О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 776

София, 11.10. 2023 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове: Ирина Петрова

Десислава Добрева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 2677 по описа за 2022 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника З. К. Ч. против решение № 396 от 05.08.2022г., постановено по в. т.д.№ 56/2022г. на Апелативен съд Пловдив, с което след отмяна на решението по т. д.№ 716/2019г. на Пловдивския ОС (с което е бил отхвърлен установителният иск, предявен от „Първа инвестиционна банка“ АД по реда на чл.422 ГПК за разликата над 10 764.29лв. до 20 027.65лв. - главница по договор за банков кредит от 13.07.2006г., изменен с Анекс № 1 от 30.12.2011г.), е постановено уважаването на този иск за сумата 20 027.56лв., представляваща непогасени вноски от главницата с настъпил падеж към датата на постановяване на въззивното решение, ведно със законната лихва от 25.04.2022г.

Решението в частта за отхвърляне на предявените от банката установителни искове (за главница до пълния предявен размер от 52 402.17лв.; за просрочена договорна лихва по т.1 от Анекс № 1 за периода 25.05.2012 г.- 05.06.2013 г. в размер на 6 124,46 лв.; за просрочена наказателна лихва за периода 26.06.2012 г.- 05.06.2013 г. в размер на 343,57 лв., лихва по т.9 от договора за периода (за периода 26.10.2011 г.- 30.12.2011 г. в размер на 13,06 лв. и комисионна по т.4 от Анекс № 1 в размер на 503,67 лв.) е влязло в сила като необжалвано от ищеца.

С касационната жалба се иска отмяна на решението в частта за уважаване на установителния иск за сумата 20 027.56лв. и постановяване на друго за отхвърлянето му или връщане на делото за повторно разглеждане от въззивната инстанция. Касаторът се позовава на отменителните основания по чл.281,т.3 ГП Посочва се, че с предявяване на установителните искове ищецът „ПИБ“АД се е позовал на обявена предсрочна изискуемост на задължението на длъжника по договора за кредит, а след като в отговора на исковата молба ответницата е признала този факт, ищецът променил твърденията си по отношение на това обстоятелство. Касаторът счита за неправилен извода на въззивната инстанция, която не е споделила становището на първоинстанционния съд за настъпила предсрочна изискуемост на задължението и неправилно приела, че такава не е налице поради недостигане на това волеизявление на банката до длъжника; неправилно не кредитирала показанията на св. Ч., който установил уведомяването на съпругата си в клона на банката чрез връчване на документ с искане заемът да се върне наведнъж (за волеизявлението на банката, че отнема преимуществото на срока). Според касатора неправилно въззивната инстанция се позовала на противоречивост на установеното от свидетеля с изявленията на самата ответница в подадена до ОС Пловдив частна жалба по чл.419 ГПК (вх. № 9885/03.07.2019г. по ч. в.гр. д.№1774/2019г. на ОС Пловдив). Поддържа се, че тази частна жалба не съдържа твърдение на длъжника, че до него не е достигнало волеизявлението за предсрочна изискуемост. Касаторът твърди, че в частната жалба е посочено, че към заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са приложени доказателства за предсрочно обявяване на кредита за падежирал. Оспорва се и правилността на извода на ПАС за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, основано на отсъствие на предприети принудителни действия по отношение на приетото за установено вземане на банката към датата на изготвяне на заключението пред ПАС - 10.05.2022г. и констатациите, че непогасените вноски от главница с настъпил падеж са в общ размер на 20 027.65лв. Оспорва се правилността на съображението за този извод: че съгласно чл.422,ал.1 ГПК, искът за установяване съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е изключение от общото правило, че искът се счита предявен от постъпване на исковата молба в съда, което означава, че давността относно вземанията, предмет на заповедното производство се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Счита, че този извод противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решението по т. д.№ 2288/2018г. на второ т. о. на ВКС, с което е прието, че ако заявлението но чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респ. не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие на взискателя по смисъла на т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г., което не може да има за последица прекъсване на давността.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса:

„Ако е спазен едномесечния срок по чл.415,ал.4 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, последното има ли обратно действие и прекъсва ли незабавно изпълнение?“

Твърди се, че въззивното решение е в противоречие с решение № 118 от 12.12.2019г. по т. д.№ 2288/2018г. на второ т. о. на ВКС. Касаторът аргументира, че ищецът се е снабдил с изпълнителен лист за процесните вземания на 12.06.2013г., а едва на 24.09.2019г. длъжникът е получил покана за доброволно изпълнение на задължението си по изпълнително дела № 183/2019г. по описа на ЧСИ Д., т. е. повече от шест години от получаването на изпълнителния лист. Поддържа се, че изтеклият срок до предприемането на действия по уведомяване на длъжника зависи от волята на кредитора и бездействието му да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което започва да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и срокът за предявяване на иска по чл.415 ГПК от кредитора, следва да бъде зачетен в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235,ал.3 ГПК; че преценени в цялост тълкувателните мотиви на ТР №2/26.06.2015г. изтъкват бездействието на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР №4 от 18.06.2014г. и ТР №8 от 21.02.2019г. отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл.422 ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В писмен отговор „ПИБ“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената жалба. Посочва, че законосъобразно съставът на САС е приел, че кредитът е останал срочен и крайният срок за погасяване е 25.07.2024г., а по отношение на вземанията за главница е приложим общият погасителен давностен срок. Счита за законосъобразен извода, че искът е основателен по отношение на вноските с настъпил падеж като е съобразено тълкувателното решение по тълкувателно дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Акцентира се на отсъствие на бездействие на кредитора след издаването на изпълнителния лист и на образуването на изпълнително дело № 776/2013г. на ЧСИ К.П., въз основа на което черпи доводи за неоснователността на твърдението за изтекла погасителна давност поради неупражняване на правата на банката по предприемане на действия за принудително изпълнение.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Първоинстанционният съд е приел за установено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и надлежното упражняване на това право от кредитора. Мотивирал е, че от вземанията по предсрочно изискуемия кредит, за които ищецът се е снабдил със Заповед за незабавно изпълнение, се дължат в пълен размер само онези към датата на настъпване на предсрочната изискуемост през м. февруари 2013г.: 52 402.17 лв. главница, 3 718.46 лв. възнаградителна лихва, както сумата от 343.57 лв. наказателна лихва за забава към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. От тези суми са приспаднати платените доброволно от ищцата суми в общ размер 41 637.88лв., в резултат на което са признати за а дължими към момента на приключване на устните състезания част от главницата на стойност 10 764.29 лева.

Въззивната инстанция е била сезирана жалби на двете страни - ищецът е обжалвал отхвърлената част на предявените установителни искове, ответницата - признатото вземане на банката за сумата 10 764.29лв., дължима главница по договор на банков кредит от 13.07.2006г с краен срок за погасяване 25.07.2024г. и сключен към него Анекс № 1 от 30.12.2011г. Приела е за установено по делото, че при преустановено погасяване на вноските по погасителния план въз основа на заявление на банката от 06.06.2013г., е издадена заповед № 386 от 12.06.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д № 869/2013 г. по описа на Районен съд Асеновград (за сумите: главница 52 402,17 лв. – главница; 6124,46 лв. просрочена договорна лихва по т.1 от Анекс № 1 за периода 25.05.2012 г.- 05.06.2013 г.; 343,57 лв. - просрочена наказателна лихва за периода 26.06.2012 г.- 05.06.2013 г.; 1248,35 лв. - лихва по т.9 от договора за периода 25.10.2011 г.- 30.12.2011 г.; 13,06 лв. - лихва по т.11 от договора за периода 26.10.2011 г.- 30.12.2011 г.; 503,67 лв. - комисионна по т.4 от Анекс № 1, ведно със законната лихва от 06.06.2013 г. до окончателното погасяване на задължението) и изпълнителен лист от същата дата.

Въззивната инстанция не е споделила становището на първоинстанционния съд, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем от банката през м. февруари 2013г., за което длъжникът да е бил уведомен (в който смисъл са били първоначалните твърдения на кредитора в исковата молба, но са променени в хода на производството с позоваване в смисъл, че банката се „отказва“ от направеното и в заповедното производство твърдение за надлежно настъпване на предсрочната изискуемост). Изложила е, че изводът на първоинстанционния съд, че правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е оттегляемо по волята и желанието само на кредитора, след като изявлението му вече е достигнало до длъжника и са настъпили желаните с него правни последици, би бил верен само когато правото по чл. 71 ЗЗД действително е било упражнено т. е. когато са били налице всички предпоставки за това. Мотивирала е, че за да се прояви действието на предсрочната изискуемост по отношение на длъжника, е необходимо волеизявлението на банката, че обявява вземанията си по договора за предсрочно изискуеми да е достигнало до длъжника. Обсъдено е, че в договора - чл.29.1 е изрично уговорена писмена форма на уведомлението. При доказателствена тежест на ищеца да установи спазването й, е прието, че отсъстват данни изпратеното уведомление с изх. № 219-297/31.01.2013г., да е редовно връчено/доставено на длъжника. Обосновано е, че не се установява уведомяване на ответницата за обявената през м. февруари 2013г. от банката предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, поради което кредитът е останал срочен. Изложени са правни съображения за необосновано и в нарушение на чл.172 ГПК кредитиране от първоинстанционния съд на показанията на свидетеля Ч. - съпруг на ищцата относно обстоятелствата, свързани с връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост при неотчитане на явната му заинтересованост от изхода на делото и при очевидното противоречие на твърденията му относно тези факти с изявленията и действията на самата ответница, обективирани в подадена от нея частна жалба вх.№ 9885/03.07.2019г. по чл. 419 ГПК против разпореждането за незабавно изпълнение, основаващо се на обратното на показанията на съпруга й твърдение относно уведомлението. Обсъдено е, че по тази жалба, с определение № 1645/14.08.2019г. по ч. гр. д. № 1774/2019г. състав на Пловдивския окръжен съд е отменил разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в процесната заповед за изпълнение и е обезсилил издадения въз основа на тази заповед изпълнителен лист, приемайки, че длъжникът не е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост, а в исковото производство ищецът се е съобразил с постановеното с този съдебен акт.

С оглед на тези изводи въззивната инстанция се е произнесла относно съществуването на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение в условията на ненастъпила предсрочна изискуемост, позовавайки се на постановките на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК - т. 1 относно определяне на спорния предмет, както и с тези на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК - т.9 относно момента на установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в производството по чл. 422 ГПК. Приела е за безспорно установено въз основа на приетото от първоинстанционния съд и въз основа на приетото във въззивното производство неоспорени заключения на ССчЕ, че след обезсилване на изпълнителния лист, банката е върнала/преобразувала кредита в редовен, което означава, че го е олихвявала и осчетоводявала погасяването му съгласно с погасителния план; че за периода след снабдяването на банката със заповед за изпълнение и с изпълнителен лист, ответницата е внасяла суми по кредита от м. юни 2013 г. до м. юли 2018 г. Обсъдено е, че съгласно приетото във въззивното производство заключение на ССчЕ към датата на изготвянето му - 10.05.2022 г., непогасените вноски от главницата с настъпил падеж са в общ размер от 20 027.65 лева и превид установените факти и тълкуването по т.1 от ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК, искът е частично основателен и следва да се уважи за сумата 20 027.65 лева, представляваща сбор от неплатени вноски с настъпил падеж за погасяване на главницата към датата на постановяване на решението, което следва да се присъди със законна лихва, изчислявана от датата на формирането й - 25.04.2022 г. За неоснователни са приети останалите искове за лихви.

За неоснователно е счетено и поддържано от ответницата възражение за изтекла погасителна давност, основаващо се на липсата на принудителни действия по образуваните изпълнителни дела. Мотивирано е, че съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл. 125 ГПК, а отнесено към разпоредбата на чл. 116 б.“б“ ЗЗД, правилото на посочената разпоредба означава, че давността относно вземанията предмет на заповедното производство се прекъсва с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При тези изводи съставът на ПАС се е позовал на приетото в мотивите на т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.

Искането за осъществяване на факултативния касационен контрол по поставения в изложението единствен въпрос е неоснователно.

Изводите на състава на Пловдивския апелативен съд не са в противоречие, а в пълно съответствие с акта по чл.290 ГПК по т. д.№ 2288/2018г. на Второ т. о. на ВКС, даденото разрешение в който е споделено и в решението по т. д.№ 1927/2022г. на Първо т. о. на ВКС - при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.

При формулирането на въпроса и обосноваването на неговата значимост касаторът не излага нито един конкретен факт от конкретния спор. Игнорира, че издадените от районния съд Заповед № 386 от 12.06.2013г. и изпълнителен лист от същата дата (който е обезсилен по късно - както се посочи с определение № 1645/14.08.2019 г. по ч. гр. д. № 1774/2019г. на ОС Пловдив) са представени от кредитора - взискател с молба вх.№ 19685/01.08.2013г. по изпълнително дело № 776/2013г. на ЧСИ К.П. (л.154 от материалите от първоинстанционното производство), което пряко опровергава тезата, че принудителното действие не е предприето в разумен срок и е налице бездействие на кредитора.

По това изпълнително дело са правени множество опити за връчване на заповедта за изпълнение на длъжника на адреса, на който същата страна е призована в хода на настоящото производство - А., [улица] (на 18.12.2013г. и на 15.01.2014г. с отбелязване „лицето не е намерено“; на 21.01.и 23.02.2015 със същото отбелязване; на 14.06. и на 18.07.2016г., на 08.06.2018г., на 23.10.2018г. със същото отбелязване); на 23.03.2017г. е бил насрочен опис на движими вещи на Ч., на 27.09.2018г. е направен опит за връчване на запорно съобщение до работодателя на длъжника „Макстил 2014“ЕООД, ненамерен на седалището. Поканата за доброволно изпълнение е връчена на Ч. на същия посочен адрес едва на 24.06.2019г. в рамките на преобразуваното под № 183/2019г. изпълнително производство на ЧСИ Д.Д. срещу длъжника Ч. (л.171 от материалите по делото на ОС Пловдив), т. е. отсъства бездействие на кредитора-взискател, тъй като са предприети множество действия по връчването на заповедта на длъжника, а неполучаването й на адреса, на който той очевидно пребивава, не може да бъде тълкувано като бездействие на взискателя. Изпълнително дело № 183/2019г. по описа на ЧСИ Д.Д., на което касатора се позовава съставлява продължаване на изпълнителното производство по изпълнително дело № 776/2013г. на ЧСИ П. съгласно молба на ПИБ вх.№ 39498/14.05.2019г. по чл.427,ал.2 ГПК и Разпореждане от 17.05.2019г. на ЧСИ Д.Д., с което той продължава изпълнителните действия по прехвърленото му на основание чл.427,ал.2 ГПК изпълнително дело.

Въззивното решение е поставено в синхрон със съдебната практика, съгласно която по силата на разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ако е спазен срокът по чл.415, ал.3 ГПК, както и с даденото разрешение от състава на Второ т. о., че при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква, само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.

В съдебната практика няма спор, че предприемането на действията по образуване на изпълнително дело не е тъждествено на предприемането на самите изпълнителни действия - първото е в разпоредителната власт на взискателя, а срочността на изпълнителните действия е в правомощията на съдебния изпълнител. В настоящия случай по образуваните изпълнителни дела са били предприемани изпълнителни действия, но при направените многократни опити за уведомяване на длъжника, включително за връчване на призовка за доброволно изпълнение и за налагане на запори, той не е бил открит на адреса. Срокът за подаване на възражение от длъжника не е започнал да тече до връчването на заповедта за изпълнение, което е задължение на съдебния изпълнител, а не на кредитора. В този смисъл отсъства основание за извод за бездействие на кредитора и при предприето без забава изпълнение. В тази хипотеза при подадено възражение и предявен иск по реда на чл.422 ГПК в законовите срокове, прекъсването на давността следва да се определи към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение съобразно с практиката на ВКС, в който смисъл са изводите на въззивната инстанция.

На насрещната страна следва да се присъдят поисканите разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба от юрисконсулт, но не в посочения в отговора размер, а в размер на 100 лв.

По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 396 от 05.08.2022г., постановено по в. т.д.№ 56/2022г. на Апелативен съд Пловдив в обжалваната от касатора част.

Осъжда З. К. Ч. да заплати на „ПИБ“АД сумата 100 лв. разноски за производството.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: