О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3928

гр.София, 06.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

тридесети ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 1633/ 2023 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по жалба на Учебно опитно горско стопанство „П.“ /УОГС „П.“/ срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 260379 от 20.01.2023 г. по гр. д.№ 8529/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр. д.№ 20648/ 2018 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Р. П. З. и Ц. П. З. по 100 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баща им П. З. вследствие на трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2017 г. до окончателното плащане, и да заплати общо на двамата, като правоприемници на починалата в хода на производството ищца Н. Й. З., сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на съпруга й П. З. вследствие на трудова злополука, настъпила на 30.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2017 г. до окончателното плащане, като за разликата до пълните предявени размери от по 200 000 лв за всеки от ищците исковете са отхвърлени и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски. Решението е постановено при участието на Застрахователно дружество „Бул инс“ АД като трето лице - помагач на страната на ответника.

Въззивното решение не е обжалвано от ищците, няма съмнения по валидността му, поради което е влязло в сила в отхвърлящата исковете част.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване следните правни въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност?“; „Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост по чл. 52 от ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“; и „Длъжен ли е въззивният съд при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия да изследва причинно-следствената връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, като определи обективния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат?“. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/.

Ответните страни Ц. и Р. З. оспорват касационната жалба. Според тях поставените от касатора въпроси не са правни такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а съставляват оплакване срещу съдържанието на мотивите на въззивния съд в аспекта на доводите в касационната жалба за необсъдени възражения на ответника; за неправилна преценка на обстоятелствата, обуславящи размера на обезщетението и за неправилна преценка на степента на съпричиняване. По тези доводи, според ответните по жалбата страни, касационен контрол не може да бъде допуснат.

Жалбата е допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване.

За да уважи отчасти предявените искове, въззивният съд приел за установено, че между П. З. и ответника УОГС “П.“, [населено място] е съществувало възникнало от трудов договор правоотношение, по което считано от 12.06.2017 г. З. заемал длъжността „Водач, машини за ГС“. На 30.08.2017 г. З. и други работници извършвали обичайна дейност, като познавали естеството на работата и били надлежно инструктирани за деня. В процеса на работата, по време на маневра на заден ход със специализиран горскостопански трактор, за да се закачат и изтеглят към временен склад дървени трупи, настъпило внезапно движение на трактора в обратна посока. З., който управлявал трактора, изпаднал от него при преобръщането му и бил притиснат от трактора, което причинило множество травми на цялото тяло, довели до травматичен шок и смъртта му на 31.08.2017 г. По време на злополуката пострадалият не е бил с поставен предпазен колан, с какъвто бил оборудван управлявания от него горски трактор. Ако коланът е бил поставен, травмите, довели до смъртта му, не биха настъпили. С разпореждане № 5104-11-21 от 25.09.2017 г. на Териториално поделение - Монтана на Национален осигурителен институт злополуката била призната за трудова, като не било спорно между страните, че разпореждането е влязло в законна сила. Пострадалият работник оставил за свои наследници Н. З. - съпруга, Ц. З. - син и Р. З. - дъщеря. Н. З. починала на 21.05.2019 г. /в хода на настоящето производство/, като вдовица и оставила за наследници по закон другите двама ищци. Приживе ищците били в най-близки отношения със своя съпруг и баща, той бил тяхна морална и материална опора. Те преживели изключително тежко неговата смърт. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намерил предявените искове за доказани по основание. Посочил, че страните не спорят относно настъпването на трудовата злополука и последиците от нея, като причинно-следствената връзка между злополуката и смъртта на пострадалия е установена с влязъл в сила административен акт, който съдът е длъжен да съобрази. Установил, че ищците търпели неимуществени вреди от загубата на своя съпруг и баща, който бил тяхна морална и материална опора. Отчел възрастта на пострадалия /50 години/ и обстоятелството, че ищците понесли изключително тежко неговата загуба. При тези обстоятелства приел, че обезщетение в размер 150 000 лв за всеки от пострадалите е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Счел за доказано и възражението на работодателя за съпричиняване на вредите от пострадалия. По време на злополуката той не бил с поставен обезопасителен колан, с какъвто бил оборудван управляваният от него трактор, а ако е имал такъв не би изпаднал от машината при преобръщането й. По този начин пострадалият нарушил правилата за безопасност на труда, неполагайки с това грижа, каквато и най-небрежният в такъв случай би положил. Затова на основание чл.201 ал.2 КТ дължимото обезщетение за всеки от наследниците му следвало да се редуцира с 1/3. Съдът посочил, че искането на ответника приносът на пострадалия да бъде определен в размер 60 %, е неоснователно, без да изложи някакви съображения за този си извод.

При тези мотиви на въззивния съд процесуалноправният въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност?“ обуславя обжалваното решение, като основателен е и доводът на касатора, че по отношение на него е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Касационният контрол следва да се допусне по този въпрос, а по останалите доводи на страните съдът ще вземе становище в случай на разглеждане на спора по същество.

По изложените съображения съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 260379 от 20.01.2023 г. по гр. д.№ 8529/ 2020 г. в обжалваната част, включително за дължимите разноски за производството.

УКАЗВА на жалбоподателя Учебно опитно горско стопанство „П.“ в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 6 000 лв /шест хиляди лева/, в противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: