8Р Е Ш Е Н И Е

№ 216

гр. София, 03.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 1536 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. Х. К., И. К. К. и Е. К. К., чрез пълномощник адв. А. Т., против въззивно решение № 1455/30.11.2022 г. по в. гр. д. № 952/2022 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260114/10.01.2022 г. постановено по гр. д. № 2704/2020 г. на Софийски градски съд. С решението на Софийски градски съд са били отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за осъждане на ответниците Д. А. М. и М. А. М. да заплатят солидарно на ищците сумата от 42 240 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от неоснователно наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“, допусната по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС, изразяващи се в лишаване ищците за периода 02.03.2015 г. - 02.03.2020 г., от ползването на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б, състоящ се от дневна, вестибюл, две спални, кухня и сервизни помещения с площ от 133,53 кв. м., заедно с мазе № 3, заедно с 50 % идеални части от таванското подпокривно пространство, заедно с 25 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото (УПИ), съставляващо имот с пл. № 24 (стар парцел XXI) от квартал 33, местност „ГГЦ - Зона Г-14“, в размер на вредата от 704 лв. месечно, от които: за Л. Х. К. - 469,33 лв. месечно или общо 28 159,80 лв. за процесния период; за И. К. К. - 117,33 лв. месечно или общо 7039,80 лв. общо за процесния период; за Е. К. К. - 117,33 лв. месечно или общо 7039,80 лв. за процесния период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.03.2020 г. до окончателното изплащане. Отхвърлени са и предявените при условията на евентуалност между същите страни искове за осъждането на ответниците да заплатят разделно на всеки от ищците следните парични суми, представляващи обезщетение за причинени вреди от невъзможността на ползват горепосочения имот за периода 02.03.2015 г. - 02.03.2020 г., поради наложената обезпечителна мярка: на Л. Х. К. по 234,67 лв. месечно или общо 14 080 лв.; на И. К. К. и на Е. К. К. по 57,67 лв. месечно или общо 3520 лв. на всеки един от тях поотделно, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 02.03.2020 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение. Поддържа се искане за неговата отмяна и за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

Ответниците по касационната жалба Д. А. М. и М. А. М. в писмен отговор, оспорват основателността на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищците са наследници на К. М. К., както и че имената К. М. К. и К. М. К. са на едно и също лице. Приел е, че липсва спор, че на 12.07.2011 г. в полза на К. К. и на съпругата му Л. К. е бил издаден обратен изпълнителен лист /след отхвърляне на иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД предявен срещу тях/ срещу Д. М. и М. А. М. и още две лица, за опразване и предаване владението на заеманото от тях жилище - апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б в [населено място], въз основа на който е било образувано изп. д. №20111110410155 по описа на СИС към СРС.

Ответниците Д. М. и М. М. предявили срещу съпрузите К. искове за установяване правото им на собственост върху горепосочения недвижим имот /претендирали са и отмяна на констативния нотариален акт за правото на собственост на основание давностно владение № 6, том III, рег. № 10843, н. д. № 382/2009 г. на нотариус № 302 издаден в полза на К. К./, по който било образувано гр. д. № 6348/2012 г. на СГС. По това дело по молба на М. е било допуснато обезпечение на исковете им, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“ при гаранция в размер на 4000 лв. Не е спорно, че по изпълнителното дело, с оглед допуснатото обезпечение въводът на К. в процесния имот не е бил осъществен. С влязло в сила на 16.04.2018 г. решение по делото, исковете на М. са били отхвърлени.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявените от Д. М. и М. М. положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, по които е образувано гр. д. № 6348/2012 г. са били отхвърлени с влязло в сила решение, поради което обезпечението е станало неоснователно. Прието е, че допуснато обезпечение, чрез спиране на принудителното изпълнение е попречило на ищците да бъдат въведени в имота въз основа на издадения им обратен изпълнителен лист. Прието е, че в производство по предявения иск за обезщетение не може да се ревизира правилността на разпореждането за издаване на обратния изпълнителен лист, и че обжалването му не е свързано с искането за отмяна на допуснатото обезпечение, както и че не може да бъде разглеждан спор за материалното право на собственост върху имота при конкуренция на права между спорещите страни. Обратният изпълнителен лист, издаден след отхвърляне на иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, предявен срещу Л. и К. К. давал право на ищците да упражняват фактическа власт върху имота /като въззивния съд е посочил, че не коментира тяхното качество: дали са държатели или собственици/, който въводът във владение бил спрян на основание допуснатото обезпечение. От допуснатото обезпечение за тях произтекли реални имуществени вреди - произтекли от лишаването им от възможността да реализират правото си да ползват процесния имот. За тези вреди, които били пряка и непосредствена последица от неоснователното обезпечение, отговорност носели ответниците по иска с правно основание чл.403, ал.1 ГПК. Вредите могли да бъдат пропуснати ползи или претърпени загуби, като в тежест на ищците било да докажат реалната вреда, от която били лишени. Прието е, че личното ползване не води до претърпяна вреда, а по делото нямало доказателства, спреният въвод да е лишил ищците от сигурна имуществена облага. Сигурността следвало да бъде доказана. Посочено е, че по отношение на имуществените вреди от деликт намирало приложение ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което било изразено принципно становище за това, какво представлява пропуснатата полза, и че тя е реална, а не хипотетична вреда. Изводът за неоснователност на исковете е обоснован с липсата на доказателства, че ищците са направили разходи за наем или други разноски.

Изложени са и мотиви, че исковете касаещи периода от 16.04.2018 г. - 02.03.2020 г. са неоснователни и на друго основание: Посочено е, че съдебното решение, с което исковете по гр. д. № 6348/2012 г. са били отхвърлени е влязло в сила на 16.04.2018 г., поради което ищците К., като заинтересуваната страна по смисъла на чл.402, ал.1 от ГПК /доколкото срещу тях е поискано и допуснато обезпечение по реда на чл.389, ал.1 от ГПК/ са могли да поискат отмяна на обезпечението. Прието е, че след влизане в сила на решението, с което обезпечените искове са били отхвърлени, за тях е възникнал правен интерес от отмяна на обезпечението, имащо за последица възобновяване на спрения изпълнителен процес и реализиране на възможността да се осъществи въводът им във владение на имота, респ. да се преустановят вредите, търпени от спирането му. Бездействието им не можело да води до ангажиране отговорността за вреди на длъжниците по принудителното изпълнение.

С определение № 3758/27.11.2023 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса налице ли е пряка вреда /претърпяна загуба/ по смисъла на чл. 403 ГПК, когато с обезпечението ответникът е лишен от признато му право да ползва имот и подлежи ли лишаването от това право на обезвреда.

По материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: В случая предмет на делото е реализирането на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, която е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство, съответно от налагане на ограничения по чл.389 ГПК. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика: ППлВС № 4/23.12.1968 г., решение № 111/13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 499/30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. в която се приема, че според правилото на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът всички вреди обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е частично основателна, по следните съображения: Вреда може да съставлява: 1. невъзможността да се ползва обекта или 2. невъзможността да се реализира една сигурна полза, изразяваща се в увеличение на имуществото от ползите, който лицето извлича от имота, в резултата обективно съществуващи за това обстоятелства. От една страна въззивния съд правилно е приел, че претенцията на ищците касае реални имуществени вреди /претърпяна загуба/ от невъзможността за лично ползване на имота в следствие на допуснатото обезпечение, а от друга е обсъждал в мотивите си липсата на пропуснати ползи. Неправилно е позоваването на ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящо се до доказване наличието и размера на пропуснати ползи, а не на претърпени загуби. Действително, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение /в т. см. ТР № 3/13.01.2023г. по тълк. д. №3/2021 г. на ОСГТК на ВКС/. В случая обаче не са налице твърдения на ищците, че са очаквали определено увеличаване на имуществото им, приходи или реализиране на печалба, което да е било осуетено, поради допуснатото обезпечение. Претендирани са вреди от невъзможността ищците лично да ползват процесния имот. Правото да ползват имота те са обосновали с издаденият им обратен изпълнителен лист, след отхвърляне на иск с правно основание чл.233, ал.1 от ЗЗД, предявен срещу Л. К. и К. К.. Издаденият изпълнителен лист, удостоверява право на принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено като задължава изпълнителния орган да пристъпи по молба на кредитора към принудително изпълнение на притезанието и овластява органа на принудително изпълнение да упражни принуда спрямо длъжника, която той е длъжен да понесе. Т.е. на ищците е признато право да упражняват фактическа власт върху имота /без значение е тяхното качество - държатели или собственици/, за който въводът във владение е спрян на основание допуснатото обезпечение. От това, както правилно е посочил и въззивния съд за тях са произтекли реални имуществени вреди, а съгласно чл.51, ал.1 от ЗЗД ответниците по исковете с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК отговарят за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от неоснователното обезпечение. Съгласно чл.53 от ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Касае се за искове за ангажиране отговорността на ответниците по причина, че в резултат на тяхно макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от страна на съда искане за спиране предприетото принудително изпълнение като обезпечение на предявен иск, поради неоснователността на иска /установена с влязло в сила решение/, взискателните търпят вреди. Ищците по делото търпят вреди за това, че като лица имащи право на въвод в процесния имот, не могат да бъдат въведени във владение и да упражняват правото си да го ползват. Претърпяната вреда не е пропусната полза. Не се касае до предполагаема вреда от реализиране на други облаги или ползи, които биха довели до увеличаване имуществото им, а до реална вреда, резултат на невъзможността да упражнят съдебно признатите им права в пълен обем за времето на наложеното с определение на съда спиране на принудителното изпълнение, препятстващо въвода в имота. Доколкото искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съгл. чл.162 ГПК, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Размерът на вредата в случая е съизмерим със средно месечния пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид и функционална характеристика, установим с помощта на вещо лице.

Предвид изложеното и с оглед заключението на изслушаната и приета в първоинстанционното производство съдебно - оценителна експертиза, настоящият състав на ВКС намира, че за периода 02.03.2015 г. - 16.04.2018 г. /37 месеца и 15 дни/, при средно месечен пазарен наем от 704 лв., дължимото обезщетение е в общ размер на сумата 26 400 лв. От посочената сума на Л. Х. К., лично и в качеството й на наследник на К. М. К. се дължат 17 600 лв. До този размер искът й като основателен и доказан следва да бъде уважен, а в разликата до предявения размер - от 28 159,80 лв.- следва да се отхвърли. На всеки от двамата ищци И. К. К. и Е. К. К., в качеството им на наследници на К. М. К. се дължат по 4 400 лв., до който размер исковете им следва да бъдат уважени, а в разликата над 4 400 лв. до предявения размер от 7 039,80 лв.- отхвърлени.

Обезщетение в случая се дължи за периода 02.03.2015 г. - 16.04.2018 г. Съдебното решение, с което са били отхвърлени исковете по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС е влязло в сила на 16.04.2018 г. След тази дата, съгласно разпоредбата на чл.402, ал.1 от ГПК, ищците в качеството си на заинтересувана страна са могли да поискат отмяна на допуснатото обезпечение, тъй като за тях е възникнал правен интерес за това, и да възобновят спрения изпълнителен процес, респ. да бъде осъществен въводът им във владение и да се преустановят вредите от спирането му. Бездействието им, както правилно е посочил въззивния съд не може да доведе до ангажиране на отговорността на ответниците - длъжници по принудителното изпълнение, за вреди след 16.04.2018 г. Ето защо исковете на тримата ищци за периода 17.04.2018 г.- 02.03.2020 г., следва да бъдат отхвърлени.

При този изход на делото, ответниците следва да заплатят на ищците - касатори направените в производството във всички инстанции разноски за държавни такси, вещи лица и адвокатско възнаграждение, съобразно с уважената част от исковете. За първоинстанционното производство ищците са направили общо разноски от 1970 лв. за адвокатско възнаграждение, от 1925 лв. за държавни такси, както и разноски от 300 лв. за възнаграждение на вещо лице. Пред въззивната инстанция са претендирали общо разноски в размер на 844,80 лв. –заплатена държавна такса, а пред касационната инстанция са направили общо разноски в размер на 874,80 лв. за държавни такси. Т.е. общо дължимите на ищците по делото разноски за всички инстанции, съразмерно с уважената част от исковете, са в размер на сумата 3696,63 лв.

Ищците следва да заплатят на ответниците по делото направените за производството във всички инстанции разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете. Всеки от ответниците е направил разноски както следва: от 1200 лв. за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство; от 1000 лв. за адвокатско възнаграждение във въззивното производство и от 2050 лв. в касационното производство. Съобразно изхода на спора, общо дължимите на веки от ответниците по делото разноски за всички инстанции, съразмерно с отхвърлената част от исковете, са в размер на сумата 1593,75 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1455/30.11.2022 г. по в. гр. д. № 952/2022 г. на Апелативен съд - София, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Д. А. М., с ЕГН [ЕГН] и М. А. М., с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 403, ал. 1 ГПК да заплатят солидарно на Л. Х. К., с ЕГН [ЕГН] сумата 17600 лв.- обезщетение за причинени вреди от неоснователно наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“, допусната по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС, изразяващи се в лишаването й за периода 02.03.2015 г. - 16.04.2018 г., от ползването на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до заявения размер от 28 159,80 лв., както и за периода от 17.04.2018 г. до 02.03.2020 г.

ОСЪЖДА Д. А. М., с ЕГН [ЕГН] и М. А. М., с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 403, ал. 1 ГПК да заплатят солидарно на И. К. К., с ЕГН 77042098562 сумата 4400 лв.- обезщетение за причинени вреди от неоснователно наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“, допусната по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС, изразяващи се в лишаването му за периода 02.03.2015 г. - 16.04.2018 г., от ползването на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до заявения размер от 7039,80 лв., както и за периода от 17.04.2018 г. до 02.03.2020 г.

ОСЪЖДА Д. А. М., с ЕГН [ЕГН] и М. А. М., с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 403, ал. 1 ГПК да заплатят солидарно на Е. К. К., с ЕГН [ЕГН] сумата 4400 лв.- обезщетение за причинени вреди от неоснователно наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп. дело № 20111110410155 на ДСИ при СРС“, допусната по гр. д. № 6348/2012 г. на СГС, изразяващи се в лишаването й за периода 02.03.2015 г. - 16.04.2018 г., от ползването на недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ апартамент на третия етаж (първи над галерия) в западното крило на сградата на [улица] вх.Б, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до заявения размер от 7039,80 лв., както и за периода от 17.04.2018 г. до 02.03.2020 г.

ОСЪЖДА Д. А. М., с ЕГН [ЕГН] и М. А. М., с ЕГН [ЕГН], да заплатят на Л. Х. К., с ЕГН [ЕГН], И. К. К., с ЕГН 77042098562 и Е. К. К., с ЕГН [ЕГН], разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 3696,63 лв.

ОСЪЖДА Л. Х. К., с ЕГН [ЕГН], И. К. К., с ЕГН 77042098562 и Е. К. К., с ЕГН [ЕГН] да заплатят, както следва: на Д. А. М., с ЕГН [ЕГН], разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 1593,75 лв. и на М. А. М., с ЕГН [ЕГН], разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 1593,75 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.