Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: С. С. Членове: ЮЛИЯ ТО. Ч. при секретар С. О. и с участието на прокурора И. С. изслуша докладваното от председателя С. С. по административно дело № 4097/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Пловдив (ТП на НОИ - Пловдив) срещу Решение №1545 от 16.02.2024 г., постановено по адм. дело №1833/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменено Решение №2153-15-156 от 05.06.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърдените с него Задължителни предписания №ЗД-1-15-01338065/12.04.2023 г. на Контролен орган на ТП на НОИ – Пловдив, издадени на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО.

Наведените възражения за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение като неправилно и постановяване на ново, по съществото на спора, с което жалбата на ответното дружество да бъде отхвърлена, а административният акт потвърден. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и съдебно-деловодни разноски.

Ответникът – „К. У. ООД (понастоящем ЕООД), с ЕИК 206221648, със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, [улица], чрез процесуален представител адвокат А. А., оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и обосновано, поради което иска оставянето му в сила.

Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна.

Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Решение № 2153-15-156 от 05.06.2023 г. г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърдените с него Задължителни предписания № ЗД-1-15-01338065/12.04.2023 г. на Контролен орган на ТП на НОИ – Пловдив, издадени на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО, с които дружеството-осигурител „К. У. ООД (сега ЕООД) е задължено да коригира подадените данни по чл. 5, ал. 4 КСО за самоосигуряващото се лице Д. А. Д., както следва: за периода от 01.09.2022 г. до 28.02.2023 г., в т. 16.1. – отработени законоустановени работни дни за съответните месеци осигурителен доход в размер на 248, 50 лева за месец септември 2022 г. и съответно 710, 00 лева за останалия период и вид на осигуряването – за общо заболяване и майчинство, както и да заличи Удостоверение вх.№Р14-15-000-00-0011259708/14.09.2022 г., представляващо приложение №11 към чл.11, ал. 2, т. 1 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (НПОПДОО). Административният акт е мотивиран с обстоятелството, че самоосигуряващото се лице е упражнявало трудова дейност като управител на „К. У. ЕООД за процесния период, поради което не е имало право да получава парично обезщетение за бременност и раждане на основание чл. 50 КСО.

От фактическа страна по делото е установено, че въз основа на Заповед №ЗР-5-15-01329611/28.03.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив е извършена проверка по разходите на държавното обществено осигуряване (ДОО) относно правомерността на подадените в Регистъра на осигурените лица данни по чл. 5, ал. 4 КСО от осигурителя „К. У. ООД, с ЕИК 206221648, за лицето Д. А. Д. за периода 01.09.2022 г. – 28.02.2023 г. Резултатите от проверката са обективирани в издадения Констативен протокол №КП-5-15-01337989/12.04.2023 г.

Установено е, че дружеството своевременно е депозирало декларация образец №1 за самоосигуряващото се лице Д. Д., като в Регистъра за осигурените лица са подавани данни в т. 16.2. - дни във временна неработоспособност до 20.09.2022 г.- дни във временна неработоспособност и бременност и раждане; от 21.09.2022 г. – дни във временна неработоспособност, съгласно чл. 50, ал. 1 и чл. 51 КСО.

Осигурителят е представил в ТП на НОИ - Пловдив удостоверение вх.№Р14-15-000-00-0011259708/14.10.2022 г., представляващо приложение №11 към чл. 11, ал. 2, т. 1 от НПОПДОО, с данни относно правото на изплащане на парично обезщетение при бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни, считано от 21.09.2022 г. Декларирано е, че Д. Д. е осигурена за общо заболяване и майчинство в качеството й самоосигуряващо се лице - съдружник в съответното дружество и има право на парични обезщетения за бременност и раждане.

По данни от регистър “Приходи”, за самоосигуряващото се лице Д. А. Д. (управител и съдружник в осигурителя „К. У. ЕООД), са внесени осигурителни вноски за фонд „ДОО“ за периода от месец септември 2022 г. до месец февруари 2023 г., същата е осигурена за риска „Общо заболяване и майчинство“, считано от 01.02.2021 г. и има качеството осигурено лице по смисъла на 1, ал.1, т.3 от ДР на КСО при осигурителя „К. У. ЕООД.

От справка в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ) е констатирано, че Д. Д. е управител (единствен) и съдружник в дружеството-осигурител „К. У. ООД (понастоящем ЕООД) за периода от 21.09.2022 г. до 28.02.2023 г.

За същия период са установени данни от регистър „Трудови договори“ за назначени други три лица, работещи по трудов договор в същото дружество, за които е подавана дължимата информация за осигуряването им.

На контролния орган на НОИ са предоставени счетоводни документи, от които е установено, че дружеството-осигурител е имало търговска дейност (спедиционна и транспортна) за периода до 28.02.2023 г., включително.

В хода на проверката Д. е депозирала писмени обяснения, като към същите са представени пътни листове и всички документи, издавани от осигурителя „К. У. ЕООД по време на временната неработоспособност на Д., обработвани от В. Б. Ч., упълномощен с нотариално заверено пълномощно.

На 27.03.2023 г. съдружникът в „К. У. ООД В. Ч. е прехвърлил на другия съдружник (Д. Д.) частта от дяловото си участие в дружеството, като същото става ЕООД.

Въз основа на тези данни са издадени Задължителни предписания № ЗД-1-15-01338065/12.04.2023 г. на Контролен орган на ТП на НОИ – Пловдив, потвърдени с обжалваното пред първоинстанционния съд Решение № 2153-15-156 от 05.06.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив.

Административният орган е разпоредил на дружеството-осигурител да коригира данните по чл. 5, ал. 4 КСО за самоосигуряващото се лице Д. Д. в т. 16.1. – отработени законоустановени работни дни за съответните месеци и осигурителен доход в размер на 710,00 лв. и вид на осигуряването – общо заболяване и майчинство за процесния период, както и да заличи Удостоверение вх. №Р14-15-000-00-0011259708/14.10.2022 г., представляващо приложение №11 към чл. 11, ал. 2, т. 1 от НПОПДОО.

За да отмени като незаконосъобразен процесния административен акт първоинстанционният съд е приел, че независимо от факта, че самоосигуряващото се лице Д. Д. е вписана в ТРРЮЛНЦ като управител на „К. У. ЕООД през периода от месец септември 2022 г. до месец февруари 2023 г. включително, същата не е упражнявала трудова дейност.

По делото са допуснати свидетелски показания на В. Ч. за установяване на обстоятелството, че през процесния период е работил като управител на дружеството-осигурител и съответно Д. Д. не е упражнявала трудова функции в периода на майчинство.

Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира решението му за валидно, допустимо и правилно.

Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.

В хода на производството пред Административен съд – Пловдив, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му.

Директорът на ТП на НОИ-Пловдив е обосновал законосъобразността на оспорените пред него задължителни предписания с презумцията, че поради липсата на вписан друг управител по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ за процесния период (септември 2022 – февруари 2023 г.) и наличие на данни за осъществявана от дружеството стопанска дейност, е налице упражняване на трудова дейност от Д. Д. в качеството й на управител за времето, в което е получавала парично обезщетение за бременност и раждане по чл. 50 КСО.

Решаващият съд е посочил, че между страните липсва спор относно установените факти. Спорът е правен и касае въпроса дали само въз основа на липса на вписване на друг управител на „К. У. ЕООД в ТРРЮЛНЦ следва да се приеме за безспорно, че Д. Д. е отработила съответните дни, поради което е налице осигурителен доход и необходимост от коригиране на данните по чл. 5, ал. 4 КСО за същата като самоосигуряващото се лице.

Първоинстанционният съд правилно е установил приложимите в разглеждания казус правни норми относно общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, каквото се явява Д. Д. – съдружник и управител на ответното дружество.

Обосновано е посочено, че самоосигуряващите се лица, избрали да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство, не следва да упражняват трудова дейност през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 5 КСО, като тези периоди се зачитат за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, като за същите не се подава декларация за прекъсване на дейността.

В разглеждания случай касаторът не отрича осъществяването на пораждащия правото на обезщетение за бременност и раждане фактически състав, а твърди настъпването на изключващ това право юридически факт – извършването на трудова дейност от управителя Д. Д. през времето, за което здравните органи са установили състоянието на временна неработоспособност.

По общите правила на чл. 170, ал. 1 АПК и чл. 154, ал. 1 ГПК, тежестта за установяването на този правоизключващ факт е на административния орган. В настоящия случай това не е сторено. Административният орган не е събрал и обсъдил каквито и да било доказателства за реално извършена от Д. Д. трудова дейност през спорния период.

Аргументирано в обжалваното решение съдът е приел, че за процесния период 01.09.2022 г. – 28.02.2023 г. управителят Д. Д. надлежно е възложила управлението на търговското дружество на друго лице, а именно на съдружника си В. Ч..

По делото са събрани доказателства за сключен с лицето трудов договор №1/29.12.2020 г. за назначаването му в дружеството-осигурител, ведно с длъжностна характеристика, съгласно която същият ще извършва цялостна организация и ръководство на дружеството. Към доказателствата е приобщено и нотариално заверено пълномощно от управителя Д. Д. за В. Ч., който е поел управленските функции на ответното дружество за процесния период. В хода на проверката пред контролния орган са представени и фактури за извършени от „К. У. ЕООД транспортни услуги за периода 01.09.2022 г. – 28.02.2023 г., които са съставени от В. Ч..

Горното опровергава извода на административния орган, че през посочения период Д. Д. е осъществявала дейност като управител на „К. У. ООД (сега ЕООД), организиращ търговската дейност на дружеството, което по своето естество представлява трудова дейност.

Без твърдение от страна на административния орган за конкретни прояви на трудова дейност (водене на преговори, търговска кореспонденция, подписване на финансови документи, сключване на търговски сделки и др.) и доказаност на извършването й от страна именно на управителя Д. Д., за съда съществува обвързаност да приеме за ненастъпили правните последици от недоказаните юридически факти.

От безспорния факт, че за периода от 01.09.2022 г. до 28.02.2023 г. дружеството–осигурител е осъществявало стопанска дейност (транспортна/спедиторска) не следва изводът, че извършването на тази дейност е обусловена от полагане на труд от управителя и съдружник Д. Д. и то в хипотезата на упълномощаването на В. Ч. с пълномощно, заверено нотариално на 25.09.2020 г. (т. е. с достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК) да представлява „К. У. ЕООД. Горното се подкрепя и от свидетелските показания на В. Ч., както и от липсата на данни роденото от Д. Д. дете да е отглеждано от трето лице, респективно да е настанявано за отглеждане в детско заведение.

При така установените данни за управителя Д. Д. като осигурено и самоосигуряващо се лице, твърдението, че същата е полагала труд, тъй като не е заличена в ТРРЮЛНЦ като управител на „К. У. ЕООД за процесния период, без да се сочи какви конкретни трудови дейности е извършвала, не е основание за коригиране на подадените данни по чл. 5, ал. 4 от КСО, както неправилно е разпоредено в задължителните предписания.

Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че надлежното упражняване на управленческите и представителните функции на управителя на търговското дружеството, във връзка с осъществяваната дейност на същото, са обусловени от вписването на законоустановени данни в Търговския регистър.

Така въведеното основание не намира опора в нормативната уредба.

Аргументирано в обжалваното решение е прието, че в КСО и подзаконовите нормативни актове не е предвидено изискване прекъсването на трудовата дейност на вписаните в ТРРЮЛНЦ управители и/или прокуристи за периодите на бременност, раждане и отглеждане на малко дете да се доказва чрез заличаването им в ТРРЮЛНЦ като такива и вписването на нов управител или прокурист. В този смисъл е Решение №8264/05.07.2016 г. по адм. дело №3631/2016 г. на ВАС, шесто отд., Решение №8045/27.06.2024 г. по адм. дело №291/2024 г. на ВАС, шесто отд.).

Настоящият състав не споделя довода на касатора, че вписването на (името) управителя в ТРРЮЛНЦ има конститутивно действие.

Вписването на името на управителя в ТРРЮЛНЦ не е правопораждащ юридически факт. Такъв юридически факт е договорът за възлагане на управлението по чл. 141, ал. 7 ТЗ, сключен в задължителната писмена форма и уреждащ отношенията между дружеството с ограничена отговорност и управителя. Аргумент в подкрепа на това становище е и разпоредбата на чл. 141, ал. 6 ТЗ, според която овластяването има действие по отношение на трети добросъвестни лица след вписването му, т. е. в отношенията между страните по договора овластяването има действие дори, когато управителят не е вписан в ТРРЮЛНЦ.

В разглеждания случай отношенията между дружеството-осигурител и В. Ч. са уредени чрез сключване на трудов договор, а не на договор за управление и контрол по чл. 141, ал. 7 от ТЗ), като следователно не е налице и задължение за вписване в ТРРЮЛНЦ на името на управителя, за да има същото действие спрямо трети лица.

Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ), съгласно която на вписването в търговския регистър е придадено поначало декларативно действие, като само в изчерпателно предвидените от законодателя случаи, на вписването е придаден конститутивен ефект. В тези случаи вписването става елемент от правопораждащия фактически състав и условие за настъпване на желаните правни последици, какъвто не е настоящият случай.

Следователно, обосновано първоинстанционният съд е достигнал до извода, че възлагането на управлението е решение, свързано с функционирането на предприятието, което не би следвало да се отразява на правото на обезщетение от ДОО в случаите от категорията на процесните. Упражняването на трудова дейност е основният юридически факт, при наличието на който възниква задължението за осигуряването, като в разглеждания случай не се доказва извършването на такава дейност от Д. Д. в рамките на периода 01.09.2022 -28.02.2023 г.

С разпоредбата на чл.46, ал.3 КСО е въведен един от изчерпателно изброените от законодателя правоизключващи юридически факти за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност, забраняващ отпускането и изплащането на такова за лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периодите, за които са издадени актове от здравните органи. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, по делото не се установява наличния фактически състав от цитираната правна норма.

Във връзка с изложеното, неоснователни са и изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а формираното вътрешно убеждение относно фактите и обстоятелствата от обективната действителност не се отклонява от правилата на формалната и правната логика.

Решаващият съд е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК.

Като е приел, че оспореният административен акт е незаконосъобразен и е уважил подадената жалба като основателна, Административен съд - Пловдив е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора на касатора не се следват разноски и искането му в този смисъл следва да бъде оставено без уважение. Разноски за настоящата инстанция не се присъждат и на ответника по касация, тъй като не са претендирани в настоящото производство.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1- во, предл.1 - во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1545 от 16.02.2024 г., постановено по адм. дело №1833/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СИБИЛА СИМЕОНОВА

секретар:

Членове:

/п/ Ю. Т. п/ РОСИЦА ЧИРКАЛЕВА