Р Е Ш Е Н И Е

№ 218

София, 15.12.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №664 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 22745/03.10.2022г., на А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., чрез процесуалния представител адвокат С. И. и касационна жалба вх. № 25410/31.10.2022г. на А. В. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Н. И. срещу решение № 1107/29.08.2022г. по в. гр. д. № 1250/2021г. на Варненския окръжен съд.

А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. обжалват въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено в отношенията между ищците Е. П. Т. и И. А. Т. и ответниците касатори А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване.

Касаторите поддържат, че в тази част въззивното решение е недопустимо, а по същество постановено при неправилно приложение на разпоредбата на чл. 124 ГПК. Излагат съображения, че при предявяването на иска Е. П. Т. и И. А. Т. са твърдяли, че процесната реална част не е била път/ [улица]. до датата на предявяване на иска - 07.09.2016г., но нямат твърдени, че към настоящия момент тази част е улица/път за обществено ползване. Посочват, че въпреки това въззивният съд е приел, че иск за установяване на правоотношение е недопустим само за минало време, но пък е допустим и основателен към настоящия момент и то само по отношение на Т.. Поради това молят в обжалваната от тях част въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо при произнасяне свръх петитум за периода след 07.09.2016г. Допълнителни съображения излагат в молба-становище с вх.№15784/04.12.2023г. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Е. П. Т. и И. А. Т. чрез процесуалния си представител адв. Б. М. Х. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговорите съображения. Допълнителни съображения излагат в становище, изразено в молба с вх.№13525/27.10.2023г., както и в проведеното открито съдебно заседание. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

А. В. Ц. обжалва въззивното решение, в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявения от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу нея иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място] и са присъдени разноски.

За неправилен счита извода на въззивния съд, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя с влизане в сила на регулационен план, тъй като същият задължително трябва да предвижда излаз на улица за всеки УПИ. Посочва също така, че със заповед №543/11.10.2016г. на кмета на район „Приморски“, [община] е отказана отмяната на заповед №19/14.01.1982г. на зам. председателя на ОбНС-Варна, с която е било учредено правото на преминаване, като тази заповед е била атакувана по съдебен ред и потвърдена с влязло в сила решение, което не е съобразено от въззивния съд. Допълнителни съображения излага в молба с вх.№15685/01.12.2023г. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба Е. П. Т. и И. А. Т. чрез процесуалния си представител адв. Б. М. Х. изразяват становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговорите съображения. Допълнителни съображения излагат в становище, изразено в молба с вх.№13525/27.10.2023г., както и в проведеното по делото открито съдебно заседание. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

С определение №2800/03.10.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Варненския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено в отношенията между ищците Е. П. Т. и И. А. Т. и ответниците касатори А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване, е допуснато до касационно обжалване с цел извършване на преценка за неговата допустимост.

Със същото определение въззивното решение на Варненския окръжен съд в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявения от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса допустимо ли е съдът да извърши косвен съдебен контрол на административен акт, който е бил оспорен като нищожен и потвърден със съдебно решение, в което вече са били обсъдени пороци, вкл. тези по издаването му, както и с цел проверка на правилността на извода на въззивния съд, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя с влизане в сила на регулационен план, тъй като същият задължително трябва да предвижда излаз на улица за всеки УПИ.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявеният от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], настоящият състав приема следното:

Както се приема последователно и непротиворечиво в практиката на ВКС, решението на административния съд е задължително за страните в административното производство с оглед разпоредбата на чл. 177, ал. 1 АПК, а съгласно чл. 302 ГПК то е задължително и за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. В този смисъл становище е изразено в решение №16 от 09.03.2016г. по гр. д.№6670/2014г. на І г. о. на ВКС и настоящият състав го споделя. Поради това следва да се приеме, че след като индивидуален административен акт е бил оспорен като нищожен по реда на АПК и в това производство жалбата е приета за неоснователна като оспореният акт е потвърден със съдебно решение на административния съд, в което са били обсъдени твърденията за неговите пороци, вкл. и при неговото издаване, в исково производство с предмет съществуване на правото, предмет на индивидуалния административен акт, общият съд не разполага с правомощието да извърши косвен съдебен контрол на този административен акт по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК досежно валидността му.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

По подадената от А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено в отношенията между ищците Е. П. Т. и И. А. Т. и А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване:

Производството по делото е образувано по искова молба на Е. П. Т. и И. А. Т., уточнявана многократно, срещу А. В. Ц. и М. П. Т., починал на 10.04.2019г. и заменен от наследниците си по закон А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., с която са предявени при условията на кумулативност искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част, заключена межда точки 1, 2 3 и 4, индивидуализирани с конкретни координати част, и повдигната с жълт на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 121.00 кв. м. от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място]; за признаване за установено по отношение на ответниците, че реална част, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00 кв. м. от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място] не е представлявала път/улица за обществено ползване и иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че в тяхна полза не съществува право на преминаване през реалната част, заключена между т. 1, 2, 3 и 4 и повдигната с жълт и зелен цвят на скицата на л. 482 от първоинстанционното дело с площ от 127.00 кв. м. от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място].

Уточнено е, че искът за признаване за установено, че не съществува право на преминаване върху посочената реална част от имота е предявен само срещу А. В. Ц., а искът за признаване за установено, че посочената реална част от имота не е представлявала път/улица за обществено ползване, е предявен срещу А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., които оспорват правата на предявилите иска лица.

Спорен по делото е бил въпросът за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск, че реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], не е представлявала път/улица, предназначена за обществено ползване, като първоначално производството по делото в тази част е било прекратено.

С определение № 131/03.07.2018г. по ч. гр. д. № 2101/2018г. на ВКС, съдът е отменил обжалвания акт за прекратяване на производството по иска за признаване за установено, че процесната реална част не е път/улица, предназначена за обществено ползване и е върнал делото на В. за установяване, че спорната реална част, заключена между точки 1, 2, 3 и 4 и повдигната в жълт цвят на приложената на л. 13 скица, с площ от 121 кв. м. от имот с идентификатор [№], в [населено място], м. „Т.“ не представлява път/улица за обществено ползване към настоящия момент.

