свое дете, поради заплашване, като неоснователен.
Поддържаното основание за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК е нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи.
В изложението са формулирани въпросите:1. Следва ли съдът да кредитира свидетелски показания на заинтересовани от изхода на делото свидетели? 2. Следва ли съдът служебно да следи за способността и желанието на свидетеля вярно да възприема фактите и добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си? 3. Следва ли съдът служебно да следи за заинтересоваността на свидетеля? 4. Следва ли решението да бъде обосновано с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на конкретен свидетел да е повлияна от достоверността на показанията му? 5. Следва ли съда да извърши собствена преценка дали и доколко са налице обстоятелства за възможна заинтересованост на конкретен свидетел от изхода на делото? 6.Следва ли съдът да се мотивира защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели? 7. В случаите, когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът следва ли да вземе предвид, дали свидетелят е узнал същите тези факти от трети лица или от някоя от страните по делото в полза на която свидетелства? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 8. Следва ли съдът да коментира всички представени и приети по делото доказателства? 9. Следва ли съда да посочи кои доказателства приема и защо? 10. Следва ли съда да установи истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма? Въпросите от 8-ми до 10-ти са решение в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 11. Следва ли съдът да се мотивира защо приема изготвената по делото тройна експертиза, а не кредитира единичната такава? 12. В случай, че по делото са приети единична и тройна СПЕ, съдът следва ли да дава по-голяма вяра на тройната експертиза, само поради факта, че конкретното становище е подкрепено от повече вещи лица в сравнение с единичната? 13. Следва ли съдът при постановяване на решението си да вземе предвид квалификацията на вещите лица, които са изготвили приетата по делото експертиза? Въпросите от 11-ти до 13-ти са решени в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие със съдебната практика.14. При постановяване на съдебното решение следва ли съда да се съобрази със спецификите на всеки конкретен случай? 15. Следва ли съда при постановяване на решението си да вземе предвид как решението би се отразило в морален аспект на страните, респективно на ищеца и детето? Въпросите 14-ти и 15-ти са решени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. 16. Необходимо ли е заплахата да е приета за истинска от контрахента, за да възбуди у него такъв страх, който да го накара да извърши постъпки и действия против волята си? 17. Следва ли да бъдат кредитирани показания на свидетел, който е заинтересован от изхода на делото и при разпита си в ОСЗ е признал, че преди заседанието е подготвен, какво да говори пред съда? 18. Следва ли съдът да кредитира психологическа експертиза, извършена от вещи лица, които нямат необходимата компетентност да извършат същата и нямат ценз в работата с хора в „голяма депресия”? 19. Следва ли съдът да се мотивира защо приема изготвената по делото тройна експертиза, а не кредитира единичната такава? 20. В случай, че по делото са приети единична и тройна СПЕ, съдът следва ли да дава по-голяма вяра на тройната експертиза, само поради факта, че конкретното становище е подкрепено от повече вещи лица в сравнение с единичната? 21. Следва ли съдът при постановяване на решението си да вземе предвид квалификацията на вещите лица, които са изготвили приетата по делото експертиза? Въпросите от 17-ти до 21-ви са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответницата по касационната жалба Н. Б. С., чрез адв.И. М. в писмен отговор е мотивирала становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответникът по касационната жалба Я. И. К. – малолетен, чрез особения представител адв. И. Е. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя И. К. и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна съдът е приел за безспорно по делото, че малолетното дете Я. К., родено на 11.01.2012 г. е било припознато от ищеца И. К. с декларация от 16.01.2012 г., която е била подадена пред длъжностно лице по гражданското състояние в [населено място], К. Н.. Катое взел предвид съдържанието на уточняваща молба от 08.01.2019 г. и отговора на исковата молба на ответницата Н.С. съдът е приел, че към момента на припознаването ищецът е знаел, че припознава дете, което не произхожда от него, тъй като последната е поддържала интимни отношения с друг мъж.
Прието е, че е предявен иск с правно основание чл.67, предл.3 СК за унищожаване на извършеното на 16.01.2012 г. припознаване при наведени фактически твърдения, че биологичната майка на детето е отправила заплаха към ищеца, че при отказ да припознае детето ще предприеме действия, с които ще сезира органите на полицията и работодателя му за предприети спрямо нея насилнически действия, каквито действия в действителност той не е извършвал. Посочено е, че припозналият твърди, че ако не е била упражнена тази заплаха, той е нямало да припознае детето като свое.
Съдът е приел, че припознаването е едностранен и неотменяем акт, но припозналият може да предяви иск за неговото унищожаване, ако е извършено при порок на волята или недееспособност, но само при наведени твърдения, че ако волята му не беше опорочена, не би припознал детето за свое. Според съда това означава, че в исковото производство ищецът следва да направи две изявления – припознаването е извършено при порок на волята и, че детето не произхожда от него. Според съда изключение от това правило е налице, когато волята на припозналия е опорочена поради упражнено психическо насилие, в която е възможно детето действително да произхожда от него.
Въззивният съд е приел, че в разпоредбата на чл.67,предл.3 СК не е дефинирано съдържанието на понятието „заплаха” за разлика от тази на чл.46,ал.1,т.2 от СК, в която е посочено, че бракът е унищожаем, когато „съгласието за брак е било дадено поради заплашване с тежка и предстояща опасност за живота, здравето или честта на сключващия брак или негови близки”. Приел е още, че и заплашването за извършване на припознаване трябва да има същото съдържание и следва да се отнася до лични блага на припозналия. Според съда необходимо е изявлението за припознаване да е направено вследствие на тези страхови представи за предстояща опасност за живота, здравето или честта, причиняването на която зависи от заплашващия. Формиран е извод, че заплахата винаги трябва да е предшестваща изявлението за припознаване, а не и последваща.
Прието е, че съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи в условията на пълно доказване твърдението, че е припознал детето Я. вследствие на отправени от ответницата Н.С. заплахи, които по съдържание са посочени в уточняваща молба от 08.01.2019 г.
Приел е, че в хода на производството са разпитвани свидетели и на двете страни, от които не се установяват причините, поради които ищецът е предприел действия по припознаване на детето, което е формално основание за отхвърляне на предявения иск, като неоснователен.
Преценени са за неоснователни оплакванията в жалбата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с кредитиране на събраните по делото свидетелски показания по следните съображения: от показанията на свидетеля Я. е прието за установено, че той и съпругата му са започнали работа в Х. през 2012 г. и случайно са се запознали с ищеца и ответницата, които живеели на семейни начала. Към този момент детето Я. е било родено – т. е. свидетелят няма преки и непосредствени впечатления за отношенията им към предходен момент. Същият заявил, че ищецът го е посетил в дома му притеснен и му обяснил, че е бил заплашван от Н., че ще му бъде направен донос за упражнено домашно насилие спрямо нея и детето, но това също се отнася за последващ припознаването период. Според съда същото се отнася и за показанията, които описват отношенията между двамата за периода след настъпилата фактическа раздяла; от показанията на св.Х. М. е прието за установено, че е била в Х. през 2008 и 2009 г. , което предшества с около 2 г. бременността на ответницата. Посочено е, че личните й впечатления за отношенията между двамата в РБългария са били за един кратък период от време, когато ответницата е била вече бременна и не се дават сведения на съда за възникнали конфликтни отношения помежду им; от показанията на св. В. е прието за установено, че е посещавал дома на ищеца и ответницата в период, в който детето все още не е било родено. Отношенията помежду им били нормални. Посочено е, че показанията му за последващия раждането на детето период не са преки, а се възпроизвежда това, което му е било споделено от ищеца, поради което според съда не следва да се кредитират, поради съмнителната им доказателствена стойност; Посочено е, че св. Ц. М. дава идентични показания, като тези на св. Х. М. относно престоя на И. и Н. в България, когато са били съвместно на море. Същата няма преки впечатления за отношенията им в Х.. Приети са за неоснователни оплакванията, че тези показания не следва да се кредитират, тъй като свидетелката й било указано какво да каже пред съда. Посочено е, че в с. з. лицето е заявило, че при разговора с Н. е станало ясно, че пред съда трябва да опише преките си впечатления относно отношенията й с И., като каже само истината/стр./250/.
Приети са за неоснователни оплакванията, свързани с кредитиране на заключенията по допуснатите единична и тройна СПЕ, с които ищецът е целял да установи, че заплахата е била от такова естество, че би могла да внуши основателен страх. Посочено е, че предмет на изследване са отношенията между страните, установени на база техните обяснения, дадени по реда на чл.176 ГПК и показанията на изслушаните свидетели. Прието е, че не е събрано годно доказателствено средство, което да потвърди фактическите твърдения на ищеца към правнорелевантния момент. Посочено е, че е без значение за основателността на предявения иск развитието на отношенията между припозналия и припознатия впоследствие, тъй като същите не са част от предмета на доказване, а имат морален характер. При тези съображения е формиран решаващ извод, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадане на крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд решението на първия съд е потвърдено.
По правните въпроси:
Въпросите от първи до седми включително се свеждат по съдържание до въпроса за задължението на въззивния съд при преценка на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от свидетелите, а на други не, съответно на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други. По този въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С решение № 159/22.02.2016 г. по т. дело № 1871/2014 г. на ВКС, II т. о. по чл.290 ГПК съдебният състав е приел, че по действащото гражданско процесуално право не съществува ограничение по отношение на една или друга категория лица, които е допустимо да бъдат конституирани от съда и разпитани като свидетели, с изключение на тези, имащи качеството на страна в процеса, на съдия или на повереник на страната по същото дело. В този смисъл всяко лице, извън посочените, дори и да е заинтересовано от изхода на делото може да бъде свидетел. Прието е, че няма спор в съдебната практика, че заинтересовани са тези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за свидетел, като облагата следва да е непосредствена. Но дори и в тази хипотеза, както е прието в задължителната практика на ВКС, съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само на това основание, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Същото задължение има съдът и когато двама свидетели дадат противоречиви показания – да положи усилия да разкрие кой от тях казва истината и след като прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им, с оглед на останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого от тях дава вяра и едва в резултат на това да приеме едното или другото твърдяно обстоятелство. Следователно с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл.172 ГПК и само това, че единият свидетел твърди противното на това, което казва другият по отношение на относими към спорното право факти и се намира в близка родствена връзка със страната, посочила го за свидетел, без съдът да е изложил мотиви защо приема, че именно този свидетел не е безпристрастен и не възпроизвежда вярно възприетите факти, не е достатъчно, за да се отрече достоверността на казаното, т. е., че то не съответства на действителността. Нещо повече съдебното решение може да бъде основно и само на показанията на лицата по чл.172 ГПК, ако съдът, след преценката им, е убеден, че те са достоверни и изложи мотиви защо им дава вяра и в коя част. Отделен остава въпросът, че в последователната си практика ВКС всякога е поддържал разбирането, че преценявайки данните за заинтересованост на свидетелите по правилото на чл.172 ГПК съдът може да приеме, че макар и заинтересован свидетелят е възприел вярно релевантните за възникналия правен спор факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а друг свидетел, който няма данни да е заинтересован, да е възприел фактите погрешно, да не е способен да ги възпроизведе в показанията си, или да ги възпроизвежда недостоверно. Във всички случаи, обаче, необсъждането във въззивното решение на показанията на всеки един от разпитаните свидетели и неизлагането на съображения защо приема едните за достоверни, а другите отхвърля без аргументация за онези обективни обстоятелства, които са свързани с възприемане на установяваните факти, изключва формираното въз основа на преценката им вътрешно убеждение на решаващия съд, което е негово суверенно право, но не е произволно, да е в съгласие с процесуалния закон, а постановеният съдебен акт да е обоснован и убедителен.
С решение № 800/22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на ВКС,IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че в мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност показанията на разпитаните по делото свидетели, посочени от ищеца и от ответницата. Не са възприети показанията на посочения от ищеца св. В. С. В., което съдът е мотивирал с обстоятелството, че установява факти за посещения в дома на ищеца и ответницата в период от време, в който детето все още не е било родено, че към този момент отношенията помежду им били нормални, че показанията за последващия раждането на детето период не са преки, а се възпроизвежда това, което му е било споделено от ищеца. Показанията на останалите свидетели са били възприети от съда, за което в решението са изложени, макар и кратки мотиви, които не са в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по 8,9 и 10-ти въпрос от изложението.
В разясненията по т.2 от т. решение № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
С решение № 63/17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК, според която мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Съдебният състав е приел, че процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в множество решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.
Посочено е, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК; Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
Правните въпроси съдът е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваната част от въззивното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства – показанията на разпитаните свидетели, заключението на допуснатата тройна СПЕ, както и останалите събрани доказателства и е формирал свои фактически, и правни изводи по предмета на спора. Въззивният съд е обсъдил доводите на всяка от страните, относими към правния спор, както и доводите на въззивника-ищец във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение – допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд във връзка с кредитиране на показанията на разпитаните свидетели, както и с кредитиране на заключенията на допуснатите единична и тройна СПЕ. Съдът е приел, че предмет на изследване са отношенията между страните, установени на база техните обяснения, дадени по реда на чл.176 ГПК и показанията на изслушаните свидетели. Приел е, че по делото не е събрано годно доказателствено средство, което да потвърди фактическите твърдения на ищеца към правнорелевантния момент, че без значение за основателността на предявения иск с правно основание чл.67, пр.3 СК е развитието на отношенията между припозналия и припознатия впоследствие, тъй като същите не са част от предмета на доказване, а имат морален характер. Изведен е решаващ извод, че предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Тези изводи на съда не са в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС, поради което не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по 11, 12 и 13-ти въпроси от изложението. В подкрепа на становището за наличие на това основание са цитирани решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, които не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Освен това жалбоподателят сочи, че тези въпроси са решени в противоречие със съдебната практика. Основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Това тълкуване води до извод, че решенията на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ са извън обхвата на понятието практика на ВКС. С оглед на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по посочените въпроси не се установява.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз по 14 и 15-ти въпрос от изложението.
Четиринадесети въпрос е поставен общо и бланкетно и не е свързан с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. С оглед на това въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по 15 въпрос, тъй като същият не е разрешен от въззивният съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Поради това въпросът не е правен. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – противоречие с актове на Съда на Европейския съюз.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по 17 и 18 въпроси от изложението. Същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като са поставени хипотетично – т. е. въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото от въззивния съд. Следователно въпросите не са правни и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по 16,19,20 и 21-ви въпрос от изложението. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не е не е посочил какво е значението на всеки от поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложението на нормата на чл. 202 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя И. Л. К..
С оглед изхода на делото в полза на ответницата по жалбата Н. С. следва да се присъди сумата 3000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 741/20.05.2022 г. по в. гр. дело № 3350/2021 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 17014/02.08.2022 г., подадена от ищеца И. Л. К., ЕГН [ЕГН], чрез адв. С. И., съдебен адрес [населено място], [улица], № .
Осъжда И. Л. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], бл. , ет. , ап. да заплати на Н. Б. С., ЕГН [ЕГН] сумата 3000 лв. разноски по делото за производството по чл.288 ГПК пред ВКС за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: