Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Л. Г. Членове: ЮЛИЯ ТО. Ч. при секретар М. Д. и с участието на прокурора С. П. изслуша докладваното от съдията Ю. Т. по административно дело № 1207/2024 г. Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Алба център“ ООД, с ЕИК 203534666 чрез адв. В. против Решение №6726/07.11.2023 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело №7391/2023 г. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК (нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост), касаторът претендира отмяна на съдебния акт и на потвърдените с него административни актове (като незаконосъобразни) и разглеждане по същество или връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът – директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - София – град счита жалбата за неоснователна, а решението на първоинстанционния съд – за правилно, поради което да се остави в сила.

Ответникът – Н. К. Р. изразява писмено становище по делото, обективирано в отговор на касационната жалба, като моли същата да се отхвърли като неоснователна и да се потвърди първоинстанционното съдебно решение. Претендира разноски и представя договор за правна защита и съдействие във връзка с осъществяване на процесуално представителство и защита пред ВАС по настоящото дело.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея съдебно решение, като предлага то да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:

С обжалваното първоинстанционно решение Административен съд София – град е отхвърлил жалбата на „Алба център“ ООД, ЕИК 203534666, срещу Решение №1040-21-415/06.07.2023 г., издадено от директора на ТП на НОИ София - град, както и е осъдил дружеството да заплати разноски на ответните страни. За да се произнесе в посочения по-горе смисъл от фактическа страна съдът е приел за установено следното:

Лицето Н. К. Р. на основание трудов договор №113/17.09.2021 г. е в трудовоправни отношения с „Алба център“ ООД, изпълнява длъжността „оператор контактен център“ на осем часов работен ден работен ден. За лицето е подадено сведение за злополука от 26.05.2022 г., удостоверено и в протокол от разследване на трудова злополука от 26.05.2022 г. Според случилото се на 25.05.2022 г. по време на работа, излизайки в регулярна почивка в 16:20 ч., Р. чува шум, стряска се и се спъва на стълбището на сградата на дружеството, пада надолу по стълбите и травмира дясна подбедрица в горна и средна част на коляното.

Дружеството работодател е изпълнило задължението си по чл. 55, ал.1 КСО и е подало декларация пред ТП на НОИ София – град за претърпяната от работника злополука. От данните в административната преписка е видно, че се касае за настъпило здравословно увреждане, довело до временна неработоспособност, като въз основа на издадения болничен лист злополуката е квалифицирана като трудова по чл. 55, ал. 1 КСО.

При тези данни първоинстанционният административен съд достига до извод, че обжалваният административен акт не стада от визираните в чл. 146 АПК пороци, водещи до неговата незаконосъобразност и отхвърля първоинстанционната жалба.

Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд, в рамките на правомощията му.

Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдените от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност.

Решението на Административен съд София – град е постановено в съответствие с надлежно събраните доказателства по делото и относимата към казуса материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях.

Касаторовите възражения са неоснователни.

Административният съд е проверил и установил верността на констатациите на административните органи, обсъдил е доказателствата по делото, произнесъл се е по възраженията на страните и правилно е приложил материалния закон, като е формирал правилен краен правен извод, че атакуваното пред него решение на административния орган не страда от пороците по чл. 146 от АПК.

Съгласно предвиденото в чл. 55 КСО трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. Трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал. 1 и чл. 4а КСО по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; мястото за получаване на възнаграждение.

Съдът като се е съобразил с тълкуването на цитираната разпоредба, отразяващо волята на законодателя при нейното приемане с посоченото съдържание, обосновано намира, че спрямо лицето е осъществен фактическият състав на чл. 55, ал.1 КСО. Същият включва следните законови предпоставки-увреждане на здравето на осигуреното лице, това увреждане да е настъпило внезапно; увреждането да е причинило неработоспособност или смърт на пострадалия, наличие на причинна връзка между внезапното увреждане и настъпилия резултат, увреждането да е станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на осигурителя, наличие на функционална връзка между настъпилото увреждане на здравето и условията на труд. Ангажираните в хода на делото относими, необходими и допустими доказателства са мотивирали административният съд да приеме, че всички предпоставки на трудовата злополука са налице и в своята кумулативна връзка обосновават настъпването на вредоносния резултат за лицето.

Правилно с оглед осъществяваната от лицето трудова дейност, съобразно заеманата длъжност и задълженията съгласно длъжностната характеристика, съдът констатира, че Р. е извършвала работа с видеодисплей. Според чл. 8 на Наредба № 7 от 15 август 2005 г. за минималните изисквания за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с видеодисплеи (НМИОЗБУТРВ), работодателят организира трудовата дейност на лицата, работещи с видеодисплеи, по начин, осигуряващ периодични прекъсвания на работата с видеодисплеи, които се ползват за регламентирани почивки, като техният брой, продължителност и ред на ползване се определят в съответствие с изискванията на Наредба № 15 от 1999 г. за условията, реда и изискванията за разработване и въвеждане на физиологични режими на труд и почивка по време на работа (НУРИРВФРТПВР).

Правилно първоинстанционният съд е приел, че липсата на изрична уредба в Правилника за организацията на дейността и вътрешния трудов ред на дружеството относно регламентирани технологични почивки, не е извинителна спрямо работодателя, защото такава нормативна уредба се съдържа в НМИОЗБУТРВ и НУРИРВФТПВР.

Видно от документите по разследването на злополуката - декларация за трудова злополука, дадените сведения и протокол за разследване на трудова злополука, служителите на дружеството са ползвали такива почивки. В този смисъл събраните в хода на първоинстанционното дело гласни доказателства сочат на лично възприети от свидетелите факти и обстоятелства, релевантни за правния спор и не оборват тезата на касатора, за липса на правните предпоставки по чл. 55, ал.1 КСО, за да се счита злополуката за трудова.

Неоснователни са доводите на касатора, че Р. не е изпълнила задължението да се грижи за здравето и безопасността си в съответствие с квалификациите си, и дадените от работодателя инструкции. Не е налице соченото от касатора съпричиняване от страна на Р. при настъпване на последиците за нейното здраве и телесна цялост. В тежест на касатора е било да докаже соченото и в касационната жалба твърдение за съпричиняване от страна на Р. на вредоносния резултат, което той и с оглед разпределената му от съда доказателствена тежест в административния процес, не е сторил до приключване на устните състезания пред първата инсталация.

Обосновано съдът е посочил, че наличието на груба небрежност на пострадалото лице и дали работодателят е изпълнил задълженията си по ЗЗБУТ не е предмет на настоящото производство и няма връзка с квалифицирането на настъпилата злополука като трудова или не. Нормата на алинея 3 на чл. 55 КСО дерогира действието на алинея 1 само в случаите, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си. Наличието на евентуално виновно поведение от страна на пострадалото осигурено лице, което е допринесло за вредоносния резултат, не дисквалифицира злополуката като трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО.

Съдът посочва, което е правилно, че съпричиняването на вредоносния резултат би имало правно значение само в исковото производство по чл. 201, ал. 2 от КТ, респ. субективният фактор и елемент за трудовата злополука е от значение само при умишлено увреждане на здравето по чл. 55, ал. 3 от КСО.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че касаторовата теза не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе.

По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, поради което същото трябва да бъде оставено в сила.

Предвид неоснователността на касационната жалба, на ответната страна – Н. К. Р. следва да се присъди сумата от 2000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за един адвокат по делото, заплатено в брой, съобразено по размер както с фактическата и правната сложност на делото, така и с извършените пред касационната инстанция процесуални действия от адв. Д. по защитата на Н. К. Р..

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №6726/07.11.2023 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело №7391/2023 година.

ОСЪЖДА „Алба център“ ООД, ЕИК 203534666, да заплати на Н. К. Р., гр. София, [жк], ул. П. Ю. Т., [адрес], направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева (две хиляди лева) пред касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЛЮБОМИР ГАЙДОВ

секретар:

Членове:

/п/ Ю. Т. п/ РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА