О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2441София, 20.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С.

ЧЛЕНОВЕ: З. П.

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 1836/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 268616 от 13.03.2023 г. на Столична община, чрез пълномощника адвокат К. Г., срещу въззивно решение № 260204/27.01.2023 г. по гр. дело № 11445/2018 г. на Софийски апелативен съд.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по следните въпроси: 1. Изхождайки от принципа, заложен в института на доброволното представителство – представителят да действа в интерес на представлявания, длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства, относими към преценка интереса на представляваните. Може ли съдът да изпълни това свое задължение, без да е определил какъв е интересът на представляваните по конкретната сделка; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства и всички доводи на страните; 3. Изразът „във вреда на представлявания“ в чл. 40 ЗЗД, означава ли, че по смисъла на този текст основната цел на сделката е увреждането на упълномощителя-собственик, или вредата да може да настъпи като вторичен ефект от желанието за обогатяване на купувача; 4. Следва ли, ако въззивната инстанция приеме, че доказателствената стойност на едно от писмените доказателства не е възприета правилно, да подчини мотивите си единствено на него, без да извършва оценка на останалите доказателства поотделно и в съвкупност. Съдържанието на пълномощното - упълномощеният да уговори продажна цена, „каквато намери за добре“, освобождава ли съда от задължението да изследва въпроса за сключен договор във вреда на представлявания.

Ответникът по касационната жалба - Е. Н. Г., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира сторените разноски пред касационната инстанция.

Третото лице – помагач – Г. К. Ц., [населено място], в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, счита, че не следва да се допусна касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба на Столична община e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е обезсилено решение № 276376/23.11.2017 г. на СРС по гр. д. № 2052/2006 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“, срещу Е. Н. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е носител на правото на собственост и за предаване владението върху поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], общ. Столична, с площ от 1 440 кв. м, при съседи: ***, ***, ***, ***, ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор **** и едноетажна масивна постройка с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение със заповед № РД-18-4945/14.04.2014г. на Началника на СГКК-София, стар пл. № *-*, кв. 104, с площ от 1 440 кв. м по Заповед № РД-50-03/07.02.2000г. на кмета на Район Б., Столична община и е прекратено производството по делото в тази част. Отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от А. К. Ч., починала в хода на процеса, с частен правоприемник по саморъчно завещание от 31.10.2001г. Столична община, против Е. Н. Г., че ищецът е носител на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху гореописаните недвижими имоти и ответникът е осъден на предаде владението им. Вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен така предявеният от А. К. Ч. /с частен правоприемник в процеса Столична община/ против Е. Н. Г. иск по отношение на тези 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесните имоти. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за останалата 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесните недвижими имоти.

Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която е обезсилено постановеното от първоинстанционния съд решение по иска по чл.108 ЗС на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“.

Въззивният съд е приел, че първоначалният ищец А. К. Ч. е починала в хода на делото на 28.07.2006 г. От съдържанието на представеното по делото саморъчно завещание от 31.10.2001 г. е установил, че Ч. е извършила два вида разпореждания за след смъртта си – с конкретни парични суми, движими вещи и недвижими имоти в полза на различни лица, вкл. завещала имотите, находящи се в [населено място], местн. „Т. “ на община Банкя, т. е. на Столична община, а цялото си останало имущество – в полза на Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“. Поради това по реда на чл. 120 ГПК (отм.) са били конституирани Столична община, като първи ищец, частен правоприемник - заветник по завещанието от 31.10.2001 г. и Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“ – като втори ищец, универсален правоприемник по същото завещание. С влязлото в сила съдебно решение № 395/28.02.2013г. по гр. д. 3814/2012г. по описа на САС е разрешен въпросът за конкуренцията на права по отношение на имотите на „Т.“ в [населено място] между заветника Столична община и универсалният наследник по завещанието - Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България“. При зачитане силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение съдът е приел, че по отношение на ищцовото сдружение не е налице материално правоприемство относно имотите на „Т.“ в [населено място], а на основание чл. 16, ал. 2 ЗН като страна в производството следва да участва единствено заветникът Столична община. Съдът е приел за безспорно, че ответникът Е. Н. Г. владее имота. Не е налице спор и относно това, че имотите са били собственост на Е. М. Ч., от която били одържавени през 1950 г. на основание ЗОЕГПНС. Реституцията по ЗВСОНИ за недвижимите имоти, отчуждени в полза на държавата по ЗОЕГПНС, съгласно чл. 1, ал. 1 на закона, настъпва по право (ex lege) при наличие на съответните предпоставки, поради което правото на собственост върху имотите е възстановено в полза на наследниците на Е. Ч.. Съгласно удостоверение за наследници, последната е починала на 12.02.1995 г., оставяйки за свои наследници по закон децата си – А. К. Ч. и И. К. Ч.. На основание чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ вр. чл. 5, ал. 1 ЗН, правото на собственост на възстановените по силата на реституционния закон имоти, считано от 25.02.1995 г. преминало към законните наследници на починалата. След настъпилото по право възстановяване на правото на собственост по ЗВСОНИ била издадена и заповед от 10.11.1995 г. на кмета на Столична община, с която било наредено да се деактува и да се предаде на наследниците на Е. Ч. владението на имот с площ от около 230 дка, при новообразувани граници: от север – кръстовището на [улица]с [улица], църковния имот, [улица], от запад – каптажа (минерална вода), частни имоти, от юг – градоманско дере, от изток – [улица], имота на МНО (нова сграда), частни имоти, наследствени частни имоти, от североизток – [улица]до кръстовишето с [улица], без летния театър. От нотариален акт за продажба на недвижим имот № 29/29.05.1996 г. въззивният съд е установил, че ищцата и нейният брат, чрез пълномощника си Г. К. Ц., са продали на И. Н. Б. следните недвижими имоти: 1/ реална част от празно дворно място, намиращо се в [населено място], съставляващо имот с пл. № *, нанесен в кадастрални листове № А-2-9-А, № А-2-9-Б, № А-2-10-Б, съгласно заповед № РД-57-881/10.11.1995г. по плана на [населено място], м. „в. з. Б.-И.“, целия с площ от 227 815 кв. м. /с описани съседи/, при съседи само на продаваната част с площ от 1 200 кв. м. : от север – [улица], от изток и от юг – останалата част от имот с пл. № *, от запад – граница с дължина от 26.45 линейни метра с начало от [улица]по границата на имот с пл. № 36; 2/ реална част от празно дворно място, намиращо се в [населено място], съставляващо имот с пл. № *, нанесен в кадастрални листове № А-2-9-А, № А-2-9-Б, № А-2-10-Б, съгласно заповед № РД-57-881/10.11.1995г. по плана на [населено място], м. „в. з. Б.-И.“, целия с площ от 227 815 кв. м. /с описани съседи/, с площ на реалната част 2 000 кв. м, намираща се в югозападната част на описания по-горе имот, при граници на реалната част: от север – алея, от изток – алея, от юг – дол, от запад – имот с пл. № * и */ реална част от празно дворно място, намиращо се в [населено място], съставляващо имот с пл. № *, нанесен в кадастрални листове № А-2-9-А, № А-2-9-Б, № А-2-10-Б, съгласно заповед № РД-57-881/10.11.1995г. по плана на [населено място], м. „в. з. Б.-И.“, целия с площ от 227 815 кв. м., а само продаваната част с площ от 3 460 кв. м, при граници: от север – подпорна стена и след нея от изток към запад граница с дължина от 9 линейни метра към останалата част от имот с пл. № *, от изток – улица, от юг – алея, от запад – граница с дължина 94.80 линейни метра към останалата част от имот с пл. № *.

За неоснователно е прието възражението на ищеца за нищожност на цитирания договор за покупко-продажба поради противоречие с нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм./. Посочено е, че ограничението по чл. 59 ЗТСУ /отм./ намира приложение по отношение на реално обособени части от дворищнорегулационни парцели, а не за имоти, включени в терен, отреден за обществено мероприятие, каквито съгласно заключението на вещото лице по назначената СТЕ, представляват реалните части, предмет на покупко-продажбата, попадащи в УПИ * – за парк, кв. 104, имот пл. № *, т. е. отреждането им е било за обществено мероприятие. Въззивният съд е посочил, че по делото не е оспорено представеното пълномощно №13330/15.08.1996 г. пред нотариуса, изповядал покупко-продажбата, с което А. Ч., действаща лично и като пълномощник на И. Ч., е упълномощила и преупълномощила Г. К. Ц. да извършва продажба в нотариална форма на недвижими имоти, собственост на упълномощителите, намиращи се [населено място] при определен от Ц. купувач, като тя определи и всички останали условия на сделката – цена, начин на плащане и др. От представените пълномощни от 28.03.1995 г. и от 22.09.1995 г., заверени при завеждащия Консулската служба при Посолството на Р. Б. в П., съдът е приел, че И. Ч. е упълномощил сестра си А. Ч. да го представлява при възстановяване на правото му на собственост върху притежавани от него или неговите наследодатели имоти, вещни права и други, да управлява имотите, както намери за добре, като ги стопанисва с грижата на добър стопанин и ги отдава под наем на когото намери за добре и при условия, каквито намери за добре, а с пълномощното от 22.08.1995 г. И. Ч. е упълномощил сестра си от негово име и за негова сметка да се разпорежда с всички съсобствени имоти, намиращи се на територията на Р. Б. като тя определя всички условия на сделките – цена, начин на плащане, купувач и др., както и тя да получи продажната цена от негово име и за негова сметка; да преупълномощава избрано от нея лице. И. Ч. е потвърдил действителността на първото пълномощно, дадено на починалата ищца и на пълномощните, дадени от нея на Г. Ц.. Анализирайки съдържанието на пълномощното, въззивният съд се е позовал на задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че за упълномощаване с последиците на чл.36, ал.2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, е необходимо и достатъчно в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени видът на разпореждането, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техните елементи – определено имущество, цена и пр., нито пък лице, в полза на което да се извърши разпореждането. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощитела. Така и нормата на чл.39, ал.1 ЗЗД предвижда, че обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил. Съдът е приел, че процесният договор за покупко-продажба по нотариален акт № 29 от 29.05.1996г. , том LIV, дело № 10709/29.05.1996г., по който продавач е А. Ч., е сключен от пълномощника Г. Ц., разполагаща с представителна власт да се разпорежда с имуществото на упълномощителя при условия и спрямо лица, каквито намери за добре и в този смисъл по отношение на притежаваната от починалата ищца 1/2 ид. ч. от прехвърляните с договора имоти сделката е действителна. Към 15.08.1995 г., когато ищцата е преупълномощила Г. Ц. от името на своя брат И., дадените права не са включвали правомощието разпореждане с имоти, тъй като пълномощното от 28.03.1995 г. не съдържа изразена воля за извършване на разпоредителни правни сделки или действия от негово име. Извършеното преупълномощаване обаче е потвърдено по реда на чл. 42, ал. 2 вр. чл. 44 ЗЗД от И. Ч. с пълномощното от 22.09.1995 г., заверено от завеждащия Консулската службана Р. Б. в П.. Документът обективира недвусмислената воля на Ч. от една страна да упълномощи сестра си А. Ч. да се разпорежда от негово име и за негова сметка с всички техни съсобствени имоти на територията на Р. Б. като определя всички условия на сделките – цена, начин на плащане, купувач и други, а от друга – да потвърди действителността на пълномощните, дадени от Ч. на Г. Ц. за преупълномощаване от името на И. Ч., заверени от нотариус при СРС, а така също и с правата, дадени й със същото това пълномощно.

Оспорването на това пълномощно съдът е приел за неоснователно с оглед заключението на приетата във въззивната инстанция експертиза, установяваща, че подписът в документа е положен от И. Ч., а от писмените доказателства - писма на МВнР, е приел за установена представителната власт на длъжностното лице в Консулската служба да извърши заверката. В заключение съдът е посочил, че към датата на разпоредителната сделка – 29.05.1996 г., пълномощникът Ц. е разполагала с представителна власт за сключване на договора и по отношение на И. Ч.. За неоснователно е преценено твърдението на Столична община, че прехвърлителите не са изявили воля за упълномощаване на Г. Ц. да извършва продажба на имотите, тъй като същите сао възстановени в последващ момент. Посочено е, че процесните имоти са възстановени по реда на ЗВСОНИ с влизането му в сила – 25.02.1995 г. По възражението за нищожност на договора за покупко-продажба поради противоречие със закона и с добрите нрави, съдът е посочил, че съгласно съдържанието му, пълномощникът Ц. го е сключила при продажна цена, равна на данъчната оценка на имотите. От заключението на техническата експертиза е установено, че пазарната им стойност към датата на сключване на сделката е 4385 деноминирани лева. Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Липсва законова забрана да се договаря цена в размер на данъчната оценка или дори под нея, поради което извършената покупко-продажба не противоречи на закона, като извършена при цена, равна на данъчната оценка на имота. Съдът е приел още, че продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Не се нарушават императивни разпоредби на закона. В ЗМДТ /чл.46/ и ЗННД /чл.96/ се допуска възможността да се договоря цена, равна на данъчната оценка. Не е налице в случая значителна нееквивалентност на насрещната престация, водеща до абсолютна, изначална нищожност поради накърняване на добрите нрави. Противоречие с добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, когато сделката противоречи на общоустановени нравствено-етични правила. Въпросът, дали поведението на един правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, се преценява във всеки конкретен случай. Не всяка нееквиалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителна и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. С тези аргументи съдът е обосновал неоснователността на възраженията на ищеца. За недоказано е възприел и твърдението, че сделката на покупко-продажба е сключена в изключителна вреда на упълномощителите и при тежък конфликт на интереси. Основанието по чл. 40, вр. чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД е въведено с твърдение, че с уговорена цена, многократно по-ниска от пазарната, упълномощената Ц. очевидно се е договорила с купувача във вреда на упълномощителите си. Въззивният съд се е позовал на т.3 от ТР №5/2016, ОСГТК, като е посочил, че фактическият състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД, се състои от два елемента : обективен – договорът, сключен от представителя, е във вреда на представлявания, като се има предвид обективно увреждане на интересите на последния, което не е незначително, и субективен – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна за увреждане на представлявания, което се свежда до тяхната недобросъвестност относно увреждане на представлявания /съзнание, че сключеният договор обективно уврежда представлявания/. Недобросъвестността подлежи на доказване и преценката за наличието й се извършва с оглед конкретните обстоятелства, но винаги към момента на сключване на договора. Фактът на уговорената значително по-ниска от пазарната цена на имота към момента на сключване на договора, сам по себе си не обуславя извод, че пълномощникът е злоупотребил с оказаното му доверие и е нарушил правилата на морала, споразумявайки се с насрещната страна във вреда на представлявания. Елементите от фактическия състав на чл.40 ЗЗД подлежат на пълно и главно доказване от ищеца, каквото в случая не е проведено. Напротив – установено е, че Ч. е предоставила правомощия на упълномощената да определи продажната цена по своя преценка, а недобросъвестност на купувача И. Б. не е установена от никое от доказателствата по делото. Сделката на покупко-продажба е произвела вещнопрехвърлителния си ефект и притежаваното от А. и И. Чапрашикови право на собственост върху описаните в нотариалния акт имоти е преминало в патримониума на купувача И. Б. От нотариален акт за покупко-продажба от 09.09.1999 г. се установява, че И. Б. и съпругата му М. Б. продали на ответника Е. Г. празно дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо парцел *-*, кв. 104 по плана на [населено място] – София, с площ от 684.86 кв. м, при граници по скица: парцел *-*, улица и дере и празно дворно място, находящо се в [населено място], съставляващо парцел *-*, кв. 104 с площ от 614.32 кв. м, при граници по скица: парцел № *-*, дере и от две страни улица. С нотариален акт за продажба на недвижим имот от 30.01.2014 г. И. и М. Б. продали на ответника ПИ с идентификатор ***, с площ от 94 кв. м., ведно с построената в него масивна ограда – зидан камък с дължина от 52 линейни метра, за която било подадено заявление за процедура по § 127 ПЗР на ЗУТ, който поземлен имот представлява част от имот с пл. № *, който упълномерява (се присъединява) към собствения на купувача поземлен имот с идентификатор ***. Съгласно актуална скица, процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-13/17.01.2012г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със Заповед № 18-4945/14.04.2014г. на началника на СГКК-София, адрес на поземления имот: [населено място], район Б., п. к. 1720, [улица], с площ от 1 440 кв. м, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м), стар идентификатор – ***, ***, номер по предходен план – няма, съседи: ***, ***, ***, ***. От заключението на техническата експертиза е прието, че в периода 2000-2005 г. в съответствие с инвеститиционен проект /инвеститор ответникът Г./ и разрешение за строеж, в имота са изградени жилищна сграда с идентификатор **** и едноетажен гаражен обем с покривна тераса с идентификатор ****. Според проучванията на вещото лице обединяването на УПИ със стари номера *-* и *-* под нов № *-*, кв. 104, станало по искане на собственика Е. Н. Г. по силата на заповед № РД-50-03/07.02.2000г. на кмета на район Б.. Закупената площ от 94 кв. м – предмет на продажбата по нотариален акт от 30.01.2014 г., съставлява най-северната част от дворното място на сегашния поземлен имот с идентификатор *** и се включва в общата му площ от 1 440 кв. м. При тези съображения съдът е приел, че А. Ч. и брат И. Ч., при надлежно учредена представителна власт на Г. Ц., са се разпоредили с правото си на собственост върху спорните имоти, поради което завещателните разпореждания в полза на Столична община не са прехвърлили правото на собственост върху процесните имоти, а предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите въпроси. По първия от тях не е налице противоречие с посочените решения на ВКС. Всяко от тях разглежда конкретни казуси при конкретна фактическа обстановка, обосноваваща преценка дали представителят е действал в интерес на представлявания, когато е овластен да продаде негово имущество без други указания. В решение № 1/2018г. по гр. д.№1471/2017г., ­­­г. о. е прието, че противоречи на практиката на ВКС увреждането да се свежда единствено до фрапантна разлика между цената, на която имотът е бил продаден, и тази на която би следвало да се продаде според пазарните условия, без да се обсъдят всички относими към преценката на интереса обстоятелства.Продажната цена не е единствен критерий за увреждане и не всяко разминаване в договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Увреждането на интереса по смисъла на чл.40 ЗЗД ще има и когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната власт, и от това е произтекла вреда. Налице е стълкновение, когато пълномощникът, който следва да действа в интерес на представлявания, продаде имота на малолетното си дете, чийто законен представител е, и действа в негов интерес. Решение № 212/2018г. по гр. д.№4268/2017г., ІІІг. о., разглежда хипотеза, в която пълномощникът на продавача упражнява професия на адвокат, като едновременно е и довереник на купувача. Посочено е, че в чл.40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, но с оглед данните по делото, такава е установена. Не е налице и противоречие с решение № 25/2022г. по гр. д.№ 2686/2021г., І г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК по въпроса „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства“. Разглеждайки спора по същество и при различна фактическа обстановка /купувач по конкретния договор и по редица други за имоти, собственост на ищеца, продадени на по-ниска от пазарната цена, е дъщерята на пълномощника/, касационната инстанция е обсъдила доказателствата по делото и доводите на страните относно твърденията за сключване на разпоредителните сделки във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД, като се е позовала и на цитираната вече практика на ВКС. Посочено е, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя, се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. По отношение установяването на „сговора“ е прието, че би могло да се основава и на редица косвени доказателства, ако те създават сигурно убеждение за осъществяване факта на увреждане. В настоящия случай в решаващите си мотиви въззивният съд не е отрекъл естеството на доброволното представителство, възможните форми на увреждане на представлявания, или значението на продажната цена на имота с оглед интереса на представлявания, както и процесуалната възможност да се установи „сговарянето“ с косвени доказателства по делото. Той е приел, че елементите от фактическия състав на чл.40 ЗЗД подлежат на пълно и главно доказване, каквото в случая обаче не е проведено от ищеца. За да направи този извод, съдът е анализирал относимите към спора доказателства по делото. Поставеният и като втори въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди относимите към правния спор доказателства, на които страните основават правата си, както и доводите и възраженията им, съобразно очертания пред него предмет на правния спор, е значим за изхода на делото. С ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и с посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди относимите към предмета на спора доказателства, както и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Това е сторено от въззивния съд. Посочената от касатора „справка“ за извършените от пълномощника сделки с имотите на ищцата Ч. на цени, близки до данъчните оценки, сочи на договаряне на упълномощения с негови родственици. В случая обаче документът не е приет за относим от въззивния съд, доколкото не се твърди, а и няма данни праводателят на ответника да е измежду родствениците на пълномощника /в каквато връзка се сочи от касатора решение №25/2022г./, а оттук и да се приеме /респ. предполага/, че пълномощникът е действал изцяло в интерес на купувача и че е налице знание за увреждането на упълномощителя от двете страни по сделката, респ. „сговаряне“ във вреда на упълномощителя. Последователна е практиката на ВКС, вкл. цитираните решения, че след като липсва презумпция за „знание“, то този факт подлежи на пълно и главно доказване по делото.

Във връзка с втория въпрос следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил и посоченото от касатора пълномощно от 22.09.1995г., като е приел, че оспорването му не е доказано и че направените заверки в Консулската служба на Р. Б. са от компетентно длъжностно лице, съгласно представените от МВнР писма. Прието е, че И. Ч. е потвърдил сключения договор и желание да бъде обвързан от правните последици на сделките, сключени от негово име от пълномощника Ц.. За пълнота следва да се отбележи, че с оглед данните по делото за това, че универсален правоприемник на И. Ч. по завещание е трето на делото лице, а не сестра му А. Ч., от която касаторът черпи права, не може да се приеме, че въпросът за валидността на пълномощното от 22.09.1995г. има обуславящо значение.

Третият и четвъртият въпроси също не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Основният негов извод е, че е недоказан фактическият състав на чл.40 ЗЗД, тъй като не е установено договаряне във вреда на представлявания. Ирелевантно е в случая дали „основната цел на сделката е увреждането на упълномощителя, или вредата може да настъпи като вторичен ефект от желанието за обогатяване на купувача“. Въззивният съд е анализирал относимите доказателства и е изследвал дали са налице елементите от фактическия състав на чл.40 ЗС в съответствие с постановките на ТР №5/2014 на ОСГТК на ВКС, като е направил извод, че те не са доказани. Посочил е, че е недоказано купувачът да е знаел за увреждане интересите на продавача.

Последният въпрос е ирелевантен. Както бе посочено, въззивният съд е подложил на анализ относимите към спора доказателства и е преценил доказателствената им стойност. Изводите му не се основават само на едно от доказателствата – посоченото от касатора пълномощно и вписаното в него упълномощителят да уговори продажна цена, каквато намери за намери за добре“. Въззивният съд, след анализ на всички релевантни доказателства в тяхната съвкупност, е направил своите изводи. Вписаното в издаденото от Ч. пълномощно не е приел за достатъчно, за да обоснове извод за неоснователност на иска.Той е обсъдил доказателствата и доводите на страните и се е произнесъл по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Преценил е всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. В останалата част изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържа касационни оплаквания и твърдения по съществото на спора, препраща към различни съдебни решения, с твърдения, че са постановени по сходни казуси, което обаче не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Следва да се има предвид, че независимо от посоченото от касатора сходство в различните казуси по инициирани от Ч. множество дела, в които се оспорват извършени от пълномощника Ц. продажби, съдът по всяко конкретно дело е длъжен да основава решението си на събраните доказателства.

С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 36 000 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260204/27.01.2023 г. по в. гр. д. № 11445/2018 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част относно отхвърления срещу Е. Н. Г., [населено място], иск по чл. 108 ЗС, предявен от А. К. Ч., починала в хода на производството, с частен правоприемник по саморъчно завещание от 31.10.2001 г. Столична община.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на Е. Н. Г., [населено място], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 36 000 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: