О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60863

София, 06.12.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. дело № 2640/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №286996/04.03.2021г. на „БАНКА ДСК“ЕАД, подадена чрез юрисконсулт И. К., против въззивно решение от 20.12.2020г. по възз. гр. д. № 10594/2019 г. по описа на Софийски градски съд /СГС/ в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.04.2019г., постановено по гр. д. № 51911/2017г. на Софийски районен съд /СРС/ е отхвърлен предявеният от „БАНКА ДСК“ЕАД срещу М. И. И. установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено, че М. И. И. дължи на „БАНКА ДСК“ЕАД разликата над 3 148. 10 евро до пълния предявен размер от 6 472. 04 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 21.09.2012г., сключен между М. Д. Н. и „БАНКА ДСК“ЕАД и допълнително споразумение от 14.12.2013г. към него, задълженията по който са обезпечени от М. И. И. като поръчител въз основа на договор за поръчителство от 21.09.2012г. и анекс от 14.12.2013г. към него, както и в частта за разноските.

Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в пълния му заявен размер.

В изложението към касационата жалба касаторът поставя въпрос, във връзка с който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Може ли в установителното производство по чл.422 ГПК /образувано след подадено възражение след издадени заповед и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК/ обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от отговора на исковата молба и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл. 235, ал. 3 ГПК?

Позовава се на противоречие на въззивното решение с решение № 10 от 25.02.2020г. на ВКС по т. д.№16/2019г. на 2-ро ТО и решение № 147 от 26.01.2021г. на ВКС по т. д.№2256/2019г. на 2-ро ТО, с които е прието следното :“ Обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото производство, образувано по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК. Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за кредит, и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна изискуемост на кредита.“

Поставя и въпроса : „ Допустимо ли е, ако обявяването на кредита за предсрочно изискуем е извършено в хода на установителното производство по чл.422 ГПК чрез връчване на препис от отговора на исковата молба и приложеното към нея изявление на кредитора, да бъде присъдена цялата непогасена главница по отпуснатия кредит?“ Във връзка с този въпрос сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК, тъй като счита, че ТР№8 от 02.04.2019г. по т. д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС не дава отговор на този въпрос.

Счита също, че решението е и очевидно неправилно.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – Й. Х. К.- наследник по закон на М. И. И., подаден чрез процесуалния представител адв. Ю. М. от АК Добрич. Счита, че не са налице основания за допускане на касационна проверка, а по същество - че атакуваното решение е правилно и обосновано.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява редовна и допустима. Налице е и основание за допускане на касационнното обжалване по чл. 280,ал.1, т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 138, ал. 1 от ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Предвид акцесорния характер на договора, възникването на задължение за поръчителя е предпоставено от наличието на действителен главен дълг, като предметът и обемът на отговорността на поръчителя са обусловени от предмета и размера на главното задължение. Приел е също, че по делото се установява наличието на валидна облигационна връзка между страните по договор за банков кредит по смисъла на чл. 430, ал. 1 ТЗ, както и усвояване на кредитните средства от страна на кредитополучателя М. Д. Н. както и, че М. И. И. се е задължила да отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя, в качеството на поръчител. В отговор на релевираните от ответницата в процеса възражения съдът е приел, че в случая, при тълкуване волята на страните, изразена в клаузата на чл. 8 от договора и чл. 7.1. от Общите условия, се установява, че с тях е предвидена възможност за банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени /увеличи или намали/ размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска. Упражняването на това право зависи единствено от волята на кредитора, който е и по-силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква, а той само се уведомява за извършените изменения в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката. Предвид това е обосновал извод, че клаузите на чл. 8 от договора за кредит, така и чл. 7.1 от Общите условия са нищожни като неравноправни по арг. от чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП.

Въззивният съд е приелсъщо, че приложимата лихва по договора е била увеличена от банката на размера от 13, 45 %, считано от 19.03.2013г.; че с допълнителното споразумение от 14.12.2013г., страните са постигнали съгласие кредитът да се олихвява в този размер; че съгласно практиката на ВКС, договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим; че определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Като е кредитирал допълнението към заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е счел за установено, че с допълнителното споразумение от 14.12.2013г. процесният кредит е преструктуриран, като просрочената до датата на споразумението възнаградителна лихва в размер на 408. 74 евро е прибавена към дължимата в този момент главница от 7191. 26 евро. Посочил е, че съгласно константната практика на ВКС, уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ . Обосновал е извод, че при липса на законова уредба, предвиждаща възможност за олихвяване на изтекли лихви, прибавяне уговорките в сключените допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице - потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл. 26, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

Предвид изложеното и с оглед служебно дължимата преценка за спазване на императивните норми на материалния закон, съдът е приел допълнителното споразумение от 14.12.2013г., сключено между кредитополучателя и банката за нищожно в частта на определената в него договорна лихва, както относно посочения общ размер на вземането за главница, като това обстоятелство води до нищожност и на анекса от 14.12.2013 г. към договора за поръчителство в съответните части. Съдът е посочил и това, че ищецът по делото претендира и заплащането на такса в размер на 60 евро по т. 6011 от тарифата на банката за разходи за изискуем кредит. Приел е, че доколкото начисляването на тази такса не е обусловена от конкретни действия по събиране на дължимите суми по кредита, а се дължи от самия факт на неизпълнението, то тя има характера на неустойка и начисляването противоречи на забраната на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК обезщетението за забава да не надвишава размера на законната лихва. По тази причина и с оглед уговарянето на мораторна лихва при забава от страна на кредитополучателя, претенцията за заплащане на сумата от 60 евро заемни такси се явява неоснователна. За противоречаща с разпоредбата на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК, съдът намерил и клаузата на чл. 19.1 от Общите условия към договора за кредит, съгласно която при забава на плащане на месечна вноска, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент плюс надбавка от 10 процентни пункта, като мораторната лихва в случая следва да се равнява по размер на законната – основният лихвен процент плюс десет процентни пункта.

Съгласно заключението на вещото лице, съдът е приел за установено по делото, че ищецът е отнасял плащания по кредита за погасяване на наказателни лихви, надхвърлящи значително размера на санкционната лихва по чл. 19.1. от общите условия, както и за начислена такса изискуемост. Приел е, че по делото не става ясно как е формулирана тази наказателна лихва и на какво основание, като от ищеца не са изложени никакви твърдения в тази насока. Посочил е, че дори да се приеме, че ищецът в даден момент е отнесъл кредита в просрочие, предвид начислената такса изискуемост от 30 евро на 19.03.2013 г., след което е начислявал наказателна лихва върху пълния негов размер, то по делото не са представени никакви доказателства, че банката е обявила надлежно предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит по отношение на кредитополучателя. По тази причина, начислените от банката наказателни лихви за периода от 19.03.2013 г. до 21.12.2013 г., както и начислената такса изискуемост, не следва да се вземат предвид при изчисляването на дължимите по кредита суми.

По тези съображения съдът е приел, че размерът на задълженията по процесния договор за кредит следва да бъде определен, без да бъде вземано предвид увеличението на приложимия по договора лихвен процент, както и капитализирането на договорна лихва в размер на 408,74 евро, като обезщетението за забава за погасяване на вноските по договора следва да се равнява на законната лихва, без да се отчитат начислените наказателни лихви и такса изискуемост. В същото време, предвид нищожността на допълнителното споразумение от 14.12.2013 г. и на анекса на договора за поръчителство, с които се изменя размерът на задължението и на вноските по договора за кредит, падежната дата на месечните вноски следва да се запази на 15-то число от месеца.

Според въззивния съд при достигането на размера на задълженията по кредита по реда на чл. 162 от ГПК са взети предвид извършените плащания по договора, посочени в заключението на назначената по делото съдебно счетоводна експертиза за периода от 18.10.2012г. до 15.06.2016 г. вкл., в общ размер на 4 675. 96 евро, както и плащането от 05.07.2016 г., в размер на 102,04 евро, установено с издаденото от банката удостоверение, изх. № 01-10-08200/20.07.2016г. Обосновал е извод, че не следва да бъде кредитирано заключението на вещото лице, в частта в която е посочено, че общата платена сума по кредита възлиза на 5 493. 44 евро, доколкото при изчисляване към реално извършените плащания по кредита е прибавен механично два пъти размерът на капитализираната договорна лихва от 408,74 евро. С оглед изложеното, общият размер на платените по кредита суми е приел че възлиза на 4 778 евро. Постъпилите плащания следва да бъдат отнесени в поредността, указана в Тълкувателно решение от 27.03.2019г. по тълк. д. № 3/2017 г., като в настоящата хипотеза се погасява най-напред по-старите вноски в реда по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД – разноски, лихви и накрая главница. Отнасянето на извършените плащания към отделните вноски по договора е илюстрирано подробно в приложената към делото таблица.

По отношение твърдението на ищеца за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита въз основа на чл. 19.2. то Общите условия към договора, съгласно който кредитът става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, съдът е приел, че при гореизложения ред за погасяване, към датата на фингираното връчване на кредитополучателя – 07.03.2016г., който е релевантния момент за обявяване на предсрочната изискуемост както по отношение на кредитополучателя, така и на поръчителя, не се установява да е налице забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни. Към този момент единствените непогасени изцяло вноски са тези с падеж 15.01.2016 г. и 15.02.2016 г., но към 07.03.2016 г. забавата за плащането им не надхвърля 90 дни. По този начин, към датата на получаването на волеизявлението на банката, не са възникнали обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост и не може да се приеме, че тя е обявена надлежно към датата на подаване на заявлението. Посочил е, че в тази хипотеза, съгласно Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 Г., ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските за главница с настъпил падеж. Доколкото е претендирана възнаградителна лихва до датата на подаване на заявлението, съдът не може да признае за установено, че се дължат вноски за възнаградителна лихва, чиято изискуемост е настъпила след този момент. С направените плащания са заплатени изцяло вноските до 15.05.2016г. вкл., както и частично вноската от 15.06.2016г., като неизплатени са останали 11. 52 евро – главница. По този начин, дължими остават вноските за главница за периода от 15.06.2016 г. до 15.06.2020 г. вкл. (вноската, падежирала преди последното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция). Съдът изчислява същите по реда на чл. 162 от ГПК, на база представения по делото първоначален погасителен план, в общ размер на сумата 3 148.10 евро.

При съобразяване на решаващите мотиви на въззивния съд и повдигнатите от касаторите въпроси, настоящият състав намира, че във връзка с първия поставен в изложението въпрос е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда и следва да бъде проверено съответствието на правното разрешение по въпроса, дадено от въззивния съд в обжалваното решение, с правното разрешение по същия въпрос, дадено с приложените към изложението съдебни актове, на които се позовава касатора.

Поставеният под номер две в изложението правен въпрос не е правно разрешен от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не съставлява общо основание за достъп до касация.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение в отхвърлителната му част е неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 258,90 лв.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.12.2020г. по възз. гр. д. № 10594/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.04.2019г., постановено по гр. д. № 51911/2017г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният от „БАНКА ДСК“ЕАД срещу М. И. И. установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено, че М. И. И. дължи на „БАНКА ДСК“ЕАД разликата над 3 148. 10 евро до пълния предявен размер от 6 472. 04 евро – главница по договор за кредит за текущо потребление от 21.09.2012г., сключен между М. Д. Н. и „БАНКА ДСК“ЕАД и допълнително споразумение от 14.12.2013г. към него, задълженията по който са обезпечени от М. И. И. като поръчител въз основа на договор за поръчителство от 21.09.2012г. и анекс от 14.12.2013г. към него, както и в частта за разноските.

УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 258,90 лв. по сметка на ВКС на РБ.

След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Трето отделение на Гражданска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