О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3377
гр. София, 06.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1064 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 19787/30.12.2022 г., подадена от Ж. К. Т. и П. К. П., чрез адвокат А. Т., срещу решение № 1128 от 17.11.2022 г. по гр. д. № 20222100501503/2022 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е отменено решение № 260089 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 7248/2020 на Районен съд - Бургас в частта, с която са осъдени В. Н. Р. и „Райкови“ ООД да преустановят действията си по възпрепятстване ползването от страна на ищцата Ж. К. Т. на басейна в дворно място, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1492 кв. м, с адрес: [населено място],[жк], [улица], като осигурят достъп на Ж. Т. до басейна, като вместо това въззивният съд е отхвърлил тези искове; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от ищците негаторни искове.
Въззивният съд е съобразил, че по делото са предявени искове с правно основание чл. 109 ЗС, като ищците Ж. К. Т. и П. К. П. претендират осъждане на ответниците В. Н. Р. и „Райкови“ ООД да преустановят действията си по възпрепятстване ползването на басейна в дворното място, описано по-горе, като осигурят достъп на ищците до басейна и дворната инфраструктура на целия двор на комплекса от сгради, изграден в поземления имот. От ищцата Т. се твърди, че е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, който се намира в сграда 1, разположена в поземления имот, с предназначение - жилище, апартамент, с площ от 48.54 кв. м, ведно с 20.91 кв. м ид. ч. от поземления имот с идентификатор ***. Ищецът П. пък закупил недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, намиращ се в сграда 2 в същия поземлен имот, с предназначение - апартамент, с площ от 55.16 кв. м, ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като жилищните сгради образуват комплекс в един урегулиран поземлен имот, в който комплекс са изградени и допълнителни постройки и съоръжения - басейн и елементи на инфраструктура (алеи, градинско осветление, озеленяване и др.), същият е ограден и с ограничен достъп - по начин комплексът да се ползва единствено от собствениците на самостоятелните обекти. Ответникът „Райкови“ ООД е собственик на 705.77/1492 кв. м ид. ч. от ПИ с идентификатор ***. Твърди се от ищцовата страна, че доколкото поземленият имот е прилежаща площ на комплекса от сгради по смисъла на § 1, т. 2 ДР на ЗУЕС и представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и служи за общо ползване на собствениците на самостоятелни обекти в комплекса, то ищците имат право да ползват цялата прилежаща дворна инфраструктура, включително басейна, а вторият ответник - както в качеството си на управител и законен представител на ответника „Райкови“ ООД, така и в лично качество - заявява претенции за заплащане ползването на басейна и изградената в двора инфраструктура, ограничава достъпа на ищците и другите собственици до басейна, преустановил е захранването на басейна с вода, като заплашва да демонтира помпените елементи на басейна под предлог, че са негова собственост.
Окръжен съд – Бургас е визирал, че съгласно заключението на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза, за застрояването в процесния имот е одобрен влязъл в сила ПУП-ПРЗ УПИ *-*, * в кв. 50 по плана на[жк], който имот е отреден за жилищно строителство за ниско застрояване с височина до кота 10 м. Имотът е застроен с две жилищни сгради в режим на комплексно застрояване. Жилищните сгради са изградени с две отделни разрешения за строеж, като са въведени в експлоатация с две отделни удостоверения. От одобрената проектна документация се установява, че става дума за един обект - жилищни сгради с два подобекта - блок А и блок Б, за които са издадени отделни разрешения за строеж с оглед етапното им строителство, с общо ел. захранване и канал от уличната водопроводна мрежа. Самостоятелните обекти и в двете сгради са изпълнени като жилища - апартаменти за сезонно обитаване. В свободната дворна площ на имот с идентификатор *** са изпълнени благоустройствени работи от вертикалната планировка - озеленени площи и вкопан басейн, за който липсват документи и който с констативен акт на [община] от 26.03.2021 г. е обявен за незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2, предл. второ ЗУТ и е започнало административно производство за издаване на заповед за премахването му като незаконен строеж по реда на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. Той няма самостоятелно функционално предназначение, тъй като не представлява открито спортно-развлекателно съоръжение с необходимите обслужващи помещения. Около басейна няма изградена ограда или друго съоръжение за контрол на достъпа - система с чипове, бариера или друго подобно, ограничаващо свободното движение и ползване. От събраните по делото гласни доказателства (свид. Р. и Н.) се установява, че през периода 2017-2018 г. басейнът бил ограден с ленти, а ответниците премахнали помпата на басейна и събрали всички шезлонги и столове около него. В един период етажната собственост сключила договор с ответното дружество и му заплащала наем за подържането на басейна. След това будката за видеонаблюдение била заключена, а съоръженията за басейна - демонтирани. Според разпитаната пред въззивния съд свидетелка Ч.-В., през лятото на 2022 г. етажните собственици имали достъп до басейна и до цялата дворна инфраструктура; ищцата не била възпрепятствана от никого да ползва басейна. Съдът е посочил, че не се оспорва от страните, а и от показанията на свидетелите се установява, че басейнът и останалите инфраструктурни подобрения са изградени със средства на „Райкови“ ООД.
Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционното решение, че в случаите, когато сградата в режим на етажна собственост е построена въз основа на учредено право на строеж или самостоятелни обекти в нея са прехвърлени отделно от земята, собственикът на земята запазва правото на собственост върху нея и то не може да бъде отречено, само защото върху него е разположена сграда в режим на етажна собственост. В конкретния случай басейнът представлява строително-техническо съоръжение в поземления имот и за това не се спори между страните. 1/2 ид. ч. от самия поземлен имот е собственост на „Райкови“ ООД. Налице е състояние, при което правото на собственост върху терена се притежава от едни лица, а обектите в сградата се притежават от друга група лица в режим на етажна собственост. Притежаването на право на собственост върху терена и право на собственост върху сграда в него в лицето на различни правни субекти е възможно само при наличие на право на строеж, учредено в предвидената от закона форма. При условията на чл. 63, ал. 2 ЗС обаче, правото на строеж възниква и без нарочно формално волеизявление, щом се осъществи прехвърляне на сградата или на отделни обекти в нея на трети лица, при което притежанието на сградата се изключва от притежанието върху земята. Това в конкретния случай означава, че собствениците на самостоятелни обекти (които не притежават част от земята), са придобили единствено правото на строеж върху терена по смисъла на чл. 63 ЗС, както и правото по чл. 64 ЗС да се ползват от земята съобразно предназначението на постройката. Когато собственикът на терена е продал само сградата, респ. обектите в нея, на трети лица ведно с правото на строеж, а си е запазил правото на собственост върху земята, е налице суперфициарна собственост и земята не е обща част на сградата. Застроеното върху собствения терен, по аргумент от чл. 92 ЗС, също ще се придобие от собственика на земята, дори и в терена да е учредена суперфициарна собственост за постройката и отделните обекти в нея, щом това застрояване няма функционална връзка със сградата в етажната собственост. В конкретния случай това означава, че собственикът на терена и сградите е извършил разпоредителни сделки само с отделните обекти и е запазил правото си на собственост върху дворното място извън чертите на сградата, което не е придобило статут на обща част.
Д. О. съд – Бургас е изложил следното:
Разпоредбата на чл. 64 ЗС, заедно с разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС (в частта за дворовете), разкрива, че правната фигура „прилежаща площ” към сграда възниква и е мислима само в един случай - когато е налице разделност между правото на собственост върху сградата и върху земята, върху която е изградена сградата. Необходимо е собствеността върху земята да е в патримониума на едно лице, а собствеността върху сградата да е в патримониума на друго лице. Принципно няма значение дали сградата е в режим на етажна собственост, но практическите хипотези за прилежаща площ почти изцяло се свързват с урбанизирана и неземеделска територия, т. е. със сгради в режим на етажна собственост (обикновено жилищни сгради). Към тези хипотези е концентрирано вниманието и на законодателя, особено в по-новите нормативни актове - Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС) и Наредба № 6 от 18.09.2009 г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване (Наредба № 6 от 2009 г.). Случаите на прилежаща площ към друга сграда в урегулирана територия са по-скоро изключение. Теоретично са възможни и случаи, в които само някои от етажните собственици притежават и собствеността върху земята, докато други от етажните собственици притежават единствено самостоятелни обекти от сградата. В тези хипотези не може да се приеме, че е налице прилежаща площ от гледна точка на суперфициарите. Начинът на застрояване се определя в подробния устройствен план (ПУП), разрешението за строеж и инвестиционния проект, а не по фактически белези. В този смисъл е и легалното определение в § 1, т. 2 ДР на ЗУЕС – „прилежаща площ към сграда в режим на етажна собственост“ е част от територията на поземлен имот с комплексно застрояване, в който е построена сградата в режим на етажна собственост, и която включва заедно или поотделно обекти като озеленени площи, площадки за игра, паркоместа и други. Прилежащата площ следва да се отличава от вещното право на собственост върху урегулирания поземлен имот. Обикновено прилежащата площ се отнася към заварени сгради в режим на етажна собственост (почти винаги жилищни сгради), и тя е по-скоро характеристика на самата сграда, а не на правото на собственост на лицата, като нейният териториален обхват (размера на площта) зависи изцяло от големината на сградата (височина, дължина и ширина), а не от броя на собствениците, нито от разгънатата застроена площ на всеки обект.
Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 1 ЗС, съгласно която общи части на сградата, в която е създадена етажна собственост, са земята, върху която е построена сградата, дворът и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Дворът извън застроената му част е сред изрично изброените в чл. 38 ЗС като обща част. Той обаче не е обща част по естеството си, а по предназначение, защото етажната собственост може да съществува и без него. Когато, както е в настоящия казус, в дворното място е построена сграда в режим на етажна собственост (в която правото на собственост върху различни самостоятелни обекти принадлежи на различни лица), но не всички собственици на самостоятелни обекти притежават идеални части от дворното място, а наред с това право на собственост върху идеални части от дворното място притежава и трето лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата (етажната собственост), дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, не е изгубило самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата значение. Неговото ползване следва да бъде разпределено по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, тъй като е налице обикновена съсобственост. Суперфициарните собственици, съобразно нормата на чл. 64 ЗС, имат право да се ползват от дворното място, доколкото това е необходимо за използването на обектите им, които са придобили. Те обаче не притежават терена, върху който са придобили право на собственост върху самостоятелен обект или идеална част от него.
Съдът е визирал, че в случая няма спор, че в процесното дворно място са изградени, освен жилищните сгради, в която страните притежават самостоятелни жилища, и допълнителни съоръжения - басейни, принадлежащи на първия ответник и на останалите съсобственици на терена (сред които е и ищцата), и следва да се приеме, че теренът не представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС на жилищните сгради и следователно етажните собственици не могат да се разпореждат с поддръжката и управлението на тези съоръжения, тъй като те не попадат в хипотезата на чл. 18, ал. 1 ЗУЕС, не са общи за двете сгради, а са собственост на трето лице. Не е в компетентността на Общото събрание на етажните собственици да се разпорежда с управлението и поддръжката на тези обекти, построени в терена, тъй като те не са общи части. По силата на тези съображения Окръжен съд – Бургас е намерил за неоснователни доводите, че когато собственикът на терена е продал сградата, респ. обектите в нея, на трети лица, ведно с правото на строеж, а си е запазил правото на собственост върху земята, то тази земя автоматично се превръща в обща част на сградата в етажна собственост и че ако собственикът на земята е учредил право на строеж върху нея за изграждане на етажна собственост с комплекс от дворна инфраструктура (или ако е закупил земята към такъв изграден комплекс), то тогава сам се е поставил в положение на „гол собственик“ и не може да претендира нито за някакви нарушени права на собственост, нито може да претендира за ползването на „голата“ си собственост.
Съдът е коментирал цитираното от ищците решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г. на ВКС, І г. о., но го е намерил за изолирано и единствено, и неподдържано от останалата практика на ВКС, като се е позовал на конкретни съдебни решения. Намерил е и че изводите му не се влияят от приетото в определение № 50402/27.09.2022 г. по гр. д. № 1652/2022 г. на ВКС, І г. о.
Според изложеното във въззивното решение, след като не е включен към обема на учреденото право на строеж, процесният басейн и другите елементи от дворната инфраструктура не могат да имат характеристика на обща част към ЕС, а собственикът на земята не е длъжен да търпи решенията на ОС на ЕС относно тяхната поддръжка и управление. Намерил е за установено по делото, че басейнът не е предвиден в архитектурния проект на комплекса и не е част от дворната инфраструктура на планираното строителство, и е бил изграден след това. Освен това същият е изграден в свободната зона на дворното място и не препятства по никакъв начина достъпа до жилищните сгради. Строежът в случая не може да бъде квалифициран като такъв от „затворен тип“ (в имота няма осигурени условия за контролиран достъп или денонощна охрана), застрояването представлява две сгради, обединени в общ архитектурно-строителен обем. Същевременно басейнът е обявен за незаконно строителство, като изграден без строителни книжа, и към момента е налице висящо производство по издаване на заповед за премахване по чл. 225а ЗУТ. Съдът е приел, че макар за Ж. Т. (като съсобственик на терена) да е налице известно основание да претендира осигуряване на достъп до съоръжението, то основателно се явява възражението за липса на правен интерес у нея - тъй като независимо от изхода на спора, достъпът до басейна ще бъде ограничен за всички поради започване на процедурата по премахването му.
На последно място, в решението е прието, че липсват и доказателства за ограничаване достъпа до басейна. Съдът е заключил, че по делото не става ясно по какъв точно начин ответниците са ограничили достъпа до басейна. Дори и да се приеме, че той е обща част за етажната собственост, то помпите и останалите части за захранването му с вода не са общи части. От данните по делото става ясно, че тези движими вещи са собственост на ответното дружество. Не се установява ответниците да са поели ангажимент да стопанисват и поддържат басейна в техническа изправност, да го пълнят с вода, да подменят дефектни части, включително помпи и др. под., да го почистват и т. н. Дори и такъв ангажимент да е поеман за някакъв период на договорно основание (за което няма доказателства), то тогава характерът на претенцията би била породена от различен правопораждащ факт и би имала различно правно основание. Това, че ответникът е свалил помпата и басейнът не е бил годен за ползване (тъй като не е бил пълен), не означава, че ищцата не е имала достъп до басейна и че ответниците са й пречели по някакъв начин на достъпа. По делото не става ясно какви са конкретните действия за ограничаване на достъпа (свалянето на помпата не е такова действие), и по какъв начин и по какъв повод ответникът Р., в качеството си на физическо лице, а не като управител на „Райкови“ ООД, е възпрепятствал достъпа до басейна. Според въззивния съд басейнът е изграден в свободната площ, която етажните суперфициарни собственици биха могли да ползват само въз основа на договорни отношения със собственика на съоръжението. Ответното дружество е отделило средства за изграждането на басейна, за поддръжка и ремонт и има право да получава ползите от него, при което ползването на съоръжението от другите етажни собственици следва да става само въз основа на договорни отношения с ответника, а не безвъзмездно. Съгласно заключението на вещото лице не е налице техническа и функционална връзка между жилищните сгради и процесния басейн, който има самостоятелно предназначение. Не е установено жилищата на ищците да не могат да съществуват без басейна. Независимо от това, от показанията на разпитаната пред въззивната инстанция свидетелка Ч.-В. се установява, че към настоящия момент басейнът работи и през лятото на 2022 г. той се е ползвал от собствениците на самостоятелни обекти. За основателността на претенцията по чл. 109 ЗС следва установяване на действието и съществуването му в рамките на висящия процес, а не в някой минал, предходен период. Ищцовата страна в случая не е доказала, че преченето за ползването на басейна и инфраструктурата се извършва и съществува в рамките на висящия процес.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Формулират следните въпроси:
1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.
Твърдят, че Окръжен съд – Бургас не се е произнесъл по оплакванията им, че цитираната от тях съдебна практика няма как да не е единствена по рода си, след като с посоченото решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г., I г. о. ВКС се е произнесъл по повод на касационно обжалване, допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; че при преценка на становища на различните състави на ВКС следва да се съобрази поредността на решенията на ВКС във времето, като се съобрази кои от тях касаят именно прилагането на § 1, т. 2 ДР на ЗУЕС; че определение № 429/19.11.2020 г. по гр. д. № 2043/2020 г. на ВКС, I г. о. неправилно е преценено от първоинстанционния съд като постановено в противоречие с цитираното по-горе решение на ВКС; че прилагането на ЗУЕС, като специален по отношение на ЗС, изключва прилагането на чл. 92 ЗС.
Визират противоречие на въззивното решение по горния процесуалноправен въпрос с приетото в: решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о. и др.
2. Следва ли да се приеме, че един открит басейн е самостоятелен обект на собственост, по отношение на който се прилагат правилата за приращението по чл. 92 ЗС, ако е изграден като част от дворната инфраструктура на планираното строителство на комплекс от сгради в режим на етажна собственост и ако конструктивно и по своите технически характеристики той не отговаря на изискванията за басейни за ползване с обществен достъп, или такъв басейн е принадлежност към сградите на етажната собственост (въпросът касае всички елементи от дворната инфраструктура на комплекс от сгради, изградени в режим на ЕС).
По този въпрос се сочи противоречие с приетото в решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г. на ВКС, I г. о.
3. Въпросът за съотношението и приложното поле на чл. 92 и чл. 98 ЗС - за това кога и при какви предпоставки построеното в едно дворно място (и в частност басейн) се придобива по приращение от собственика на земята и кога по отношение на подобно строителство се прилагат правилата за главна вещ и принадлежност.
Жалбоподателите считат за неправилна тезата на въззивния съд, че всичко, което е изградено в незастроената част от дворното място, принадлежи по приращение на собственика на земята. Твърдят, че съдът не е отчел не само несамостоятелния характер на съоръженията и елементите на дворната инфраструктура, но и функционалната връзка между сградата на основно застрояване и тези съоръжения.
Позовават се на практика на ВКС, обективирана в: решение № 1081/21.10.2008 г. по гр. д. № 4658/2007 г., II г. о., решение № 96/01.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г., ІІ г. о., ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГК, решение № 331/27.04.2010 г. по гр. д. № 4043/2008 г., III г. о., решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г., I г. о.
4. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка, на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват.
Въпросът е формулиран във връзка с изводите на въззивния съд за липса на доказателства за неправомерни действия на ответниците по смисъла на чл. 109 ЗС, като по него се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., II т. о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г., I г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. и др.
От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
По първия въпрос от изложението въззивното решение не противоречи на задължителната практика на ВКС и установената практика на ВКС в решения по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В случая Окръжен съд – Бургас е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Същият е отговорил на всички доводи във въззивните жалби, имащи отношение към формиране на крайните му изводи по съществото на спора, и е обсъдил всички събрани доказателства, като е сторил това не формално, а задълбочено. В частност, същият не е бил длъжен да подлага на анализ цялостната казуална практика на ВКС по чл. 290 ГПК по спорните въпроси (която не се явява задължителна съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК), още по-малко постановени определения по чл. 288 ГПК.
Не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК и по формулирания на четвърто място в изложението въпрос, намиращ се във връзка с първия.
Въззивният съдебен състав е обсъдил целия събран доказателствен материал и въз основа на това е формирал правните си изводи. В частност е приел, че по делото не се установява точно по какъв начин ответниците са препятствали достъпа на ищците до басейна. В тази връзка е посочил, че такова пречене не е демонтирането на помпите и останалите части по захранването му с вода, тъй като тези вещи са собственост на „Райкови“ ООД, като двамата ответници по исковата молба не са поемали ангажимент да поддържат басейна в изправност и във функциониращо състояние. Допълнително е изложил, че впоследствие басейнът е заработил и се е ползвал без ограничения през лятото на 2022 г.
Същевременно четвъртият въпрос е формулиран и според защитната теза на жалбоподателите, а не според приетото от въззивния съд, доколкото последният не е констатирал противоречие в показанията на разпитаните свидетели – не е налице такова противоречие между показанията на свидетелите на ищците и свидетелката на ответниците Ч.-В., отнасящи се до различен времеви период.
По втория въпрос не се констатира соченото противоречие с решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г. на ВКС, І г. о., което е постановено при фактическа обстановка, различна от възприетата от Окръжен съд - Бургас – даденият с него от ВКС отговор на въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване, е при хипотеза, при която в единния инвестиционен проект е предвидено изграждане на жилищни сгради и обекти с комплексно обществено обслужване с комуникационни зони, оформени като озеленяване, алеи, детски площадки, вкл. басейн, който не е предназначен за обществено ползване и не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост. Посочено е, че при преценката дали определено съоръжение от вертикалната планировка е принадлежност към сградите - етажна собственост или е самостоятелен обект на правото на собственост, следва да се изхожда от нормативните изисквания за изграждане на съответния самостоятелен обект на правото на собственост и от принципите, залегнали в общото градоустройствено решение, одобрения инвестиционен проект и обяснителната записка към него. Прието е, че в посочената хипотеза визираните елементи на инфраструктурата (вкл. басейнът), са принадлежност към етажната собственост. Това е така, защото те нямат самостоятелно съществуване като обекти на правото на собственост, поради което за тях не се прилага принципът на приращението (чл. 92 ЗС). Същевременно те формират общия облик на етажната собственост и на самостоятелния обект на правото на собственост в нея (жилище, офис, магазин или друг обект за обществено обслужване). Съществуването на тези елементи се отразява и върху стойността на обекта още при изграждането му, а от това зависи и определянето на частта от общите части към всеки обект на етажната собственост по правилото на чл. 40 ЗС. Наличието на такива елементи се отразява и на текущата цена на обектите в етажната собственост.
В отличие от горното решение, Окръжен съд - Бургас изрично е приел, че басейнът не е предвиден в архитектурния проект на комплекса и не е част от дворната инфраструктура на планираното строителство, и е изграден след това без строителни книжа. Дали тези му изводи са правилни, не е предмет на преценка в настоящото производство.
ВКС, състав на второ гражданско отделение намира, че и по третия въпрос от изложението не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Визираните от жалбоподателите решения на ВКС по отделни казуси, както и ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС не дават еднозначен и категоричен отговор на този въпрос, приложим безусловно и към настоящия спор, при възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Действително, в съдебната практика принципно е застъпено становището, че по отношение на построените самостоятелни сгради в поземлен имот важи правилото на чл. 92 ЗС и техен собственик е собственикът на земята, докато за несамостоятелните постройки се прилагат правилата на чл. 97 или чл. 98 ЗС. Решението на Окръжен съд – Бургас не влиза в противоречие с това правно разбиране. В тази връзка следва да се отбележи, че третият въпрос от изложението към касационната жалба е разгледан в решение № 50149/17.02.2023 г. по гр. д. № 829/2022 г. на ВКС, І г. о., в което също е възприето, че когато в едно дворно място е изграден самостоятелен обект на правото на собственост (например жилищна сграда), други несамостоятелни постройки, които имат обслужващи функции (складове, навеси, бараки, външни тоалетни и др.), следват по правилото на чл. 98 ЗС собствеността на главната вещ, която е сградата, а не земята. В тези случаи принципът на приращението по чл. 92 ЗС е изключен. В решението обаче е визирано и че разпоредбата на чл. 98 ЗС гласи, че принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго, като ако е налице „друго“ по смисъла на чл. 98 ЗС, то изключва прилагането на това правило. Собственикът на земята може да строи в нея не само сгради на основното, но и сгради на допълващото застрояване. Той може да построи само сграда на допълващо застрояване и по силата на чл. 92 ЗС тя ще стане негова собственост. В практиката на ВКС има случаи, при които е прието, че за несамостоятелни постройки се прилага правилото на чл. 92 ЗС, а не на чл. 98 ЗС. Съобразно конкретните факти, с решението по гр. д. № 829/2022 г. ВКС, І г. о. е направил извод, че спорният по делото пред него басейн, построен върху дворното място, е съоръжение на допълващото застрояване, но въпреки това за него важи правилото на чл. 92 ЗС, а не на чл. 98 ЗС, тъй като собственикът на земята не му е придал предназначението да служи за общо ползване на сградата, а е запазил собствеността си върху него. Решението на Окръжен съд – Бургас е в унисон с така цитираното решение по чл. 290 ГПК.
Следва да се отбележи и че дори и да е налице противоречие на атакуваното пред ВКС решение с визираната практика по втория, както и по третия въпрос от изложението, то не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като има отношение само към част от решаващите мотиви на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на исковете. Както бе отразено по-горе, предявените претенции са приети за неоснователни и на самостоятелното основание, че по делото не са доказани неоснователни действия на ответниците по смисъла на чл. 109 ЗС, пречещи на ищците да имат достъп до процесния басейн, като относно тези решаващи мотиви не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Същевременно атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответниците имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС (по 2400 лв. за всеки един от тях).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1128 от 17.11.2022 г. по гр. д. № 20222100501503/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Ж. К. Т. да заплати на всеки от ответниците В. Н. Р. и „Райкови“ ООД по 1200 лв. (хиляда и двеста лева) разноски пред ВКС.
ОСЪЖДА П. К. П. да заплати на всеки от ответниците В. Н. Р. и „Райкови“ ООД по 1200 лв. (хиляда и двеста лева) разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: