№ 2970
гр. София, 11.10.2023 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 767/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) чрез прокурор в Окръжна прокуратура – Перник против решение № 353 от 03.11.2022 г. по гр. д. № 511/2022 г. на Окръжен съд – Перник.
Ответниците Ц. Г. Д., С. Д. Д. и Г. Д. Д. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не вземат становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 260165 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 5287/2020 г. на Районен съд – Перник за осъждането на ПРБ да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Ц. Г. Д., С. Д. Д. и Г. Д. Д. в качеството им на наследници по закон на първоначалния ищец Д. С. Д. (починал в хода на делото и заместен в процеса от неговите правоприемници по реда на чл. 227 ГПК) сумата от 10 000 лева, явяваща се обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 257, ал. 1 вр. чл. 255, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 257, ал. 1 вр. чл. 256 вр. чл. 26 НК, по което последният е оправдан с присъда № 16 от 19.10.2018 г. по НОХД № 182/2016 г. на Окръжен съд - Перник, влязла в сила на 29.05.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 30.05.2019 г. до изплащането й и в тежест на ПРБ са възложени сторените от насрещната страна разноски.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от значение за определяне справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение на първоначалния ищец в извършване на горепосочените престъпления, за които е оправдан с вляза в сила присъда. При тази преценка са съобразени продължителността на наказателното производство - 5 години и 5 месеца, като е прието, че тя не е прекомерна и с оглед сложността на делото и е прието, че производството е приключило в рамките на разумен срок. Изтъкнато е, че се касае за дело с фактическа и правна сложност, като с оглед продължителността на наказателните производства от вида на воденото такова, срокът за разследване по същото се явява напълно разумен, още повече, че на Д. Д. е било повдигнато обвинение за извършени от него две престъпления от общ характер против финансовата и данъчна система, при това се касае за продължавана престъпна деятелност по смисъла на чл. 26 НК. Срокът на производството по делото е счетен за напълно разумен, в който се включва както досъдебно производство, така и двуинстанционно съдебно производство. В тази връзка е отчетен и факта, че обвиняемият Д. Д. е бил оправдан още пред първата съдебна инстанция. Решаващият състав е приел, че впоследствие - при всяко връщане на делото на прокуратурата, своевременно са били извършвани необходимите процесуално-следствени действия като делото е внасяно в съда и без забавяне на разследването. Развити са доводи, че протестирането на оправдателната присъда не е допринесло за търпените от пострадалото лице неимуществени вреди, предвид наложената по отношение на него най - лека мярка за отклонение – „подписка“ през периода единствено на съдебното производство пред първата инстанция и при липсата на наложени ограничения в придвижването му, както и на данни за взети други мерки на процесуална принуда, като забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда. Посочено е също, че горната мярка на процесуална принуда не е била наложена през целия период на наказателното производство. Инстанцията по същество е приела, че търпените от незаконно обвиненото лице неимуществени вреди са типични и обичайни за така упражнената наказателна репресия. Изложени са съображения, че се касае за морални страдания, изразяващи се в притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобство от факта на участие в качеството на лице, привлечено да отговаря във връзка с процесното обвинение и които страдания и негативни изживявания са продължили през цялото време на воденото незаконно наказателно преследване. Според съда не е установено по делото пострадалият да е понесъл негативни емоционални изживявания, болки и страдания надхвърлящи по интензитет обичайните такива от наказателното преследване и в частност да са събрани данни процесното обвинение пряко да е рефлектирало върху начина на живот на незаконосъобразно привлечения да отговаря или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. За недоказано е прието твърдението, че като пряка последица от наказателното преследване е влошено общото здравословно състояние на пострадалия - да е вдигал кръвно, да е изпадал в депресивно състояние, респ. незаконното обвинение да се е отразило трайно и негативно в отношенията му с роднините, семейството и в неговото близко обкръжение от приятели и социална среда, нито пък да са накърнени личния и професионален авторитет и да пострадала професионалната му реализация, респ. той да е загубил престижно работно място или този факт да е създал затруднение при намиране на работа в периода по време на водене на производството. Съобразена е и липсата на данни процесното обвинение да е медийно отразено и да е обект на широка медийна разгласа, както и че не е публично разгласено чрез медиите или по подобен друг начин, вкл. и липсата на доказателства за опетняване на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта. През цялото времетраене на наказателния процес обвиненото лице е продължило да работи, поради което тези обстоятелства, сочат по-нисък размер на процесното обезщетение, като обратното би довело до неоснователното му обогатяване. Втората съдебна инстанция е съобразила в решението си и конкретните обществено-икономически условия в страната към 2019 г., както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. По така изложените аргументи е направен извод, че справедливото обезщетение в случая възлиза на 10 000 лева и същото над този размер би било прекомерно и несъобразено с принципа на чл. 52 ЗЗД. Затова горната сума е присъдена на правоприемниците на починалия в хода на делото първоначален ищец (конституирани в процеса по реда на чл. 227 ГПК).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава.
Те въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; какво е съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага обществения критерий на това понятие при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която препраща чл. 4 ЗОДОВ.
Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 35 от 26.01.2009 г. по гр. д. № 6122/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 43 от 01.08.2008 г. по гр. д. № 133/2008 г. на Окръжен съд - В. Т. и решение № 8 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 402/2008 г. на Окръжен съд – Разград.
Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация.
По първия въпрос.
С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянията, предмет на процесното незаконно обвинение срещу наследодателя - първоначален ищец; понесените от последния негативни психически изживявания, страдания и тревоги, съизмерими с обичайно търпените нематериални вреди при този вид наказателна репресия; отсъствието на данни за медийното отразяване на случая и общественото му разгласяване от значение за интензитета на търпените нематериални вреди, а също и за настъпили неблагоприятни трайни последици от воденото наказателно преследване както върху начина на живот (в семейството и в прилежащия социален кръг), така и върху здравето и професионалния живот на незаконно обвинения. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория въпрос.
Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че процесното обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за незаконосъобразно привлеченото да отговаря лице. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключила, че такава е установена от данните по делото за част от тях. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените такива не възприема. Обосновано е заключено, че вредите, за репарирането на които ответникът следва да носи отговорност, са причинени именно в резултат на незаконното обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По третия въпрос.
Питането припокрива по своето съдържание първото и съображения за това са изложени по – горе. За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в константната практика на ВКС (касаторът се позовава в изложението на практика на окръжни съдилища, която обаче не формира предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изискваща отклонение с практика на ВС и ВКС). Несъгласието с крайните изводи на въззивния съд, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК). Ето защо и по последния поставен въпрос искането за достъп до касация не може да се удовлетвори.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 353 от 03.11.2022 г. по гр. д. № 511/2022 г. на Окръжен съд – Перник в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.