О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 4712
гр.София, 21.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети септември две хиляди двадесет и пета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев
ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев
Яна Вълдобрева
като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 1894/ 2025 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на Е. С. Р. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд № 16/ 10.02.2025 г. по гр. д.№ 450/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Добрички окръжен съд № 225/ 09.08.2024 г. по гр. д.№ 590/ 2023 г. и по този начин Прокуратура на Р. Б. /ПРБ/ е осъдена да заплати на Е. С. Р. 30 000 лв., представляваща обезщетение по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано на дата 31.01.1991 г. и понастоящем все още висящо наказателно производство по следствено дело (сл. д.) № 1/ 1991 г. на Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в сл. д.№ 780-ІІ/ 1998 г. на Военно окръжна прокуратура – София, преобразувано в досъдебно производство (ДП) № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, със законната лихва за забава от 21.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния размер от 270 000 лв, отхвърлено е и искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 30 000 лв. от 21.08.2020 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото.
Въззивното решение не е обжалвано от ответника ПРБ и доколкото няма съмнения по валидността му, в уважаващата исковите претенции част то е влязло в сила.
Ищецът Е. Р. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща претенциите му. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдига правните въпроси, 1. „За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“?“ 2. „Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?“, 3. „Кои правила (критерии) следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл.6, § 1 от Конвенцията в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“; 5. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“; 6. „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“; 7. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС - дали от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба?“. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за третия, шестия и седмия от тях при условията на евентуалност поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна ПРБ не взема становище.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че ищецът е български гражданин, [дата на раждане] , с рождени имена Е. С. Р., през 1980 г. сключил брак с разпитаната като свидетел по делото Г. З. Р.. През месец януари 1985 г. в дома на ищеца в [населено място] нахлули сили за изпълнение на специална операция, упражнили насилие върху ищеца в присъствието на съпругата му и двете им деца и го отвели в сборен пункт, откъдето бил откаран с автобус, заедно с други задържани лица, във военно поделение в [населено място]. Там в продължение на 45 дни полагал принудителен тежък физически труд. На 18.02.1985 г. по подадена от ищеца молба имената му били променени от „Е. С. Р.“ на „Д. С. К.“. След това той бил освободен и се върнал на работа в Зърнено-фуражния комбинат в [населено място], но скоро бил освободен от длъжност, защото заявил, че не желае да се обръщат към него с новите имена. През месец май 1985 г. ищецът бил задържан отново и отведен в [населено място], където бил принуден да участва в строителни работи, свързани с изграждането на атомна електроцентрала. След тримесечна работа здравословното му състояние се влошило и се наложило да бъде хоспитализиран, като след 10-дневен престой в болнично заведение, през месец август 1985 г. бил изписан и се върнал при семейството си. За трети път Е. Р. бил задържан през месец юни 1986 г., поради това, че участвал в неформално гражданско движение, насочено към възстановяване на рождените имена на хора от турската етническа група. Бил привлечен като обвиняем, а впоследствие с присъда № 15/ 09.04.1987 г. на Окръжен съд – Толбухин по НОХД № 25/ 1987 г. бил признат за виновен по повдигнатите обвинения и му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7 години. Разрешено му било еднократно свиждане с близките веднъж на 3 месеца, но в действителност успял за пръв път да се срещне с тях едва след 9 месеца след привеждането му в затвора в гр.София. С влизане в сила на Закон за амнистия от 18.12.1989 г. (обн. ДВ. бр. 99/22.12.1989 г.) Е. Р. бил освободен от затвора и напуснал пределите на страната, за да живее със семейството си, което в хода на изтърпяване на наложеното наказание се преместило в Р. Т. С решение № 272/ 18.04.2003 г. издадено от кмета на гр. Добрич, били възстановени имената на ищеца „Е. С. Р.“.
На 31.01.1991 г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили било образувано сл. д.№ 1/ 1991 г. срещу Т. Ж. и о. з. генерал-полковник Д. С. за извършено от тях престъпление по чл.162 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК - за това, че в периода 1984 г. - 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в период 09.1991 г. - 01.1993 г. като обвиняеми били привлечени и други лица. На 20.07.1993 г. бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. за това, че в периода 08.05.1984 г.- 15.12.1988 г. обвиняемият С., в качеството си на военно длъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А., при условията на продължавано престъпление, умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език - престъпление по чл.387 ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 26 ал.1 и чл.20 ал.2 НК По обвинителния акт било образувано НОХД № 1/ 1994 г., ВСРБ. С разпореждане от 09.02.1995 г. на заместник-председател на ВС съдебното производство било прекратено и делото било върнато на ПРБ за отстраняване на процесуални нарушения. На 19.12.1997 г. бил внесен втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново бил върнат от ВС на ПРБ поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания. С постановление от 29.09.1998 г. делото било преобразувано в сл. д.№ 780-11/ 1998 г. и наказателното производство срещу Т. Ж. било прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999 г. било постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. С. поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999 г. - 04.12.1999 г. досъдебното производство било спряно, а след възобновяването му продължило под нов номер /№ ІІ-048/1999 г./, под който продължавало да е висящо и понастоящем. Делото било спирано и в периода 01.10.2002 г. 04.07.2003 г., поради необходимостта от разпитване на свидетели, които се намират в чужбина както и за периода 04.02.2004г. – 14.12.2010 г. За пореден път производството било спряно с постановление от 04.10.2018 г. и било възобновено с постановление от 18.04.2022 г. На 31.05.2022 г. то било прекратено поради настъпила смърт на единствения останал обвиняем, но постановлението за прекратяване било отменено с определение на Софийски апелативен съд по ВЧНД № 821/ 2022 г. По повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намирали на територията на Р. Т. по делото са били изготвяни следствени поръчки до Р. Т. в периода 2002- 2007 г. Към датата на постановлението за спиране от 04.10.2018г. са били разпитани общо 369 от пострадалите лица. През 2018 г., преди спиране на досъдебното производство, част от пострадалите лица подали молби по чл.368 ГПК и с няколко определения на Софийски градски съд на ПРБ бил даден срок за предприемане на действия за ускоряване на наказателното производство. На 04.03.1996 г. Е. Р. и група граждани отправили искане за разследване на престъпленията по време на възродителния процес, бившите политически ръководители на държавата да бъдат наказани, а пострадалите жалбоподатели да бъдат справедливо обезщетени за причинените им имуществени и неимуществени вреди. Учредено било дружеството за права, свободи, култура и сътрудничество на Балканите, което сезирало Народното събрание на Р. Б. за забавянето на сл. д.№ 1/ 1991 г. С постановление от 30.09.2024 г. на прокурор при ВОП София по пр. пр.№ 3/ 2001 г., ДП ІІ-048/ 1999 г., било указано да се проведе разследване в насока извършено деяние по чл.416 и сл. НК, като се извършат процесуално-следствени действия за установяване и разпит на пострадали лица, спрямо които е упражнена репресия от служители на държавния апарат на НРБ, в какво се е изразила същата и от кого са се осъществили инкриминираните действия.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намерил предявения иск за доказан по основание. Посочил, че макар забавеното производство да е наказателно, то понятието при определяне на неговите граждански права и задължения обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Относно разумността на времетраене на производството приел, че тя трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по - специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. В конкретния случай фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство била висока, фактите, обосноваващи обвиненията, били многобройни, подлежали на установяване множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо голям брой лица по време на т. н. възродителен процес. Това налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Идентифицирани били 446 лица, чиито адреси е следвало да бъда открити, а голяма част от тях не са били в страната. Производството било водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, сама по себе си обаче, не можела да обоснове извод за разумност на продължилото 30 години досъдебно производство, още повече, че то било за разследване на деяния, засягащи основни човешки права. С процесуалното си поведение ищецът не възпрепятствал по никакъв начин развитието на производството. ПРБ е тази, която не изпълнила задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички пострадали лица, а обвиняемите лица –– предадени на съд. Наказателното производство се отличавало с прекомерната си продължителност. Поради това съдът приел, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди, възлиза на 30 000 лв. За да определи този размер взел предвид, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване е изтекла, поради което, а и с оглед настъпилата смърт на последния обвиняем, легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес не може да се осъществи. Отчел също, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството, както и че упражнената спрямо него и семейството му репресия през периода 1985 г. – 1989г., определя значимостта, която разследването на събитията от този период има за него. Като взел предвид и обществено-икономическото развитие в страната, съдът отхвърлил доводите на ищеца, че размерът не бил съобразен с установените стандарти в практиката на ЕСПЧ. Посочил, че установените от ЕСПЧ общи принципи винаги са прилагани в контекста на конкретния правен спор, а в практиката на ВКС последователно се приемало, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните обстоятелства по делото, като при присъждането на обезщетения дори по сходни казуси също следва да се отчете и конкретиката на всеки отделен случай. Определяните по сходни случаи обезщетения били в размер на от по 30 000 лв. Самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също имал репариращ ефект за пострадалия. Съдът отхвърлил довода на ищеца, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и съответната част за загубените възможности. В приложното поле на чл.6 §1 ЕКЗПЧОС не се включвало правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не целяло да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имали значение единствено за преценка за значението, което делото е имало за пострадалия. Затова искът следвало бъде уважен до размер на сумата от 30 000 лева, а за разликата исковата претенция била неоснователна. По искането за лихва за забава съдът намерил за приложима разпоредбата на чл.84 ал.3 ЗЗД, но доколкото наказателното производство не било приключило, следвало да бъде съобразена практиката на ВКС, съгласно която забавата настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска /т. е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ/. Поради това началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение бил датата на подаване на исковата молба.
При тази мотивировка на обжалваното решение, първият и четвъртият поставени от касатора въпроси във връзка със задълженията на въззивния съд да съобрази всички релевантни обстоятелства за определяне на размера на обезщетението в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславят обжалваното решение. Те обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика. Според нея непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му. /виж решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д.№ 2100/ 2018 г., І т. о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр. д.N 3902/ 2014 г., ІV г. о. и цитираните в него/. В чл.2б ал.2 ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При определяне на размера на обезщетението съдът ще трябва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл.52 ЗЗД. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за това в конкретния случай, включително и тези, установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определеният размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави /решение № 283/ 09.05.2024 г. по гр. д.№ 1838/ 2023 г., ІV г. о./. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което по посочените въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Въпрос 2, 3 и 5 не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпроси 2, 3 и 5 не отговарят. Те са формулирани теоретично и абстрактно, не са отнесени към конкретните правни разрешения на въззивния съд и по същество представляват оплаквания на касатора за неправилно определен (занижен) размер на дължимото обезщетение. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане.
Шестият въпрос не обуславя обжалваното решение, защото въззивният съд не е изложил мотив, че самият факт на осъждане на ПРБ да заплати обезщетение по чл.2б ЗОДОВ има основен репариращ ефект. Той единствено е обсъдил факта на осъждането наред с целия останал комплекс от обстоятелства, които е намерил релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, но не е постановил, че то има „основен репариращ ефект“. Че самото осъждане на ПРБ има основно репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на вредите, е прието не от въззивния съд, а от ВКС по друго дело /решение № 50030/ 09.02.2023 г. по гр. д.№ 785/ 2022 г., IV г. о./.
Що се касае до седмия въпрос, той обуславя въззивното решение, но нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Напротив, съдът е съобразил установената практика, според която забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период на забавено производство, за който се дължи главното парично задължение. Поради това предявената по делото акцесорна претенция за законна лихва е основателна за периода след завеждане на исковата молба, не преди нея /виж горецитираното решение на ВКС, ІV г. о./. Наличието на установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и с която обжалваното решение е съобразено, изключва както допълнителното основание по т.1, така и това по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 16/ 10.02.2025 г. по гр. д.№ 450/ 2024 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: