О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2988
гр. София, 23.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2704 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. К. К., ЕГН: [ЕГН] и Н. Д. К., ЕГН: [ЕГН], двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 635 от 28.05.2024 г. по в. гр. д. № 127/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260922 от 04.07.2023 г. по гр. д. № 16245/2016 г. на Софийски градски съд със законните последици по отношение на разноските в производството. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, че Л. К. К. и Н. Д. К. дължат при условията на солидарност на „Банка ДСК” АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 242 214,14 лв., представляваща главница по договор за ипотечен кредит от 12.09.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 28.01.2015 г. до окончателното й изплащане; сумата 21 104,62 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 21.10.2013 г. до 04.12.2014 г.; сумата 3 476,82 лв. - наказателна лихва за периода от 05.12.2014 г. до 27.01.2015 г. и сумата 405 лв. - заемни такси по същия договор, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 23.02.2015 г. по гр. дело № 4601/2015 г. на Софийски районен съд, като исковете са отхвърлени до пълните предявени размери и е отхвърлен и предявеният от „Банка ДСК“ АД против Х. И. К. в качеството му на поръчител иск по чл. 422 ГПК за същите суми.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се твърди наличието на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Твърди се, че са налице съществени процесуални нарушения, изразяващи се в: Необсъждане на приобщения доказателствен материал и липсата на мотиви по някои съществени елементи от спорното правоотношение в явно противоречие на основния принцип за равенство на страните в процеса съгласно чл. 9, пр. 1 ГПК; постановяване на въззивното решение при неизяснена фактическа обстановка в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК; грубо нарушение на правилата за оценка на доказателствения материал по делото при преценката на съда за обявяване на предсрочната изискуемост на процесния кредит, считано от 05.12.2014 г. и при необосновано неизключване от доказателствения материал по делото на трите броя обратни разписки до кредитополучателите Д. К., Л. К. и Х. К., които са били приложени към исковата молба в ксерокс копия, а не в оригинал. По отношение на допълнително представени от банката разписки за връчване на съобщението за предсрочна изискуемост на кредита се излага, че касаторите са направили оспорване, вследствие на което графолог е заключил, че подписът върху тях не е на Д. К. и следователно задължението за предаването им на останалите кредитополучатели не е възникнало и реализирано. Изтъкват се съображения за процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК при формиране на извода за усвояването на отпуснатата кредитна сума в размер на 113 927,87 лв. от кредитополучателите Д. К. и Л. К.. Твърди се наличието на процесуално нарушение при определяне неиздължената част от кредита, поради незачитане на пълния размер на погасените от касаторите и от техния наследодател вноски. Според касаторите е допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК и като не е било допуснато представянето на вписания отказ от наследство на Н. К..
Твърди се необоснованост на въззивното решение, поради противоречие на правните изводи на съда с доказателствено установените факти, в какъвто смисъл се развиват подробни оплаквания в няколко насоки.
Поддържа се неправилност на обжалваното решение и поради противоречие с приложимите материалноправни норми - при преценката на задължението по чл. 60, ал. 2 ЗКИ на банката да уведоми длъжниците за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, от което тя не е освободена дори и това да е уговорено в самия договор; неправилност на изводите по въпроса за усвояването на кредита; неправилност на изводите на съда, свързани с отказа от наследство.
Моли се за отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят изцяло предявените искове или за връщане на делото за повторно разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд, а при условията на евентуалност - да бъде уважен предявеният иск само по отношение на падежиралите вноски на усвоената част от кредита, ведно със съответната част от дължимите лихви за тях. Претендират се разноски за всички инстанции.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по ал. 2 ГПК.
Формулират се следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на делото:
1/ „Едностранното писмено изявление на „Банка ДСК“ АД за прекратяване на кредитния договор и настъпването на правната последица за неговата предсрочна изискуемост не следва ли да бъде надлежно обявено чрез връчването му на длъжника по пощата или чрез куриерска служба с препоръчана пратка с обратна разписка, което установяване да е в доказателствена тежест на кредитора и което следва да се установи с действителни документи, или е достатъчно отбелязването в счетоводните му книги?“ Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със следните решения: решение № 6 от 12.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50203/2016 г., II г. о., ГК, решение № 6 от 4.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 917/2018 г., I т. о., ТК.
2/ „При липса на надлежно връчване по ГПК или съобразно чл. 36 от Закона за пощенските услуги на уведомлението за предсрочна изискуемост при подаването на заявлението за заповедно производство, то в исковата молба кредиторът не следва ли да обективира, че именно с нея възпроизвежда недвусмислено и конкретно волеизявлението на кредитора относно предсрочното си вземане към задълженото лице като посочи изрично, че упражнява потестативното си право да поиска предсрочна изискуемост на кредита на основание чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ?“
3/ „Не следва ли при липса на инкорпорирано в исковата молба уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, то искът по чл. 422, ал. 1 ГПК да се уважи в размер на изискуемите и неплатени вноски по кредита само с настъпил падеж, отразени в извлечението на счетоводните книги на банката към датата на подаване на исковата молба, а не за целия дълг, който следва да бъде изплатен едва през 2037 г.?“
4/ „Уведомяването на ответника-длъжник с исковата молба установява ли основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и променя ли с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението по него?“
5/ „Уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита, направено в хода на съдебното производство рефлектира ли върху размера на претендираната сума, обособена от падежирали и непадежирали вноски, към кой момент е основателна, как се отразява на наказателните лихви и върху какви суми следва да бъдат начислени?“
По въпроси № 2 - № 5 се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8 по описа за 2017 г. на ОСГТК на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
6/ „За да е налице реално усвояване следва ли заемополучателят да получи в своя собственост и в свое разпореждане „отпуснатата“ в кредит главница? За да възникне валидно задължение за връщане на заетата сума по договор за банков кредит, следва ли същата да е реално предоставена на заемателя?“
7/ „Усвояването на кредитната сума по договор за ипотечен банков кредит е налице, когато с нея е извършено изрично разпореждане от страна на кредитополучателя съгласно попълнена от него нарочна форма за усвояването му или част от парите са употребени от страна на банката-кредитор по нейно усмотрение, дори ако то е в полза на задълженото лице?“
8/ „Може ли да се извърши новация на вече договорен кредит без изрично заявление от двете страни кредитор и длъжник за това или новацията му е допустима по разпореждане на трето лице - включително между две банки-кредитори на един и същ длъжник, но без неговото изрично съгласие?“
По въпроси № 6 - № 8 се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 789 от 24.02.2002 г. по гр. д. № 2292 по описа за 2001 г. на ВКС, ГК, 5 г. о.; решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650 по описа за 2008 г. на ВКС, ТК, 2 т. о.
9/ „Съдът не следва ли преди постановяване на решението да съобрази съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, включително и относно надлежната пасивна легитимация на конституирания по реда на чл. 227 ГПК син на покойния кредитополучател и негов баща Д. К. - Н. К., който се е отказал от наследството му с нотариално заверено заявление и което е вписал в книгите на съда, но не е могъл да представи?“
По този въпрос касаторите твърдят противоречие с решение № 178 от 13.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 984/2010 г., III г. о., ГК, решение № 117 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 20/2013 г., II г. о., ГК - касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторите считат, че атакуваният съдебен акт е постановен и при очевидна процесуална неправилност, защото не са били обсъдени всички представени от страните доказателства в тяхната съвкупност заедно и поотделно. Според изложеното са били нарушени разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като избирателно са били обсъдени доводите и възраженията на страните, както и представените към тях доказателства. Излагат се отново всички съображения и аргументи, сочени като основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, този път - в хипотезата на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че са предявени искове от „Банка ДСК“ АД срещу Д. Х. К. и Л. К. К. на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ за признаване на установено съществуване на вземанията му срещу ответниците, произтичащи от настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит от 12.09.2007 г. и анекси към него. В хода на производството ответникът Д. Х. К. е починал и е бил заместен по реда на чл. 227 ГПК от Н. Д. К..
Съдът е приел за установено по делото, че кредитополучателите са изпаднали в забава и въз основа на това за банката е възникнало правото да обяви целия кредит за предсрочно изискуем. Посредством 3 броя уведомления от 26.11.2014 г., изпратени по пощата, банката е уведомила ответниците, че поради забава в погасяванията на задълженията по договора за ипотечен кредит от 12.09.2007 г. и съобразно уговорените в него условия, кредитът се обявява за предсрочно изискуем, считано от получаването им.
В тази връзка съдът е подчертал като спорен по делото въпроса дали това волеизявление е достигнало до ответниците. По този въпрос съдът е приел, с оглед представените известия за доставяне, че уведомленията са били връчени на ответниците на 02.12.2014 г., след което банката е вписала в счетоводните си книги за дата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита - 05.12.2014 г. и е подала заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 28.01.2015 г. Съдът е отбелязал, че в отговора на исковата молба ответниците са оспорили подписите, положени за получател в известията за доставяне с твърдения, че те не принадлежат на ответника Д. К., но въпреки че същите са били представени в оригинал от ищеца, ответниците не са формулирали доказателствени искания за установяване неистинността на оспорените документи, с оглед изричните и коректно дадени от първоинстанционния съд указания за разпределение на доказателствената тежест. Поради това Софийски апелативен съд е съобразил формираната трайна съдебна практика, съгласно която извънсъдебните изявления на гражданско-правните субекти могат да бъдат връчени лично срещу подпис на лицето, а също така е редовно и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила на чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон - чл. 36 от Закона за пощенските услуги.
На самостоятелно основание, съдът е изтъкнал, че съгласно приетото в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит става изискуемо ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора, при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва изрично да е уведомил длъжника, за обявяване предсрочната изискуемост на кредита.
Съдът се е позовал и на мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в които се излага, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право“. Посочено е, че ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. В настоящия случай съдът е заключил, че към исковата молба са били приложени и уведомленията, с които банката обявява кредита за предсрочно изискуем, поради което доводите на кредитополучателите за ненастъпила предсрочна изискуемост се явяват неоснователни.
Съдът е взел предвид и разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ, съгласно която кредитополучателят дължи и уговорената с банката лихва за ползването на предоставената му парична сума. По настоящото дело съдът е установил, че с оглед едностранното изменение на лихвения процент, посредством увеличаването му от банката, основано на неравноправна клауза от договора и недействителността на клаузи от допълнителното споразумение от 11.02.2011 г., то размерът на задължението на възнаградителна лихва следва да бъде определен съобразно първоначално уговорените лихвени проценти за отделните периоди - 5.9 % , съответно 7,79 %, а извършените плащания за неговото погасяване и дължимостта на лихвата, само до обявяването на кредита за предсрочно изискуем - 05.12.2014 г. Съдът се е позовал на изчисленията на приетата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, като е определил по реда на чл. 162 ГПК дължимите суми, съобразно варианта на първоначалния договор за банков кредит и погасителен план /без капитализация на лихви/ при съобразяване, че клаузата на чл. 7, пр. последно от договора е нищожна, т. е. без да взема предвид последващите увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, както и при приспадане на надвнесената като възнаградителна лихва сума от дължимата главница. Въз основа на това съдът е приел, че размерът на дължимата главницата възлиза на сумата от 242 214,14 лв., размерът на дължимата възнаградителна лихва за периода от 21.10.2013 г. до 04.12.2014 г. е 21 104,62 лв., както и че се дължи и сумата 405 лв., представляваща заемни такси.
Намерени са за неоснователни доводите на кредитополучателите относно нищожността на клаузата на чл. 20, ал. 2 от Общите условия в частта, предвиждаща при обявяване на предсрочна изискуемост остатъкът от кредита да се отнася в просрочие и до предявяването му по съдебен ред да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 % пункта. Съдът се е аргументирал с факта, че предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на кредитополучателите, т. е. от тяхното виновно неизпълнение на задължението за плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което и е допустимо кредитополучателите да бъдат санкционирани за неизпълнението. Посочено е, че лихвеният процент, включен в тази клауза се формира от първоначално уговорената лихва и именно към нея следва да бъде добавена наказателна надбавка /7.79 %+10 %/. Въз основа на гореизложеното съдът е приел, че размерът на наказателната лихва по чл. 20, ал.2 от ОУ, за периода от 05.12.2014 г. до 27.01.2015 г. е 3 476,82 лв.
Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на Н. К. относно липса на качеството му на наследник на починалия кредитополучател сочейки, че необходима предпоставка, за да бъде валидно извършен отказът от наследство и да породи правно действие е същият да бъде вписан в особената книга на съда за приемане и отказ от наследство по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН, което в настоящия случай не е налице, а до този момент волеизявлението за отказ винаги може да бъде оттеглено. Посочено е, че в случая заявлението е било подадено на 11.08.2023 г., т. е. след постановяване на първоинстанционното осъдително решение /04.07.2023 год./, като отделно от това наследникът е навършил пълнолетие през 2022 г. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че в случая не е налице отказ от наследство.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Въззивното решение не е очевидно неправилно.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В конкретния процесен случай в обосноваване на заявяваната от него очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът излага твърдения, относими обаче не към цитираните непосредствено по-горе и възприети в практиката на касационната съдебна инстанция белези на очевидната неправилност, законоуредена като основание за допускане на касационно обжалване в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а към правилността на съдебния акт, уредена в чл. 281, т. 3 от ГПК като основание за касирането му, която правилност може да бъде проверявана само след допускането на касационното му обжалване в производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото производство по чл. 288 от с. з. с предмет проверка само наличието или не на основания за такова допускане. Съобразявайки горното и при прочит на обжалваното съдебно решение като съвкупност от мотиви и диспозитив и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК настоящият касационен състав намира, че действителното съдържание на същото не разкрива белези на очевидна неправилност, като основание за допускане на касационното му обжалване, поради което и такова обжалване не следва да бъде допуснато на заявеното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
За да бъде въобще преценявано наличието на същото, по делото касаторът следва да формулира въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви и в случая от страна на касаторите такива въпроси не са формулирани.
Първият и вторият от въпросите на касаторите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросите предпоставят по делото да не е установено редовното извънсъдебно – преди образуването на съдебното производство, довеждане до знанието на длъжниците на изявлението на банката за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, а за такова обявяване да е извършено само отбелязване в счетоводните книги на кредитора. От действителното съдържание на мотивите на въззивния съд е видно, че решаващите изводи на съда са основани на приемането, че такова редовно уведомяване преди образуване на съдебното производство всъщност е налице и е установено по делото – чрез редовно връчване на длъжниците, на изявленията на банката от 26.11.2014 г. в посочения смисъл още на 02. 12. 2014 г.
Изложеното се отнася и до въпросите от трети до пети. Отговорите на същите не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото хипотезата основана на уведомяването на длъжниците за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита с исковата молба и базирана на задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС е изложена от страна на въззивния съд като отделно, „самостоятелно“ и алтернативно основание за настъпването на процесната претендирана от банката предсрочна изискуемост, но главните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази им част са основани на приемането, че с представените от банката по делото уведомления и известията за връчването им изявлението на банката в посочената насока е редовно доведено до знанието на длъжниците още преди образуването на съдебното производство. На свой ред третият /както и вторият по-горе/ въпрос е и несъответен на действително приетото от съда, който е посочил, че към исковата молба са приложени и уведомленията, с които банката обявява кредита за предсрочно изискуем, т. е. че исковата молба всъщност има оспорваното от касаторите с формулирането на тези им въпроси съдържание.
Въпросите от шести до осми са изцяло неотносими към действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение и обективираните в тях изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – никъде в същите съдът не е нито вземал становище, нито се е произнасял дори и частично по предметния обхват на същите, нито пък е разсъждавал или е приемал нещо от значение за изхода на спора и основано на института на новацията.
Деветият въпрос също е несъответен на извършените от страните и съда във въззивното производство процесуални действия – съдът не е отказал да съобрази установени пред него факти от значение за спора и основани на института на отказ от наследство, а е приел, че такъв по делото не е установено да е извършен /и довършен като фактически състав/ от страна на втория ответник.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 635 от 28.05.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в. гр. д. № 127 по описа на съда за 2024 г.
ОСЪЖДА Л. К. К., ЕГН: [ЕГН] и Н. Д К., ЕГН: [ЕГН] да заплатят на „Банка „ДСК“ АД сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: