ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 114

Гр. София, 17.01.2024г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Б. ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2768 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Н. Д. Н. срещу решение № 961 от 29.06.2022г. по т. д. № 2820/2021г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260533 от 25.01.2021г. по гр. д. № 6216/2018г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 15 с-в, допълнено с решение № 262314 от 06.04.2021г. по същото дело, с което Н. Д. Н. е осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД да заплати на „Устра - Холдинг“ АД сумата от 75 000 лв. - получена без основание, отразена в разходни касови ордери на ищцовото дружество: № 90 от 22.04.2008г. – 25 000 лв., разходен касов ордер № 93 от 24.04.2008г. - 10 000 лв.; разходен касов ордер № 136 от 17.06.2008г. - 10 000 лв. и разходен касов ордер № 92 от 21.05.2009 г. - 30 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.01.2018г. до окончателното изплащане на дължимата сума, допълнена с допълнителното решение за периода от 13.12.2017г. до 03.01.2018г.; отхвърлил е възражението за прихващане на Н. Д. Н. срещу „Устра - Холдинг“ АД за сумата от 250 000 лв. - насрещно вземане за неизплатени възнаграждения на Н. Д. Н. като член на Съвета на директорите на ищцовото дружеството за периода 01.01.2004г. - 22.04.2014г., до размера на по-малката от двете суми, и е присъдил разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че по делото не се установява заявеното от ищеца основание, на което претендира присъждането на процесните суми. Сочи, че във всеки от процесните четири разходни касови ордера е посочено основание за предаване на сумата – служебен аванс и временна финансова помощ. Поддържа, че е осъществявал ръководна и оперативна дейност от името на ответното дружество, по която причина е имал нужда от парични средства, за да изпълнява вменените му функции, или сумите са получени от него на основание чл. 244 ТЗ. По отношение на РКО 136/17.06.2008г. излага, че сумата е получена на основание заем. Изтъква, че последното изключва присъждането на получените суми на приетото от САС основание - чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Допълнително излага доводи, че недопустимо ищецът е изменил предявените искове като при заявеното първоначално основание по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД впоследствие е поддържал исковете на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Сочи, че допускайки последното, съдът е осъществил процесуално нарушение. Оспорва като неправилни и необосновани и изводите на въззивния съд за неоснователност на въведеното възражение за прихващане. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е ценил извънсъдебното признание на ищеца, както и не е приложил нормата на чл. 162 ГПК при доказано основание на претенцията по възражението за прихващане. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Може ли сума, получена на основание „временна финансова помощ“, да се претендира за връщане като предоставена при начална липса на основание?

2. Тежестта на доказване равносилна ли е на задължение да се представят доказателства?

3. Длъжен ли е съдът да анализира всички представени доказателства в тяхната съвкупност и цялост?

4. Задължен ли е съдът да зачете вписаното в документа основание за плащане, при условие че същото не е спорно?

5. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява ли доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 ГПК?

6. Когато съдът намери иска за доказан по основание, но не и по размер, следва ли да отхвърли същия или следва да уважи претенцията, като извърши необходимите съдопроизводствени действия за установяване на нейния размер (ако се налагат такива)?

7. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, представени за установяване на възражението за прихващане?

8. Следва ли съдът да се произнася с диспозитив, когато приема неоснователност на възражението за прихващане?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС по цитираните в изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и задължителната практика по ТР № 2 от 18.03.2022г. по т. д. 2/2020г. по описа на ОСГТК на ВКС, с което обосновава искането си касация да бъде допусната по въпросите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация, „Устра – Холдинг“ АД, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждането на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение при установяване на фактическата обстановка по делото е обсъдил поотделно всяко от събраните по делото доказателства. Въз основа на извършения анализ на събраните по делото доказателства по сезиралите го искове по чл. 55, ал 1, предл. 1 ЗЗД е приел от правна страна, че по иск за връщане на даденото в тежест на ищеца е да докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Счел е, че за доказване на исковете си ищецът е представил процесните четири броя платежни нареждания, в които ответникът фигурира като „получател“ на суми от ищцовото дружество. Посочил е, че писмените доказателства удостоверяват, че съгласно РКО № 90/22.04.2008г. той е получил сумата 25 000 лв. с посочено основание “служебен аванс”; с РКО № 93/24.04.2008г. е получил сумата от 10 000 лв. - “служебен аванс”; с РКО № 136/17.06.2008г. е получил сумата от 10 000 лв. - “времена финансова помощ” и с РКО № 92/21.05.2009г. сумата от 30 000 лв. - “аванс”. Зачел е, че ответникът е осъществил защита срещу исковете, оспорвайки че подписите в РКО са положени от него. Възприел е неоспореното заключение на СПЕ, даващо категоричен отговор на поставените задачи, че подписите за „получил сумата“ в ордерите са положени от ответника, носещ тежестта на доказване неистинността на оспорените от него документи (чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК). Допълнил е, че е без значение за извода му за недоказано оспорване на процесните РКО установеното от заключението на СТЕ, че в два от РКО първо са изписани имената на ответника, а после номера и датата на ордера, като е посочил, че няма установена поредност при попълването на РКО, сумите по които са платени на каса, в която насока се е позовал и на събраните по делото гласни доказателства. Изтъкнал е, че макар за факта на даването на сумите, удостоверено с РКО, начинът на осчетоводяването им (съответно включването на определени вземания в счетоводния баланс) да няма решаващо значение, то фактът на даването в случая се извежда косвено и от вписванията в счетоводните книги, водени редовно според заключението на ССЕ, и подлежащи на преценка с оглед на другите обстоятелства по делото (чл. 182 ГПК). Подчертал е, че в процеса не е въведено възражение за опорочаване на волята на ответника при подписване на ордерите, а той е следвало да докаже основание за получаване/задържане на получените суми, което не е сторил при указана му от съда доказателствена тежест. По тези доводи и в приложение на последиците от доказателствената тежест при въведените от ищеца твърдения, че няма правно основание, на което сумите да са дадени на ответника, е отнесъл недоказания факт във вреда на носещия тежестта на доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК) и приел, че ответникът дължи на ищеца връщане на суми в общ размер на 75 000 лв. като получени без правно основание.

При този извод за основателност на предявените искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е посочил, че следва да разгледа заявеното като евентуално възражение на ответника за прихващане. Счел е, че въззивният съд допустимо се е произнесъл по сезиралото го евентуално възражение, като е посочил, че изричното отразяване волята на съда в диспозитива на съдебния акт няма за последица недопустимост на съдебното решение в тази му част. По същество е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 221, т. 5 ТЗ общото събрание определя възнаграждението на членовете на съвета на директорите, на които няма да бъде възложено управлението. Счел е, че от събраните по делото писмени доказателства в тяхната съвкупност и заключението по ССЕ се установява, че в рамките на тази компетентност в случая ОС на акционерите на ищцовото дружество е взело решение за определяне на месечно възнаграждение за 2004г. на членовете на СД, на които не е възложено управлението на дружеството, измежду които и ответникът. Изтъкнал е, че това вземане се погасява с 3 - годишна давност, тъй като представлява „периодично плащане“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като е съобразил задължителната практика по ТР № 3 от 18.05.2012г. по т. д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС и обосновал извода си с установените по делото обстоятелства, че вземането е с единен правопораждащ факт - сключен неформален договор с характеристика на мандатен, падеж, настъпващ ежемесечно, непроменлив в случая размер на всяко помесечно възнаграждение - две МРЗ за страната. По тези мотиви е приел, че вземанията за възнаграждение за 2004г. са се погасили по давност преди да възникнат задълженията на ответника за връщане на даденото от момента на даването, поради което прихващане не е могло да се извърши преди изтичане на давността, каквото е законовото изискване на нормите на чл. 103, ал. 1, вр. ал. 2 ЗЗД. Позовавайки се на извършения от него анализ на всички събрани по делото доказателства, е посочил, че за периода след 2004г. не се доказва да е определен конкретен размер на възнаграждението на ищеца като член на СД – в това число допълнителни споразумения към сключения договор за управление, като след м.01.2007г. ищецът не е и осигурител на ответника, поради което е приел, че ответникът не е доказал, че е носител на вземания за възнаграждения като член на СД за периода 2005г. – 22.04.2014г., и обобщил че при липсата на доказани вземания към ищеца няма предпоставки за извършване на съдебно прихващане.

По тези мотиви и предвид съвпадението с изводите на първоинстанционния съд въззивният съд е потвърдил обжалваното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираните в изложението първи и четвърти въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд и не отговарят на осъществените от страните по делото процесуални действия. Ищецът в изпълнение дадените от първоинстанционния съд указания по реда на чл. 129 ГПК изрично е заявил с молба-уточнение от 28.05.2018г., че сумите по процесните РКО са получени от ответника без основание, като е отрекъл верността на вписаното в документите такова и посочил, че плащането от ищеца на ответника по процесните РКО е разпоредено от самия ответник, подписал документите като „ръководител“, без да има правомощия да извършва последното, или сумите са получени без правно основание. Последното процесуално поведение и въведени с исковата молба твърдения на ищеца са отчетени от въззивния съд и при спорност на фактите въззивният съд е възложил на ответника доказателствената тежест за твърдените от него и изгодни за него факти – наличие на правно основание за получаване/държане на сумите по процесните РКО.

Вторият процесуален въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обосновал изводите на въззивния съд. Съдът не е приемал, че тежестта на доказване е равносилна на задължение за представяне на доказателства, а е обсъдил всички събрани по делото доказателства, независимо дали са събрани по искане на носещата доказателствена тежест страна, и въз основа на всички тях е приел едни факти за доказани, а други за недоказани.

Петият процесуален въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото съдът изрично е отрекъл съдържанието на депозиран писмен отговор от „Устра - Холдинг“ АД по т. д. 51/2018г. на ОС – Кърджали да може да бъде ценено/определено като извънсъдебно признание на факта, че възнаграждение е определено на ищеца с решение на ОС и за периода след 2004г., поради което и касационно обжалване не може да бъде допуснато по същия, защото не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Шестият процесуален въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд и не е от значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд е приел за недоказано основанието по заявената чрез евентуалното възражение за прихващане претенция на ответника за възнаграждение за участието му в съвета на директорите на ищцовото дружество за периода след 2004г., като изрично е посочил, че за да възникне вземане с последното правно основание е необходимо да бъде взето решение от ОС, да бъде сключен договор или допълнително споразумение с ответника, доказателства за което не са събрани по делото. По тези мотиви: поради липсата на доказано основание за възникване на претендираните вземания за периода 01.01.2005г. до 22.04.2014г., възражението за прихващане на ответника е счетено за неоснователно в тази му част, а не поради недоказан негов размер.

Непокриването на общия селективен критерий по горепосочените въпроси изключва необходимостта от обсъждане на допълнително сочения такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Зададените трети и седми процесуални въпроси са обуславящи за изхода на спора, но по тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително сочените от касатора. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно съществуването на процесните вземания, обсъдил е всички събрани по делото и относими доказателства, като подробно е мотивирал както фактическите, така и правните си изводи, и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и доводите му в тази насока касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Последният сочен от касатора процесуален въпрос също не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, доколкото не е от значение нито за валидността и допустимостта, нито за правилността на обжалвания съдебен акт, респективно не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. И двете съдебни инстанции допустимо – в кръга на сезиралото ги искане са се произнесли по сезиралото ги възражение за прихващане от ответника на заявеното от последния основание, като отразяването на произнасянето на съда в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт не обосновава извод за вероятната недопустимост на въззивното решение, с което първоинстанционното е потвърдено – не е налице липса на сезиране или десезиране на съда, нито пък е относимо към правилността на обективираната в съдебния акт решаваща воля на съда, че възражението за прихващане е неоснователно. Обратен извод не е застъпен в цитирания от страната тълкувателен акт, което изключва допускането на решението до касация на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този процесуален въпрос.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 9 268,20 лв. с вкл. ДДС, които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 961 от 29.06.2022г. по т. д. № 2820/2021г. по описа на Апелативен съд – София.

ОСЪЖДА Н. Д. Н., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Устра – Холдинг“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 9 268,20 лв. – разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.