С решението на първоинстанционния съд обаче по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото и представляваща неразделна част от решението, която е част от имот с идентификатор [№] по плана на [населено място], местност „Ваялар“, във времето от 28.07.1989г. до 07.09.2016г. не е била път/улица, предназначена за обществено ползване. В тази част решението на първоинстанционния съд е обезсилено от въззивния съд, като освен това въззивният съд е потвърдил решение №3324/18.07.2019г. по гр. д.№10733/2016г. на 31 състав на Варненския районен съд в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото и представляваща неразделна част от решението, която е част от имот с идентификатор [№] по плана на [населено място], местност „Ваялар“, не е път/улица, предназначена за обществено ползване към настоящия момент.

При постановяване на решението си въззивният съд е изложил съображения, че правата на ищците се оспорват извънсъдебно с твърдението, че са затворили процесната реална част, за която ответниците твърдят, че представлява път и възпрепятстват по този начин общественото ползване на пътя. При това са съобразени и подробно посочени становищата, поддържани от спорещите страни, вкл. подадения на 16.11.2016г. отговор на исковата молба, в който се поддържа, че процесната реална част представлява именно път. Посочено е, че с определение №131 от 03.07.2018г. по ч. гр. д.№2100/2018г. на ВКС искът е приет за допустим и делото е върнато за разглеждане по същество.

В частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено в отношенията между ищците Е. П. Т. и И. А. Т. и ответниците касатори А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване, въззивното решение е валидно, но недопустимо.

Действително не съществува пречка предявеният иск за установяване, че спорната реална част не представлява път/улица, предназначена за обществено ползване да бъде разгледан и съдът да се произнесе за статута на тази реална част към настоящия момент с оглед указанията, дадени с определение №131 от 03.07.2018г. по ч. гр. д.№2101/2018г. на ІІ г. о. на ВКС, в което е посочено, че този иск следва да бъде разгледан заедно с останалите, надлежно предявени такива, включително отрицателния установителен иск, че не съществува право на преминаване на ответниците върху процесната реална част, който също е допустим. Първоинстанционният съд обаче е постановил диспозитив, касаещ само периода от 28.07.1999г. до 07.09.2016г. В решението му липсва произнасяне по така предявения иск към настоящия момент. При това следва да се отбележи, че предметът на произнасяне е очертан и в мотивите към решението на първоинстанционния съд в същия смисъл, като е посочено, че съдът се произнася по отрицателен установителен иск за приемане за установено, че процесната реална част от имота не е била улица/път, предназначена за обществено ползване, във времето от 28.07.1989г. до 07.09.2016г. Именно за този период е направен и извод за основателността на иска. Извод, че и към настоящия момент спорната реална част не представлява улица/път за обществено ползване, в мотивите към първоинстанционното решение не се съдържа, нито е постановяван диспозитив в този смисъл. Поради това следва да се приеме, че в тази част обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като въззивният съд разполага с правомощие да осъществява инстанционен контрол само при наличието на постановен от първоинстанционния съд съдебен акт. Не съществува възможност да бъде потвърдена липсваща част от първоинстанционно решение. В първоинстанционното решение е признато за установено по отношенията на касаторите А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т., че ищците Е. П. Т. и И. А. Т. са собственици на реална част с площ от 121 кв. м., отразена с жълт цвят на скица намираща се на л. 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], като в тази част първоинстанционното решение е потвърдено от въззивния съд, а решението на въззивния съд в тази част не е допуснато до касационно обжалване. По този начин правата на собствениците са получили съответната допустима от закона правна защита.

По подадената от А. В. Ц. касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявеният от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу нея иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на ответницата-касатор А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор по КК и КР на [населено място]:

При постановяване на обжалваното решение от фактическа страна въззивният съд е приел, че с н. а. № 82, т.5, дело № 1628/1969г. Т. С. Ж. е признат за собственик по давност на празно място в м. „Ваялар“, в землището на [населено място], от 1000 кв. м., при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д. С. Д., след което с договор за дарение, обективиран в н. а. № 89, т. 12, дело № 3977/1988г., Т. С. Ж. и Ж. А. Ж. са дарили на децата си С. Т. С. и А. Т. К. придобития по давност по време на брака им имот: лозе с площ от 1000 кв. м. в м. „Т.“, във варненското землище, в зона за здравни и курортни нужди, при граници: С. Д., И. Хр.Д., Д. С. Д..

Взето е предвид, че със съдебно решение от 15.02.1989г. по гр. д. № 3048/1988г. на В. е допусната, а с решение от 19.09.1989г. по същото дело е извършена делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „Т.“ с площ от 1196 кв. м., при граници: път, М. И., Д. Х. Е. С., В. Ж. между съсобствениците С. Т. С. и А. Т. К. и е отхвърлен иска за делба с държавата, като в дял и собственост на С. Т. Ж. е поставено лозе от 600 кв. м., заедно с построената в него стопанска постройка, при граници: път, М. И., дял втори (А. К.), В. Ж., заедно с подобренията. Съобразено е, че на окомерна скица към гр. д. № 3048/88г. на В. са посочени нагледно дял първи и дял втори, обособени за двамата съделители. Прието е, че имотът, който е поставен в дял и собственост на С. Т. С., е с предвиден достъп до път, посредством достъп с ширина от 3 м. и дължина 20.00 м., през имота на М. И.. Посочено е, че с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 107, т. 9, рег. № 12911, д. № 1570/2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. е продал на К. Б. Й. място с площ от 600.00 кв. м., заедно с подобренията и насажденията, съставляващо ПИ № 3246, в кв. 98 по плана на „Т.“, [населено място], при граници: ПИ № 1725, ПИ № 1726, ПИ № 1745, ПИ № 3245 и ПИ № 3341, след което с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К., К. Б. Й. и съпругата му Д. В. Й. са продали на Е. П. Т. място в [населено място], м. „Т.“, представляващо ПИ № 3246, целия с площ от 600 кв. м., при граници: ПИ №№ 1725, 1726, 1745, 3245 и 3341.

Взето е предвид, че с н. а. № 89, т. 12, д. № 2031/1987г. И. Х. Д. е прехвърлил на М. П. Т. собствения си недвижим имот, а именно: лозе, в м. „Горна и долна Трака“, в землището на [населено място], в зона за здравни и курортни нужди с площ от 800.00 кв. м. при граници: лозарски път, П. У., Т. Ж., получавайки в замяна друг имот в [населено място], Варненски окръг. Съобразено е, че с договор за доброволна делба, вписан с акт № 268, т. 11, от 10.09.2001г. съделителите Х. И. Х., С. и А. Карагеоргиеви и М. П. Т. са прекратили съсобствеността помежду си по отношение на имот № 1724, кв. 98 по плана на [населено място], с площ по скица от 2000 кв. м. при граници: имоти с №№ 1747, 3245 и 3246, а по действащ РП-парцел X.-1724, като последният от тях - М. П. Т. е получил в дял и собственост лозе-овощна градина, представляващо част от имот с № 1724, кв. 98 по плана на [населено място], съставляващ дял Първи, с площ от 800.00 кв. м., при граници на дела: от две страни полски път, имот пл. № 3246 и дял Втори. Взето е предвид също така, че съгласно констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 4, т. 4, рег. № 5741, д. № 454/2013г. на нотариус Ж. Т. М. П. Т. и А. Н. Т. са признати за собственици на двуетажна сграда, построена върху ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18- 92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], м. „Т.“, м.“Ваялар“ с площ от 800 кв. м. по документ за собственост и 777 кв. м. по КК, при граници: ПИ с идентификатори: [№], [№] и [№].

Посочено е, че с н. а. № 96, т. 47, д. № 12502/1996г. родителите на А. В. Ц. Д. Ж. и В. Ж. С. й даряват 600/1100 кв. м. ид. ч. от празно дворно място, в м. „Ваялар“, Варненско землище, зона за земеделско ползване, представляващо имот пл. № 1745 по плана на града, при граници: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727; че с н. а. № 198, т. 67, д. № 18435/1997г. В. Ж. С. и Т. В. М. са дарили на А. В. Ц. общо 2/6 ид. ч. от 500 кв. м. ид. ч. от празно дворно място, цялото от 1100.00 кв. м., в м. „Ваялар“-Варненско землище, представляващо имот № 1745 по плана на местността, при граници на целия имот: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727; че с н. а. № 92, т. 2, рег. № 3213, д. 245/2004г. на нотариус В.Д., В. Ж. С. е прехвърлил на А. В. Ц. срещу задължение за издръжка и гледане 250 кв. м. ид. ч. от празно дворно място, цялото от 1100.00 кв. м., в м. „Ваялар“- Варненско землище, представляващо имот № 1745, кв. 98 по плана на местността, при граници на целия имот: имоти пл. № 1744, 1748, 1747, 1746, 1726 и 1727.

Посочено е, че съгласно заповед № 19/14.01.1982г. на ОБнС-Варна, издадена на основание чл. 36, ал. 3 З., е определено право на преминаване чрез откриване на път с ширина 3.00 м. на Т. С. Ж. и В. Ж. С. в м. „Ваялар“, започващ от съществуващия чер лозарски път надясно през имота на наследниците на И. Х. Д. по границата със П. У. с дължина 25 м., като ширината на пътя се мери от петата на синора, както и че от лявата страна в началото на пътя крайната точка е отрязаното дърво, а след това пътят влиза в имота на Т. С. Ж., през който преминава със същата ширина – 3 м. и (достига) до имота на другия молител В. Ж. С., между които има споразумение. Съобразено е, че Т. С. Ж. и В. Ж. С. са се задължили да платят обезщетение на собственика на служещата земя в размер на 69.25 лв. или по 34.67 лв. на молител. Посочено е, че с договор-споразумение от 21.05.2004г. с нотариална заверка на подписите на страните рег. № 5442/25.05.2004г. на нотариус Р.К., В. Ж. С. и Т. С. Ж. са потвърдили, че през 1982г. са се споразумели В. Ж. С. да заплати на наследниците на И. Х. Д. обезщетение от 54.25 лв., както и че допълнително за да се съгласи да отстъпи от мястото си за път, В. Ж. С. заплатил на И. Х. Д. сумата от 210.00 лв. през 1982г., а в замяна на това Т. С. Ж. отстъпва 48 кв. м. (16 х 3) от мястото си за път на В. Ж. С. завинаги. През 1982г. е прокаран пътя, който съществува и до сега и се ползва от собствениците. Съобразено е, че в това споразумение е посочено, че е в потвърждение на направеното на 14.01.1982г. устно споразумение при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на ОбНС. Прието е, че в декларация-потвърждение с нотариална заверка на подписите на И. Х. Д., Т. С. Ж. и В. Ж. С. рег. № 8278/12.10.2005г. на нотариус П.П., И. Х. Д. е декларирал, че на 14.01.1982г. по силата на заповед № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна се е съгласил и отстъпил и продал част от земята си в размер на 75 кв. м. (25 х 3) за път, стигащ до имота на Т. С. Ж., бивш собственик на имот № 1746 - другият молител за път; че същия ден е получил 210 лв. на ръка и след няколко дни запис за 4.50 лв. - сумата определена от комисията за земята по съставената заповед като парите получил от В. Ж. С.; че в замяна на това с другия молител за път Т. С. Ж. имали споразумение, че Т. Ж. С. му отстъпва от имота си 48 кв. м. (16 х 3) за да може пътят да продължи в същата посока до имота на В. Ж. С. - парцел 1745, за да ползват и двамата. Съобразено е, че като молител и свидетел се е подписал и Т. С. Ж.. Прието е за установено също така, че в споразумение с нотариална заверка на подписите рег. № 11907/21.12.2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. и К. Б. С. са се споразумели, че след покупката на ПИ № 3246, кв. 98 по плана на в. з. „Т.“, [населено място], купувачът се задължава да осигури път до ПИ 1745.

Взето е предвид, че със заповед № Г-788/15.06.2004г. на кмета на Район „Приморски“ е одобрен ПУП - ПРЗ на УПИ ХІV-1745 и ХХІІ-1745, кв. 98 по плана на м. „Т.“ - Варна, както е посочено на ситуацията, като с определение № 4264/30.12.2015г. по адм. д. № 2529/2015г. на Административен съд-Варна е оставена без разглеждане молбата на Е. П. Т. и И. А. Т., с искане за обявяване на нищожността й. Съобразено е, че това определение е оставено в сила с определение № 5063/27.04.2016г. по адм. д. № 3612/2016г. на ВАС, а с решение № 14055/20.02.2016г. по адм. д. № 11935/2016г. на 5-членен състав на ВАС е отхвърлено искането на Е. и И. Т. за отмяна на влязлото в сила определение на ВАС № 5063/27.04.2016г. по адм. д. № 3612/2016г., с което е потвърдено определение на Административен съд-Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата на Т. срещу заповед № Г- 788/15.05.2004г. на Кмета на Район „Приморски“.

Взето е предвид също така, че с решение № 620/22.02.2016г. по гр. д. № 2189/2015г. на В. е отхвърлена жалбата на И. А. Т. и Е. П. Т., с искане за прогласяване на заповед № 19/14.01.1982г. на председателя на ИК на ОНС-Варна, изд. на осн. чл. 36, ал. 3 З. за нищожна, по посочените за това от Т. основания, изброени в обстоятелствената част на решението в пет пункта.

Взето е предвид, че с влязло в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм. д. № 2173/2014г. на ВАС е отменено по жалба от Е. и И. Т. решение № 3104/09.12.2013г. по адм. д. № 4675/2012г. на Административен съд-Варна и е отменено като незаконосъобразно решение № 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на осн. чл. 21, а. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне. Посочено е, че данни за повторно произнасяне по делото няма.

Взето е предвид, че с решение № 11774/03.11.2016г. по адм. д. № 8079/2016г. на 5-чл. състав на ВАС е отхвърлена молбата на И. А. Т. и Е. П. Т. за отмяна на влязлото в сила определение № 13158/07.12.2015г. на ВАС по адм. д. № 12792/2015г., с което е оставено в сила определение № 3318/07.10.2015г. по адм. д. № 2445/2015г. на Административен съд-Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу заповед № 18-5714/23.07.2015г. на началника на СГКК-Варна. С тази заповед е одобрено изменение на КК на имот, съседен на собствения на жалбоподателите, поради липса на правен интерес.

Съобразено е, че в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства на две групи свидетели за обстоятелството кои лица и през какъв период от време са преминавали през спорната реална част, как се е извършвало преминаването, до къде се стига по нея, от кого и кога е извършено преграждането, като е посочено какви факти и обстоятелства се установяват от разпита на свидетелите, вкл. че имало един път, разположен между имота на бай М. и ответницата по иска, отъпкан, покрит със слегнат пясък, широк 3.5-4 метра, който сега е затворен от собствениците на съседен имот (св.В.); че до имота на ответницата се стига по този път, но в средата на 2015г. до имота на М. (първоначалния ответник М. П. Т.) и до имота на Н. (съпруг на А. Ц.) била поставена нова врата, която М. и Н. не можели да отварят, защото нямали ключ (св.Г.). В съседство има улици асфалтирани, а в имота на Т. се влиза от едно широко 4-5 или 3-4 м. и се влиза в имота, който е застроен и се обработва. След имота на Т. имало малка вратичка - 50.00 см.-1 м. широка и от там започвала оградата на съседите, които са навътре (св. С.).

Посочено е, че пред първата инстанция са изслушани заключения по допуснатата СТЕ и по допълнителната такава. Вещото лице е констатирало, че площта, заключена между т.1, 2, 3 и 4 е 127 кв. м., като 43 кв. м. попадат в имот с пл. № 1746 по плана на м. „Ваялар“ от 1987г. Щрихованата част на фигура № 1 от фигурата 1, 2, 3 и 4 попада в имот с пл. № 3246, получен от делбата на имот № 1746. На фиг. 3 е очертана частта, заключена между точки А, B, C, D с площ от 80 кв. м. По разписните листи към плана от 1969г. собственици на имот № 918 са Д. Х. И. и И. Х. Д.. Имот 918 е записан на С. Д. Е., а имот 917 - на д-р С.. Имот с пл. № 917 е разделен на 4 части, като разположените на север са с пл. номера 1169, 1170 и 1171. Имат 1169 е записан на Т. С. Ж., а имот пл. № 1170 - на В. Ж. С.. Според експерта съгласно заповед № 19/14.01.1982г. на зам. председателя на ОНС, право на преминаване се учредява на Т. С. Ж. и В. Ж. С., собственици по разписния лист по плана от 1969г. на имоти пл. номера, съответно 1169 и 1170. Правото на преминаване е с ширина 3 м. и преминава през имота на наследниците на Х. Д., които според разписните списъци са Д. Х. и И. Х. Д., собственици на имот с пл. № 918. Зоната на това право на преминаване е с граници, съвпадащи с границата на имота на П. У., за който вещото лице предполага, че е № 919, но като собственик на този имот в разписните списъци е посочено лицето С. Е. Д.. В разписните списъци към плана от 1987г. е вписано право на преминаване за собствениците на имот пл. № 1745 - В. Ж. С. за сметка на имот № 1746, съгласно цитираната заповед. Съгласно ПУП-ПУР за СО „Т.“, приет с решение № 551-6/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, процесната част е предвидена за тупик, публична собственост, между осови точки 192, 965 и 966 с цел осигуряване достъп до имот 601, в кв. 98. Липсват данни за прилагане на плана, което според вещото лице показва, че собствеността за процесната част не е публична. Видът на процесната част е частна, според кадастралните планове, кадастралната карта и заповедта за отстъпване на право на преминаване. В изпълнение на поставената задача по допълнителната СТЕ, вещото лице е изготвило комбинирана скица № 2, находяща се на л. 491 от първоинстанционното дело. Решение № 257/16.02.2018г. по гр. д. № 2271/2017г. на В. според вещото лице касае спор между собствениците на имот 3341 и 3246, във връзка с местоположението на северната граница на имот 3341 и територията на учреденото право на преминаване. Частта от имот с идентификатор [№], заключена между северната граница по одобрената КК и северната граница на имот с пл. № 3341 по плана на Ваялар от 1987г. вещото лице изчислява, че е с площ от 8 кв. м., докато видно от решение № 257/16.02.2018г. по гр. д. № 2271/2017г. на В., същата е 6 кв. м. Вещото лице обяснява причините за несъответствието в квадратурата за площта на частта от 16 кв. м., измерена от него на 22 кв. м. с определянето на местоположението на т. 2. Измереното от вещото лице е 4.5 м. По заповед № 19/14.01.1982г. е 3 м. При изчисление на площта при ширина 3 м., то площта е 17.00 кв. м., което незначително се различава от посочените 16 кв. м. и е в рамките на точността. Обяснил, че не е в състояние да определи северната граница на трасето на правото на преминаване, защото е невъзможно да бъде определено местоположението на петата на синора, който служи в заповед № 19/14.01.1982г. за отправна точка. Петата на синора не е означена условно на плана. Не може да бъде определена къде преминава северната граница. Ако е вярна южната, то на 3 м. преминава северната. Съществуващият на място проход според вещото лице съответства на параметрите по заповедта. Само в началото е малко разширен, доколкото между т. 1 и т. 2 измереното от вещото лице разстояние е 4.57 м. На мястото на синора съществува подпорна стена, но не може да бъде определено местоположението на петата.

Въз основа на така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд е съобразил, че А. В. Ц. се позовава на издадената заповед № 19/14.01.1982г. на зам. председателя на ОНС - Варна, с която според нея в полза на праводателя й В. Ж. С. и съседа и праводател на ищците Т. - Т. С. Ж. е било учредено право на преминаване за достъп до имотите им. Прието е обаче, че със заповед №19/14.01.1982г. такова право на преминаване не е било учредено.

Съобразено е, че според вещото лице, по плана на м. Ваялар от 1969г., това са съответно имоти 1170 и 1169, като правото на преминаване е с ширина 3 м. и преминава през имота на наследниците на Х. Д. - Д. Х. и И. Х., собственици на имот 918; че в разписния списък към плана от 1987г. е вписано право на преминаване в полза на собствениците на имот 1745 - В. Ж. С., за сметка на имот 1746, част от който е имотът на Т. С. Ж. - праводател на ищците Т.. Посочено е, че според свидетелските показания от 16.10.2018г. и 22.01.2019г., от 2015г. А. Ц. и съпругът й А. Ц. не преминават през имота на Т., за да достигнат до своя имот. Подходът е преграден и затворен с метална врата и заключен със синджир и катинар от Т. и Цуневи нямат ключ.

Посочено е, че действително в обстоятелствената част на заповед № 19/14.01.1982г. се говори за право на преминаване чрез откриване на път и този път е описан по местонахождение. Прието е, че след като заповедта е издадена на основание чл. 36, ал. 3 ЗОС, се отнася за учредяване на право на преминаване за осигуряване на изход на собственика на селскостопанска земя до обществен път, през съседни земи, а не за прокарване на път, като със заповедта се предоставя право на преминаване на Т. С. Ж. и В. Ж. С. през имот през имота на наследниците на И. Х. Д., т. е. имот пл. № 1724 (пл. № 3341). Посочено е, че в заповедта е описано, че правото на преминаване е с ширина 3 м. от петата на синора по границата с П. У., като започва от чер лозарски път, в лявата страна - от ствола на отрязаното дърво и е с дължина 25 м., а по-нататък в заповедта е споменато, че след това пътят влиза в имота на Т. С. Ж., през който преминава със същата ширина – 3 м. и върви до имота на В. Ж. С., между които има споразумение. Съобразено е, че дължимо обезщетение е предвидено само в полза на наследниците на И. Х. Д. (на Х. Д.) за земята от 25 м. х 3 м. х 0.06 = 4.50 лв., за 13 бр. бетонни кола, за 12.5 кг. бодлива тел, за труд за монтиране на оградата и превоз на материали - общо 69.25 лв. или по 34.67 лв. за всеки един от двамата молители, като обезщетение за учредено по този ред право на преминаване в полза на В. Ж. С. през имота на Т. С. Ж. няма, но заповедта препраща към постигнато споразумение между Т. С. Ж. и В. Ж. С.. Посочено е, че такова споразумение не се представя, а с договор-споразумение, подписано от В. С. и Т. Ж. с нотариална заверка на подписите рег. № 5442/21.05.2004г. на нотариус Р.К., се твърди, че е в потвърждение на устното им споразумение, което направили при издаване на заповедта № 19/14.01.1982г. на ОбНС-Варна. Изложени са съображения, че няма как да е бил сезиран административният орган с устна молба, нито при издаване на заповедта да е постигнато устно споразумение, без да е било взето предвид при работата на комисията по чл. 36, ал. 2 З., сформирана на 08.01.1982г. Посочено е, че няма доказателства за плащане на определеното от ОбНС-Варна обезщетение от 69.25 лв., а заповед № 19/14.01.1982г. предвижда ползването на пътя да стане след изплащане на предвиденото от комисията обезщетение на засегнатата страна от ползвателите му, дори и да се вземе предвид изявлението на И. Х. Д. в декларация-потвърждение, подписана от И. Д., В. С. и Т. Ж., с нотариална заверка рег. № 8278/12.10.2005г. на нотариус П., че на 14.01.1982г. В. Ж. С. му е платил обезщетение от 4.50 лв. Посочено е още, че той е платил и сумата от 210 лв., но за нея в договор-споразумение обаче е посочено, че е допълнителна, извън дължимото обезщетение, изчислено от В. С. и Т. Ж. в споразумението им от 14.01.1982г. в размер на 54.25 лв., за да се съгласи И. Х. Д. да отстъпи от мястото си за път, дължима от В. Ж. С..

Изложени са също така съображения, че към 14.01.1982г. са действали З. и ППЗТСУ, а с разпоредбите на чл. 183 З. и чл. 208, ал. 4 ППЗТСУ е предвидено учредяване на право на преминаване по административен ред, което става със заповед на кмета на общината, за разлика от нормата на чл. 192 ЗУТ. Прието е, че доколкото А. Ц. се е позовала единствено на учреденото в полза на праводателя й право на преминаване, по силата на издадената заповед № 19 от 14.01.1982г., направените по-късно изявления с нотариална заверка на подписите на страните са без правно значение за изхода на спора. Посочено е, че при наличието на съгласие, страните и към 1982г. биха могли да си учредят и безсрочно право на преминаване, но с нотариален акт, при спазване изискванията на чл. 18 ЗЗД и вписване в Службата по вписванията, съгласно чл. 112, б. „а“ ЗС, каквито данни по делото няма, включително няма и вписване на споразумението от 21.05.2004г. и 21.12.2006г.

Констатирано е, че при запитване от страна на А. В. Ц. до [община], с искане да се снабди с копие от графичната част към заповед № 19/14.01.1982г. е получила отговор, че не се съхраняват преписки по издадените заповеди за право на преминаване, предоставяйки й извадка от КП на м. „Ваялар“ от 1969г., в която няма отразяване за твърдяното право на преминаване, нито на път. Посочено е, че няма данни спорното право на преминаване, за което се възразява, че е учредено на основание чл. 36, ал. 1 З., да е прекратено на основание чл. 38 З., по реда на чл. 36 З. - със заповед на кмета.

Прието е, че правото на преминаване се погасява при урегулиране на земеделската земя, с влизане в сила на регулационен план, т. к. същият задължително трябва да предвижда излаз към улица за всеки УПИ. Посочено е, че съгласно влязлото в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм. д. № 2173/2014г. на ВАС, по жалбата на Е. и И. Т., е отменено като незаконосъобразно решение № 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на основание чл. 21, а. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне, за каквото данни по делото няма. Съобразено е обаче, че заповед № Г-788/15.06.2004г., с която е одобрен ПУП-ПРЗ за УПИ ХІV-1745 и ХІІ-1745 в кв. 98 по плана на „Т.“ е действаща, въпреки предприетото оспорване от страна на Е. и И. Т., като видно от влязлото в сила и вече посочено решение на ВАС, е отменен ПУП-ПУР по взетото решение №551-6/10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна относно предвидената да преминава през ПИ 10135.2723.783 улица-тупик, който обслужва достъпа на ПИ 601, от който са обособени УПИ ХІV-1745 и ХІІ-1745, който следва да бъде осигурен по друг начин.

По така изложените мотиви, предявеният отрицателен установителен иск е уважен като основателен.

В тази част въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно.

В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол върху индивидуален административен акт (заповед №№19/14.01.1982г.), по отношение на която е бил извършен пряк съдебен контрол в административно производство - с решение № 620/22.02.2016г. по гр. д. № 2189/2015г. на В. е отхвърлена жалбата на И. А. Т. и Е. П. Т., с искане за прогласяване на заповед № 19/14.01.1982г. на председателя на ИК на ОНС-Варна, изд. на осн. чл. 36, ал. 3 З. за нищожна, по посочените за това от Т. основания, изброени в обстоятелствената част на решението в пет пункта, а именно че не е издадена от компетентен орган; че е издадена без необходимата компетентност.

При постановяване на обжалваното решение не е съобразено и обстоятелството, че в мотивите към решение № 620/22.02.2016г. по гр. д. № 2189/2015г. на В. последователно се проследяват както извършените разпоредителни сделки, така и извършените от общината действия и издадените актове през 1981г. и 1982г., а именно, че заповед №19/14.01.1982г. е издадена на основание чл. 36, ал. 2 З. и протокол на комисия от 08.01.1982г. въз основа на заповед №2421/01.12.1981г. за право на преминаване и обезщетение; че е било представено заверено копие от заповед №2421/01.12.1981г., с която на основание чл. 32, ал. 2 З. председателят на ОНС-Варна е назначил комисия със задача да определи правото на преминаване и размера на обезщетението за вредите, които ще се причинят на служещата земя, по молба на Т. С. Ж., заведена под №844/18.09.1981г., както и че качеството „молител“ е имал и В. Ж. С.. При това са били взети предвид и представените в производството последващи споразумения и декларации, потвърждаващи извършеното плащане. Това обстоятелство не е съобразено от въззивния съд, който е приел, че председателят на ОНС е бил сезиран с устна молба. В този смисъл въззивният съд не се е съобразил с последиците на влязлото в сила решение на В. и обстоятелството, че доводите за нищожност на заповед №19/14.01.1982г. вече са били обсъдени и приети за неоснователни в предвиденото в АПК производство.

Действително по подадената от Е. и И. Т. жалба административният съд се е произнесъл единствено относно валидността на заповед №19/14.01.1982г., но не и относно нейната законосъобразност, в какъвто смисъл са наведените от ответниците по касационна жалба доводи. Тези доводи обаче следва да бъдат приети за неоснователни на първо място по причина, че въззивният съд, както вече беше посочено по-горе, не е съобразил кои обстоятелства и факти са били преценявани в административното производство като относими към доводите за нищожност на административния акт и отново е обсъждал правното значение и последици на тези факти и обстоятелства. На второ място по отношение на възможността съдът да извърши косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК в подобна хипотеза следва да се вземе предвид, че след като един индивидуален административен акт е влязъл в сила, т. е. не е бил обжалван от собствениците на имотите, засегнати от акта, то и техните правопремници не разполагат с правото да оспорват този ИАА. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е отчел обстоятелството, че собствениците на имотите, засегнати от действието на заповед №19/14.01.1982г., чиито правоприемници са страните в настоящето производство, не са обжалвали същата, нито са оспорвали по друг начин правните й последици, а напротив с последващи декларации са потвърдили направените при издаването й свои изявления. Не е съобразил също и последващите изявления на правоприемниците на първоначалните собственици, касаещи правото на преминаване, учредено със заповед №19/14.01.1982г., а именно, че с н. а.№ 107, т. 9, рег. № 12911, д. № 1570/2006г. на нотариус Д.С., С. Т. С. е продал на К. Б. Й., праводател на Е. П. Т. и И. А. Т., място с площ от 600.00 кв. м., заедно с подобренията и насажденията, съставляващо ПИ № 3246, в кв. 98 по плана на „Т.“, [населено място], при граници: ПИ № 1725, ПИ № 1726, ПИ № 1745, ПИ № 3245 и ПИ № 3341, като при сключването на този договор на 21.12.2006г. между С. Т. С. и К. Б. Й. е постигнато споразумение, според което след покупката на ПИ 3246 купувачът К. Й. се задължава да осигури път до ПИ 1745 (който имот към настоящия момент е собственост на касатора А. Ц.). Споразумението е с нотариална заверка на подписите, което доказва достоверността на датата, на която е сключено и е представено по делото (лист 87) като същото потвърждава действието на заповед №19/14.01.1982г. и обвързаността на договарящите с нея. Същото не съставлява ново основание за възникване на правото на преминаване, както поддържат ответниците по касационна жалба. А. Ц. впоследствие и придобила собствеността върху ПИ 1745, сега 1149, а с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 73, т. 1, рег. № 1130, д. № 71/2007г. на нотариус Ю.К.-К., К. Б. Й. и съпругата му Д. В. Й. са продали на Е. П. Т. място в [населено място], м. „Т.“, представляващо ПИ № 3246, целия с площ от 600 кв. м., при граници: ПИ №№ 1725, 1726, 1745, 3245 и 3341. Същите следователно са обвързани от постигнатите от техните праводатели споразумения.

При съобразяване на тези данни следва да се приеме, че не са налице твърдяните пороци на заповед №19/14.01.1982г. и със същата правото на преминаване е надлежно учредено.

Както се приема последователно в практиката на ВКС, когато действащият подробен устройствен план не предвижда възможност за достъп до поземлен имот, правото на преминаване, възникнало преди урегулирането му, не се погасява. При това в този план следва да е предвиден изход на имота към улица, към път или по изключение към алея в парк. В случаите, когато такъв достъп не е осигурен, не може да се приеме, че правото на преминаване (независимо от правното основание за възникването му) следва да се счита за погасено с одобряването на плана, което следва от неговото предназначение и цел. В този смисъл становище е изразено в решение №107 от 16.10.2019г. по гр. д.№3980/2018г. на ІІ г. о. на ВКС, което настоящият състав споделя. Последователно се приема също така, че дворищно регулационните планове по ЗПИНМ (отм.) и З. (отм.) имат вещно отчуждително действие само за придаваемите места по регулация и за предвижданията на общ по регулация (съсобствен) парцел за малкоетажно или средноетажно застрояване - чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ и чл. 110 З. (отм.). Тези планове нямат отчуждително действие за придобитото ограничено вещно право върху чужд имот. Недопустимо е да им се придава такова правопогасяващо действие чрез тълкуване. Предвижданията на улично регулационните планове за обществено мероприятие изобщо нямат отчуждително действие, а за да се реализира мероприятието, т. е. за да се приложи уличната регулация, следва да се проведе отчуждителна процедура. Така с предвиждането по регулационен план да се прекара улица не следва автоматично осигуряване на достъп на новообразуваните парцели до такава. При действието на ЗУТ пък изобщо не е предвидено отчуждително действие на ПУП освен в хипотезата, когато той е изготвен и одобрен въз основа на заповед по чл. 16 ЗУТ и по правилата, предвидени в този текст и е породил вещно действие. Така и при действието на ЗУТ, одобрените подробни устройствени планове не погасяват както правото на собственост (с изключение на плана, изготвен и одобрен по чл. 16 ЗУТ), така и придобитите ограничени вещни права. Затова се приема, че придобитото право на преминаване върху неурегулиран имот преди урегулиране на имота не се погасява автоматично с факта на урегулиране на имота, който то обслужва. Становище в този смисъл е изразено в решение №50115 от 24.11.2022г. по гр. д.№4830/2021г. на І г. о. на ВКС, което настоящият състав споделя.

С оглед гореизложеното за неправилен следва да се приеме изводът на въззивния съд, че правото на преминаване се погасява при урегулирането на процесните имоти с влизане на регулационния план в сила само по причина, че същият задължително трябва да предвижда излаз към улица за всеки УПИ. За да се приеме, че правото на преминаване, учредено по реда на З., е погасено следва по делото да се установи, че регулационният план е и приложен и съответният достъп до имота е реализиран.

В настоящия случай, след като е прието за установено, че съгласно влязлото в сила на 03.12.2014г. решение № 14507/03.12.2014г. по адм. д. № 2173/2014г. на ВАС, по жалбата на Е. и И. Т., е отменено като незаконосъобразно решение № 551-6, взето с протокол № 10/26,27.07.2012г. на ОС-Варна, на основание чл. 21, а. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], улица-тупик с посочени отправни точки и е върната преписката на административния орган за ново произнасяне, за каквото данни по делото няма, неправилно е прието, че правото на ползване е погасено, доколкото заповед № Г-788/15.06.2004г., с която е одобрен ПУП-ПРЗ за УПИ ХІV-1745 и ХІІ-1745 в кв. 98 по плана на „Т.“ е действаща и достъпът до имота на А. В. Ц. следва да бъде осигурен по друг начин. Както вече беше посочено по-горе, за да се приеме, че правото на ползване е погасено, по делото следва да бъде доказано, че такъв достъп реално съществува, а такива доказателства по делото не са представени. При това следва да се вземе предвид, че липсата на друга възможност за достъп до имота на А. В. Ц. се установява и от заключението на изслушаната по делото СТЕ.

Не могат да бъдат споделени доводите на ответниците по касационна жалба, че доколкото подадената от тях молба за прогласяване нищожността на заповед № Г-788/15.06.2004г. на кмета на Район „Приморски“ е оставена без разглеждане по причина, че техният имот не е пряко засегнат с предвижданията на плана, одобрен с тази заповед, то и означеният в процесния ПУП-ПРЗ тупик, преминаващ през ПИ 3246, собственост на семейство Т., не е предмет на оспорената заповед.

На първо място следва да се отбележи, че по отношение на частта от предвидената в плана улица-тупик, който попада в имота на ответниците по касационна жалба (имот с идентификатор [№]), която именно е предмет на настоящия правен спор, административният съд се е произнесъл с влязло в сила решение №14507/03.12.2014г. по адм. д.№2173/2014г. на ВАС, с което по жалба на Е. и И. Т. е отменено като незаконосъобразно решение №551-6, взето с протокол №10/26, 27.07.2012г. на ОС-Варна на основание чл. 21, ал. 1, т. 11 ЗМСМА и чл. 129, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 7 ЗУТ, за одобряване на ПУП-ПУР на улици и ПИ за обекти публична собственост, в частта относно предвидената през имот с идентификатор 10135.2723.783 улица-тупик, като преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. Следва да бъде съобразено при това, че по делото липсват данни за ново произнасяне на административния орган. Именно по този начин е било предвидено да се осъществява достъпът до собствения на А. В. Ц. УПИ ХХІІ-1745, до който имот според скицата към ПУП-ПРЗ (лист 103 от първоинстанционното дело) не съществува друга възможност за достъп от улица. Със заповед №Г-788/15.06.2004г. от имота на А. Ц. са обособени два самостоятелни урегулирани недвижими имота, но не е предвиден начинът, по който ще се осигурява достъпът до тях по обвързващ ответниците по касационна жалба начин. Именно поради това подадената от тях жалба срещу тази заповед е била оставена без разглеждане в административното производство. Обстоятелството, че съществува възможност за достъп до УПИ ХІV-1745, също собственост на А. В. Ц., но от южната страна, в случая е ирелевантно. Тази възможност за достъп се отнася до друг имот. Достъпът до всеки един от урегулираните имоти следва да бъде осигурен самостоятелно, тъй като те представляват самостоятелни обекти на право на собственост, т. е. самостоятелни обекти както на право на ползване, така и на право на разпореждане.

Неоснователни са и доводите на ответниците по касационна жалба, че следва да бъде съобразено обстоятелството, че по делото не е установена идентичността между учреденото със заповед №19/14.01.1982г. право на преминаване и процесната реална част от имот с идентификатор [№].

На първо място следва да се отбележи, че подобни доводи в исковата молба и нейните уточнения не са били навеждани, от което следва изводът, че така поставен въпросът не е спорен между страните. Освен това обстоятелството, че липсва графичната част на заповед №19/14.01.1982г., само по себе си не сочи на липса на идентичност, доколкото от заключението на вещото лице се установява трасето на правото на преминаване, макар и при невъзможност да се установи северната граница на трасето, което се дължи и на отдалечеността във времето на момента, в който това право е учредено. От съществено значение е обстоятелството, че според заключението на вещото лице съществуващият на място проход съответства на параметрите на заповедта.

Не следва да бъдат обсъждани доводите на ответниците по касационна жалба, касаещи несъответствието на изводите на вещото лице с графичната част на плана за процесната територия от 1969г., навеждащи към необходимостта от тълкуване, което да се извърши от решаващия съд. Подобни доводи е следвало да бъдат наведени при изслушването на експертизата както и чрез оспорване на заключението или поставяне на допълнителна задача на вещото лице.

По така изложените съображения следва да се приеме, че и към настоящия момент съществува учреденото със заповед №19/14.01.1982г. на зам. председателя на ОбНС-Варна право на преминаване и предявеният от Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото, която е част от ПИ с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място], е неоснователен.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК в тази част обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо това предявеният от Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото, която е част от ПИ с идентификатор 10135.2723.783 по КК и КР на [населено място] бъде отхвърлен.

С оглед изхода на спора в полза на А. Н. Т., Д. М. Т. и Е. М. Т. следва да бъде присъдена сумата от 2790 лв. или по 930 лв. на всеки един от тях, а в полза на А. В. Ц. следва да бъде присъдена сумата от 3428.31лв., представляващи направените по делото разноски.

Направеното от ответниците по касационна жалба възражение за прекомерност на направените от касаторите разноски следва да се приеме за неоснователно. Направените и претендирани от касаторите разноски са съобразени с установените в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения изисквания (чл. 7, ал. 2, чл. 9, ал. 1 и 2), както и с фактическата и правна сложност на спора.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №1107, постановено на 29.08.2022г. от Варненския окръжен съд, Гражданско отделение по в. гр. д.№1250/2021г. в частта, с която след като е отменено първоинстанционното решение № 3324/18.07.2019г. по гр. д. № 10733/2016г. на Варненския районен съд, е уважен предявения от ищците Е. П. Т. и И. А. Т. срещу А. В. Ц. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК като е признато за установено спрямо ищците, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м. отразена с жълт и зелен цвят на скица намираща се на л. 482 от делото и представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място] и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Е. П. Т., ЕГН [ЕГН] и И. А. Т., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], срещу А. В. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.2, ет.4, ап.100, иск за признаване за установено, че в полза на А. В. Ц. не съществува право на преминаване през реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от делото и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място].

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №1107, постановено на 29.08.2022г. от Варненския окръжен съд, Гражданско отделение по в. гр. д.№1250/2021г. в частта, с която е потвърдено решение №3324/18.07.2019г. по гр. д.№10733/2016г. на 31-ви състав на В. в частта, с която е признато за установено в отношенията между Е. П. Т., ЕГН [ЕГН] и И. А. Т., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] от една страна и ответниците А. Н. Т., ЕГН [ЕГН], Д. М. Т., ЕГН [ЕГН] и Е. М. Т., ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място],[жк], вх.А, ет.8, ап.42 от друга страна, че реална част с площ от 127 кв. м., отразена с жълт и зелен цвят на скица, намираща се на лист 482 от първоинстанционното дело и представляваща неразделна част от решението, която част е такава от имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], не е път/улица, предназначена за обществено ползване, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Е. П. Т., ЕГН [ЕГН] и И. А. Т., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на А. В. Ц., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.2, ет.4, ап.100 сумата от 2790 лв. (две хиляди седемстотин и деветдесет лева), представляваща направените разноски в производството пред първоинстанционния съд, въззивния съд и ВКС.

ОСЪЖДА Е. П. Т., ЕГН [ЕГН] и И. А. Т., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на А. Н. Т., ЕГН [ЕГН], Д. М. Т., ЕГН [ЕГН] и Е. М. Т., ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място],[жк], вх.А, ет.8, ап.42 общо сума в размер на 2790 лв. (две хиляди седемстотин и деветдесет лева) или по 930 лв. (деветстотин и тридесет лева) на всеки един от тях, представляваща разноски, направени в производството пред ВКС.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: