№ 3112

гр. София, 19.10.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1088/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Х. чрез адв. Ф. против решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав.

Ответната страна Прокуратура на Р. Б. (ПРБ) не е изразила становище с отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 266244 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 3874/2020 г. на Софийски градски съд (допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 266818 от 03.12.2021 г.) в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на ищеца Ю. Р. Х. (допусната е техническа грешка при изписване фамилното име на лицето с окончанието „ов“) по сметка на адвокатско дружество „Е. Ф.“ в „ПроКредит банк“ АД (с там посочен IBAN) на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура (ВОП) - София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура, за периода от образуването му през 1991 г. до датата на исковата молба – 12.05.2020 г., ведно със законната лихва от 12.05.2020 г. до изплащането, за разликата над 5 000 лева до присъдените 30 000 лева и е отхвърлен така предявеният иск над 5 000 лева до 30 000 лева. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение (допълнено по чл. 250 ГПК) в частта за отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществени вреди на горното основание за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че в акта за раждане, в издаденото свидетелство за завършено основно образование, свидетелството за зрелост и завършено средно образование и в това за професионална подготовка ищецът е бил записан с имената Ю. Р. М.. Посочил е, че на 04.11.1984 г. лицето е сключило граждански брак, за което обстоятелство е съставен Акт за граждански брак, в който е било записано с имената Ю. Г. Х.. Тези имена не били приети от лицето по негово собствено желание, а били наложени след решение на управляващата партия и правителство. Установено е също, че със Заповед № 255 от 15.01.1985 г. ищецът е бил въдворен в ТВО – Белене по линия на Държавна сигурност до датата 24.09.1985 г., както и че същият е бил освободен от длъжността „начален учител“ със Заповед № 341 от 23.01.1985 г., издадена от Окръжен съвет за народна просвета – [населено място]. През лятото на 1989 г. ищецът е напуснал страната и се е установил да живее в Р. Т. а на 30.01.1991 г. е било образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили. По него са повдигнати обвинения на пет лица за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че през периода 1984 – 1985 г., при условията на продължавано престъпление, всеки един, в съучастие с другите лица, са проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза. В последствие, с постановление от 14.01.1993 г. на двама от обвиняемите е било повдигнато обвинение по чл. 387, ал. 2 вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК – за това, че през периода 1984 – 1985 г. при условията на продължавано престъпление, в съучастие, са злоупотребили и превишили властта си с цел постигане консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. Установено е, че обвиняемите са били предадени на съд с обвинителен акт, внесен в съда на 20.07.1993 г., но образуваното съдебно производство е било прекратено поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е върнато на прокурора с указания. След проведено разследване делото повторно е внесено в съда на 19.12.1997 г. и съдебно производство повторно е било прекратено, поради допуснати съществени нарушения на процесуални правила и върнато на 28.04.1998 г. на прокурора. Наказателното производство е било преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София като поради настъпилата смърт на двама от обвиняемите производството е било частично прекратено. Прието е, че Прокуратурата е осъществила функции по ръководство и решаване по досъдебното производство, по което са били установени 446 пострадали лица, които е следвало да бъдат разпитани. Разпитани са 369 лица. С постановление от 08.10.2018 г. на прокурор при ВОП – София производството по делото е спряно, на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 НПК, като са възложени съдебни поръчки за осъществяване на разпит на пострадали. Констатирано е, че ищецът е един от пострадалите лица. С решение (публикувано в ДВ, бр. 44/01.06.1990 г.) на парламентарната комисия за разглеждане и решаване някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и икономически живот е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени на остров Белене 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. Сред посочения кръг лица фигурира и ищецът, записан с имената Ю. Г. Х.. С постановление от 31.05.2022 г. на прокурор при ВОП-София е прекратено производството по ДП № ІІ-048/1999 г., поради настъпилата смърт на последния от петимата обвиняеми – Т. Ж., Д. С., П. М., П. К. и Г. А.. При горните факти инстанция по същество е намерила предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ за доказан в своето основание. Прието е, че по силата на тази разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Развити са доводи, че този разумен срок в случая е надхвърлен, което ангажира обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ в лицето на ПРБ, която чрез свои представители е осъществявала функции по ръководство и контрол в досъдебната фаза, в която само се е развило процесното наказателно производство. В обжалваното решение са посочени обстоятелствата от значение за определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди като общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Изложени са съображения, че предявеният иск има за предмет присъждане на обезщетение за нарушено право на справедливо и публично гледане на дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона на ищеца, но не като лице, на което е повдигнато наказателно обвинение и е поставено под угрозата да му бъде наложено наказание, което следва да се изтърпи след влизане на присъдата в сила. Съставът на второинстанционния съд е намерил, че в разглеждания случай ищецът е предявил иска за обезвреда на засегнатите нематериални блага преди да приключи наказателното производство, което е продължило от 30.01.1991 г. до прекратяването на 31.05.2022 г., поради настъпилата смърт на всички лица, привлечени в процесуалното качеството на обвиняеми. Изтъкнато е, че претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към който препраща § 1 ЗР на ЗОДОВ. В тази връзка е посочено, че съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: възрастта на ищеца и неговото обществено положение; общата продължителност на наказателното производство - развило се само в досъдебната фаза; предметът на наказателното производство, който разкрива изключителна фактическа и правна сложност, както и изпълнението на стотици съдебни поръчки; здравословното състояние и възрастта на обвинените лица, препятствали срочното извършване на процесуално-следствени действия. С оглед на тези фактически данни е направен решаващ извод, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищеца, вследствие на нарушеното му право на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен срок, възлиза на сумата от 5 000 лв. Този размер на обезвредата е приет да удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. Над присъдените 5 000 лв. до претендираните 120 000 лв. претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена. Определеното като справедливо обезщетение от 5 000 лв. е присъдено ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 12.05.2020 г. до изплащането му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Как се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок?“ (питането е конкретизирано и уточнено от ВКС съгласно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК и обобщава въпроси с № № 1 и 4 от изложението);

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото?“;

3. „Кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС – дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок?“;

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено със задължителната съдебна практика, изразена в т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, опредметена в: решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017г. на IV г. о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г. о., решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на III г. о., решение № 11 от 27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III г. о., решение № 130 от 13.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. (по първото питане), с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о. (по второто питане), решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г. о., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III г. о. и решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. (по третото питане).

Иска се също достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Първият повдигнат правен въпрос обуславя изходът на делото и осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Той е относим към решаващите мотиви на въззивния съд относно обстоятелствата, които следва да се преценят при приложение на обществения критерий за справедливост когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и от нарушаване правото на едно лице на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок. Питането удовлетворява и специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което налага допускане на жалбата до разглеждане за да се провери съответствието на въззивното решение в обжалваната му част с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена с указанията по т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на ВКС, III г. о., на които касаторът се позовава.

В обобщение, касационен контрол ще следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия от поставените въпроси. Останалите от тях ще се обсъдят като касационни доводи при разглеждане на жалбата по реда на чл. 290 ГПК.

Воден от горното, ВКС, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1407 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 947/2022 г. на Апелативен съд – София, 10 – ти граждански състав.

УКАЗВА на касатора Ю. Р. Х. да внесе държавна такса в размер на сумата от 5 (пет) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а производството пред касационния съд прекратено.

След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.