О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София 12.01.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр. д. № 94/2023 г. по описа на ВКС, І г. о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Д. Б. като пълномощник на Г. Н. В. и З. Н. Н. срещу въззивно решение № 801 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 743/2022 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 266545 от 15.11.2021 г. по гр. д. № 2603/2018 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Г. Н. Н. и З. Н. Н. против Държавата искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор ...... по КККР, находящ се в [населено място], район „Надежда“, [улица], с площ на имота 2040 кв. м, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - спортно игрище, и за осъждане на ответника да им предаде владението на този имот, както и да им заплати поравно сумата 39 960 лв., предявена като частичен иск от сумата 271 303.90 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на имота за времето от 25.02.2013 г. до 26.02.2018 г.
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че в противоречие със събраните по делото доказателства и в нарушение на разпоредбата на чл. 79 ЗС въззивният съд е приел, че ответникът е придобил по давност спорния имот.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС - ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК; решение № 30 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 1662/2020 г. на І г. о.; решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на І г. о., по следния въпрос: Явява ли се държавата владелец на реституирания с влязло в сила съдебно решение имот или е държател на същия, като го държи за собствениците. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез областния управител на Област С., изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците по иска за ревандикация, жалбоподатели в настоящото производство, са наследници на Н. Г. М., поч. през 1937 г.
С решение № 1255 от 01.10.1993 г. ПК - община „Надежда“ е отказала да възстанови на наследниците на Н. Г. М. правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху една нива с площ 6.120 дка, находяща се в землището на мах. „И.“, м. “Джоджата“. С решение от 29.06.1998 г. по гр. д. № 1607/1998 г. на Районен съд - София, постановено в производство по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, това решение на поземлената комисия е отменено и на основание чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ на наследниците на Н. Г. М. е възстановено правото на собственост върху нива от 6.120 дка в землището на [населено място], м. “Джоджата“ , а сега - в строителните граници на [населено място], съставляваща имот пл.№ ..... по кад. план от 1950 г., кад. лист 157 и 158, като възстановеният имот е индивидуализиран чрез препращане към скица на в. л. И. И., представляваща неразделна част от решението. Въз основа на това съдебно решение през 2001 г. областният управител на област С. е наредил да се отпише възстановеният имот от актовите книги за държавна собственост А. № 11420/23.07.1987 г. на район „Надежда“ и владението на имота да се предаде на наследниците на Н. Г. М..
С последващо решение № Р4 от 17.03.2008 г. ОСЗГ- [община] възстановява на наследниците на Н. Г. М. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху нива от 6.120 дка, находяща се в строителните граници на махала „И.“, м. Джоджата“ , стар имот пл.№ ..... от кадастрален план от 1950 г. В решението се посочва, че имотът се възстановява на основание съдебно решение от 29.06.1998 г. по гр. д. № 1607/1998 г. на Софийски районен съд и скица на вещо лице, която е неразделна част от това решение.
Назначената по делото съдебно - техническа експертиза е дала заключение за идентичност на процесния имот с идентификатор ..... по КККР с част от възстановения имот. Възстановеният имот попада в терен, върху който е изградена спортна база „Локомотив“. Територията на стадиона е била урегулирана в парцел VІ-Д. “Локомотив“ от кв. 6, съгласно ЧРКП, одобрен през 1999 г., с площ 98 682 кв. м. За пръв път територията на стадиона е била заснета в кадастрален план от 1970 г. като имот пл.№ .... . След 1991 г. от имот пл.№ ..... са образувани няколко нови имота, един от които имот пл.№ .... с площ 6 120 кв. м, нанесен в кадастралния план през 2008 г. и записан на името на наследници на Н. Г. М.. В одобрената през 2011 г. кадастрална карта имот пл.№ 1393 е нанесен като имот с идентификатор ...... През 2016 г. кадастралната карта е изменена, като от имот с кратък идентификатор 97 са образувани два нови имота: имот с идентификатор ..... с площ 2040 кв. м /процесния/, и имот с идентификатор ...... с площ 4079 кв. м. След извършен оглед вещото лице е дало заключение, че върху двата имота е реализирано мероприятие: изграден е спортен комплекс, включващ футболен стадион с трибуни и козирка, зали за различни видове спорт, съблекални, санитарни помещения, административна част, паркинг, асфалтова алея, осигуряваща достъп откъм улица и др. Конкретно в границите на имот с идентификатор ...... попадат 293 кв. м от сграда на два етажа, включваща зала за волейбол и баскетбол; 125 кв. м от едноетажна сграда, 103 кв. м от сграда, включваща трибуни и козирка. За спортната база е съставен А. № 11420 от 1987 г., с който са актувани за държавни терен от 108 092 кв. м и спортна база - административна сграда с три броя спортни зали и санитарни помещения. Отразено е, че имотът е предоставен за оперативно управление на Д. “ Локомотив“. С гласни доказателства по делото е установено, че спортният комплекс се използва по предназначение за спортни дейности - зали, терени и писти.
С отговора на исковата молба Държавата е противопоставила възражение, че ищците не се легитимират като собственици на процесния недвижим имот на основание реституция по ЗСПЗЗ, тъй като имотът е бил публична държавна собственост и към момента на влизане в сила на реституционния закон върху него е имало реализирано мероприятие, съставляващо пречка за възстановяване на собствеността. В отговор на това възражение въззивният съд е приел, че държавата е обвързана от решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, за възстановяване на правото на собственост върху процесния имот, поради което в настоящото производство по предявен против нея иск за собственост, основан на реституция по ЗСПЗЗ, косвеният съдебен контрол върху акта за реституция е недопустим. Позовал се е на разрешението, дадено в т.2 от ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.
Въззивният съд обаче е намерил за основателно възражението на ответника за придобиване на процесния имот по давност. Като начален момент, от който в полза на държавата е могла да започне да тече придобивна давност, с оглед разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, въззивният съд е приел датата 28.08.1998 г., когато е влязло в сила решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, като е посочил, че това решение има конститутивно действие, тъй като с него възстановеният имот е индивидуализиран чрез препращане към скица на вещо лице, а постановеното през 2008 г. последващо решение на ПК за възстановяване на собствеността, издадено въз основа на решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, има само констативно действие.
Приел е, че най - късно от 1987 г. държавата упражнява фактическа власт върху имота, като това владение продължава и до момента - в спортния комплекс се осъществяват спортни мероприятие и тренировки на спортни клубове и деца. Самите ищци в исковата молба са твърдели, че имотът се владее от областния управител. Приел е, че не е установено завладяването да е станало по скрит начин или чрез насилие, нито владението да е поддържано чрез насилие. Приел е също, че по делото не са събрани доказателства, оборващи презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Като аргумент за това, че държавата е владяла имота за себе си, въззивният съд е посочил обстоятелство, че имотът е предаван за управление на различни държавни органи и организации, и макар да е бил реституиран през 1998 г., за него са били съставяни актове за държавна собственост през 2001 г. и през 2012 г. В обобщение въззивният съд е приел, че макар с влязлото в сила решение по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ от 1998г. наследниците на Н. Г. М. да са придобили правото на собственост върху спорния имот, то впоследствие Държавата е придобила на оригинерно основание – изтекла в нейна полза 10-годишна придобивна давност, собствеността на имота, а ищците са загубили своето право на собственост. По тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът за собственост е отхвърлен.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изведения в изложението на основанията за достъп до касационно обжалване материалноправен въпрос „ Явява ли се държавата владелец на реституирания с влязло в сила съдебно решение имот или е държател на същия, като го държи за собствениците“. Не се установява този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съдебната практика, на която се позовават жалбоподателите, е неотносима към този въпрос. Разясненията, дадени в ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, нямат отношение към придобивната давност. Те касаят допустимостта на косвения съдебен контрол по искане на държавата или нейни органи върху реституционни актове по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ в производства по искове за собственост, предявени от или против държавата, в случаите, когато реституционният акт е бил предмет на пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ, респ. чл. 13, ал.6 ЗВСГЗГФ. С обжалваното въззивно решение тези постановки са съобразени от въззивния съд, който е приел, че след като въпросът за наличието на предпоставки, съотв. на пречки, за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ в полза на ищците по делото е разрешен с влязло в сила решение по чл. 14, ал.3 от този закон, косвеният съдебен контрол по възражение на държавата е недопустим, тъй като тя е обвързана от постановеното решение. В решение № 30 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 1662/2020г. на I г. о. е прието, че заварените ползватели в предоставени им за ползване земи, на които е признато право на задържане по § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ, нямат качеството на владелци по чл. 68, ал.1 ЗС, тъй като упражняват фактическата власт въз основа на правно основание. По настоящето дело държавата няма качеството на ползвател по смисъла на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ. Решаващият съд е приел, че упражняваната от нея фактическа власт върху процесния имот след възстановяването и деактуването му е без правно основание, и доколкото не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, тя има качеството на владелец. В решение № 68 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I г. о. е посочено, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, а е необходимо да си служи с вещта, да осъществява физическо присъствие в недвижимия имот, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му; само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. По настоящото дело въззивният съд е приел, че фактическата власт на Държавата е била явна за всички трети лица, вкл. за ищците. Имотът е застроен със спортно съоръжение - стадион и в него се осъществяват спортни мероприятия, които са публични. Тезата на жалбоподателите, че от позицията на силата Държавата не е допуснала собствениците да упражняват правото си на собственост върху имота, не може да бъде споделена. Не е имало пречка при отказ от страна на Държавата да предаде доброволно владението върху възстановения им имот да защитят правото си на собственост по съдебен ред чрез предявяване на иск за собственост, както са сторили в случая.
Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Това основание предполага наличието на такива пороци на въззивното решение, които могат да се констатират от касационната инстанция пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без извършване на присъщата за същинския касационен контрол по реда на чл. 290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото на основание чл. 78, ал.8 ГПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 801 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 743/2022 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Н. В. и З. Н. Н. да заплатят на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 /двеста/ лв. за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: