О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60911
ГР. София, 22.12.2021 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 10.11.21 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №2425/21 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр. д. №396/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен в размер на 5 000 лв. предявеният от А. К. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.129, ал.2, вр. с ал.1, вр. с чл.63, ал.1,т.3 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда на Русенски окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е допустима. Препис от въззивното решение, неправилно счетено от въззивния съд за необжалваемо – съгл. опр. по ч. гр. д. №151/21 г. от 27.04.21 г. на ВТАС, не е връчван на касатора. Неприложим е и чл.315, ал.2 ГПК, на който се позовава ответникът по жалба – производството по иска не се разглежда по реда на гл.25 ГПК и въззивният съд не е посочил ден, в който ще обяви решението си, а е обявил, че „ще се произнесе с решение в срок до 21.09.20 г.”.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г., р.ІІ и ТР №3/2005 г., т.3 и 11 и ТР №1/2001 г., т.19 - е решен процесуалноправният въпрос от предмета на спора: Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта във връзка с подлежащите на обезщетение неимуществени вреди, да изложи мотиви за значението на тези обстоятелства относно размера на дължимото обезщетение и за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди?
Материалноправният въпрос: При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, как се прилага общественият критерий за справедливост / какво е неговото съдържание/? – според касатора е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че на ищеца се дължи обезщетение за незаконното обвинение, което е засегнало неимуществената му сфера – дало е отражение на емоционалното състояние на ищеца, на социалното му положение и на плановете му за реализиране и развитие. По делото е установено, че ищецът, който към повдигане на обвинението завършил средното си образование, преживял тежко наказателното преследване - бил изключително притеснен и уплашен от изхода на делото, срамувал се, познатите му го отбягвали, не бил същия човек. Негативните психични преживявания, ограничаването на социалните контакти, причинените неудобства, накърненото достойнство, разпадането на приятелските връзки и снижаването на амбициите на ищеца / вкл. да кандидатства в НВУ/ вследствие на наказателното дело обосновават като справедлив размер на обезщетението присъдените от първата инстанция 5 000 лв.
При данните по делото не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна практика на ВКС по процесуалноправния въпрос, поставен от касатора: Въззивният съд е установил и обсъдил конкретните обстоятелства на случая, които обосновават прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД /както е разяснено в ППВС №4/68 г./, посочил е значението им за размера на обезщетението и е изложил мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и обезщетените неимуществени вреди – страх, срам, социална изолация, понижаване на самочувствието, отказ от желана реализация, разпадане на приятелските връзки. Посочено е, че не се установява обвинението да е довело до здравословни проблеми за ищеца, поради което тези твърдени в исковата молба вреди не са обезщетени от съдилищата - инстанция по същество. Така са съобразени и указанията на ТР №3/2005 г. и ТР №1/4.01.01 г.
Не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК по поставения материалноправен въпрос: В съответствие с приетото в р. по гр. д. №403/16 г. и р. по гр. д. №1185/19 г. на четвърто г. о. въззивният съд е съобразил при определяне на обезщетението конкретните обстоятелства на случая, вкл. по какъв начин обвинението /при тежестта му и продължителността на наказателното производство/ се е отразило на ищеца/ който в случая е съвсем млад неосъждан човек, в началото на жизнения си и професионален път/, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, социална среда, достойнство, авторитет и самочувствие и пр. В цитираната практика на ВКС – р. по гр. д. №85/12 г. на четвърто г. о., изрично е подчертано, че „целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства”. Въззивният съд, чрез споделяне изводите на първата инстанция, е съобразил също и приетото в практиката на ВКС – р. по гр. д. №593/10 г. на четвърто г. о., че в дисхармония със справедливостта е определянето на обезщетение, по –голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Първоинстанционният съд е обсъдил всички обстоятелства на случая, които обосноват определяне на по-нисък от поискания / в случая 7 000 лв./ размер на обезщетението – относително разумния срок на наказателното производство – 13 месеца, но с досъдебна и съдебна / на две инстанции, по протест на прокурора/ фази, взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка” и тежестта на обвинението. Въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е приел, че така определеният и присъден размер отговаря на законния критерий за справедливост и не следва да бъде намаляван още по жалба на ответната прокуратура.
Не се установява соченото от касатора основание за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр. д. №396/20 г. от 25.08.20 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: