№ 3856

гр. София, 04.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Орешарова гр. д. № 1844 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение №197 от 17.02.2023 г., постановено по гр. дело №1857 по описа за 2022г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение №261301 от 14.04.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело №3587/2021 г., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на К. Р. К. на основание чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 14 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от обвинение за престъпление по чл.123, ал.1, пр. първо НК, за което наказателното производство е прекратено, с постановление за прекратяване на наказателното производство от 26.02.2016 г., ведно със законната лихва от 15.03.2018 г. до плащането. Отхвърлен е искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 14 000лв. до пълния претендиран размер от 35 000лв., както и искът за лихва за забава за периода 15.03.2017 г. - 14.03.2018 г. и в тази част решението като необжалвано е влязло в сила.

Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на РБ срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за обезщетение за неимуществени вреди. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото, както и на тяхното конкретно значение за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, пряка и непосредствена последица от увреждането и необходимост за излагане на мотиви в тази връзка от съда. Посочва, че по този въпрос решението противоречи на ППВС№4/23.12.1968год.-т.2, на ТР №3/22.04.2005год. по т. дело №3/2004год. на ОСГК на ВКС - т.3 и 11 и на ТР№1/04.01.2001год. на ОСГК на ВКС-т.19. Вторият поставен въпрос е относно това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Посочва, че по този въпрос решението е в противоречие с решение №172 от 12.07.2017год., по гр. дело №4357/2016год., на ВКС, IV г. о., , решение №28 от 06.02.2018год. по гр. дело |№1639/2017год., на ВКС, IV г. о. и решение №210 от 30.10.2013год., по гр. дело №70/2013год. на ВКС, III г. о.

Ответникът по касация К. Р. К. не е подал писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал.1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените от касаторите основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:

Въззивният съд е приел за установено и което не е спорно между страните, че срещу ищеца е водено досъдебно производство №443/2007 г. по пр. пр. №4396/2003 г на СГП, като на 16.01.2007 г. е бил привлечен за първи път в качеството на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 123, ал.1, пр.2 НК, за това, че на 26.06.2006 г., около 18.20 ч. в [населено място], [улица] - плувен комплекс „Д.“ е причинил смърт по непредпазливост на А. Н. М., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - воден спасител на пост 3 - като по време на смяна не е осъществил достатъчен контрол върху плуващия в басейна М. и не предприел навременна спасителна операция, като след деянието направил всичко възможно за спасяване на пострадалия. На същата дата е разпитан в това му качество. Прието е, че на 15.06.2007 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 29.06.2007 г. е внесен обвинителен акт срещу ищеца, като по н. о.х. д. № 2290/2007 г. по описа на СГС са проведени пет съдебни заседания с участието му. На първа инстанция ищецът е оправдан, но след протест на прокурора, с решение на въззивната инстанция е отменено решението, делото е върнато на СГС, след което е върнато на СГП. След което е привличан като обвиняем - на 03.09.2012 г., на 21.02.2013 г., и на 20.03.2014 г., като е запазена мярката за неотклонение и с разпореждане от 16.11.2012 г. и от 02.01.2014 г. на СГС, НО е прекратявано съдебното производство и делото е връщано на СГП. С влязло в сила постановление от 26.02.2016 г. е прекратено досъдебното производство срещу ищеца по повдигнатото му обвинение поради несъставомерност. В тази връзка е констатирано, че наказателното производство срещу ищеца е продължило повече от девет години за престъпление, което е тежко умишлено, при мярка за неотклонение - подписка, същия е неосъждан, с висше образование, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - силно изживян стрес и притеснения.

От събраните доказателства въззивният съд е стигнал до извода, че са налице обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от незаконно обвинение и не са налице обстоятелства за освобождаване на държавата от отговорност за вреди, когато единствената причина за увреждането е поведението на гражданите /т.3 на ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС/.

Свидетелят П., приятел на ищеца от студентските години в Национална спортна академия е посочил, че от него разбрал, че по време на работа като спасител на басейн станал инцидент, при който той направил всичко възможно да спаси човека, но не успял и за това му било повдигнато обвинение. Свидетелят е изяснил, че обвинението срещу ищеца се е отразило крайно негативно – преживял е тежък психически стрес, бил притеснен, подтиснат, изплашен, депресиран, влошили се отношенията му с приятели. Станал затворен и дистанциран от близки и приятели, а след оправдателната присъда станал по-спокоен.

Според заключението на приетата съдебно-психологическа експертиза към момента на изследването ищецът е психически здрав, успешно вграден в социалната действителност като син, съпруг, родител, както и се е реализирал успешно в трудовата си дейност, но е дълбоко огорчен от това, че животът му в следствие на наказателното производство го е подтикнал принудително в посока различна от избраната от него реализация и е отнета свободата му за личен избор и възможност да реализира пълноценно и максимално потенциала си. Според заключението по време на поддържане на обвинението близо 10 години ищецът преживява социалната среда на живот като фрустрираща, затрудняваща пълноценната му изява и социална реализация, преподреждаща приоритетите му, изискваща да доказва своята невинност и коректност. Това неусетно е подкопало в самосъзнанието му усещането за собствена значимост и снижава самооценката му като го кара да започне да се съмнява дали пък наистина не е виновен. Това в психологически план е изразено на емоционално ниво като поредица свързани помежду си негативни чувства на притеснение, напрежение, обида, огорчение, униженост, гняв, отхвърляне. При приближаване на съдебните заседания се връщали неприятни сцени от спасителната акция и това е довело до затваряне в себе си, нежелание за общуване, дистанциране от приятели, невъзможност да чувства радост от живота, да се весели и забавлява, невъзможност да създава нови контакти и приятелства, да общува с момичета и да мисли в перспектива за живота. Всяко явяване на разпит, обяснения, съдебно заседание е актуализирало преживяване на болезнени чувства като притеснение, напрежение, огорчение, отхвърляне и страх за бъдещето. Посочено е, че към настоящият момент при ищеца е налице добро и стабилно ниво на социално функциониране, но независимо от това ищецът има усещането, че сегашната му дейност няма социална значимост и престиж, както тази, в която не е успял към служба в НСО.

При анализ на конкретните обстоятелства в случая-предприето наказателно преследване за тежко умишлено престъпление, което е продължило повече от девет години, взета най-лека мярка за процесуална принуда, неспазването на разумен срок при наказателното преследване, приключило с прекратяване поради липса на престъпление е прието, че същото се е отразило крайно неблагоприятно върху личността и психическото състояние на ищеца-бил е притеснен, изплашен и подтиснат. През продължилото повече от девет години наказателно производство, което е изключително дълъг срок за разследване и за ангажиране на отговорността на виновното лице, ищецът е привличан пет пъти като обвиняем за престъплението, което е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК и в тази връзка са извършвани процесуално-следствени действия, разпити, явявал се е на заседания в съда на две инстанции, изпитвал е негативни емоции, свързани със стрес, страх от осъждане и от самата наказателна репресия, затваряне в себе си, нежелание за общуване, дистанциране от приятели, невъзможност да чувства радост, да се весели и забавлява, като млад човек и да създава нови контакти и въззивният съд е посочил, че е съобразил посочените обстоятелства в съвкупност и при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел, че е налице съвпадение на крайния резултат на изводите на първа и въззивна инстанция по основателност на иска и по размера на обезщетението от 14 000лв., като е приел, че не следва да бъде намаляван по жалбата на Прокуратурата.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и прилагането на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с цитираните ТР и съдебна практика. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, което не е абстрактно понятие, а се постига като за всеки отделен случай се извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е изложил собствени мотиви и подробно е анализирал всички релевантни обстоятелства– вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение, продължителността над девет години на наказателното производство срещу ищеца, което надвишава разумен срок в наказателното производство, в рамките на който продължителен период ищецът е подложен на стрес от наказателно преследване и страх от изхода му, не е останал без работа, но не е могъл да започне нова по специалността си, която притежава с оглед на характера на обвинението, влошаване на отношенията с приятели и близки, явяването на заседания по делото и в съдебна фаза на две инстанции, отражението на всички тези обстоятелства върху психиката на ищеца, който не е бил осъждан като при достигане до извода за дължимото обезщетение е отчел тежестта на всички тези фактори и причинната им връзка с незаконното обвинение. Обсъдил е подробно при спазване на постановките в т.19 от ТР№1/04.01.2001год. на ОСГК на ВКС за наличие на решаващи мотиви всички възраженията на ответника по делото за липсата на причинна връзка между твъряните вреди от ищеца и незаконното обвинение, претендирания размер на паричното обезщетение, който е смятан за завишен от ответника и е съобразил постановките в т.3 от ТР№3/22.04.2005год. по т. дело №3/2003год. на ОСГК на ВКС, че преценката за отговорността на държавата се прави при наличие на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед на особеностите на конкретния случай, но каквато в случая не е налице. Неотносимо се, явява позоваването на т.11 от същото ТР, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост-чл.52 ЗЗД , като се вземат в предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, но каквато хипотеза не е налице в конкретния случай.

По втория въпрос следва да се посочи, че съгласно трайната съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост като за всеки отделен случай се отчитат конкретните факти и обстоятелства. В този смисъл, макар и съдебни решения, постановени по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай. По всички цитирани решения на ВКС в изложението, продължителността на наказателното производство е по-малка от тази по настоящия случай, която е повече от девет години. Единствено поради тежестта на обвинението за престъпление убийство- не може да се прави съпоставка на процесния случай с цитираните от касатора и това да обоснове по-нисък размер на обезщетението, без да бъдат преценени останалите релевантни обстоятелства, които в изброените решения, се различават от тези по настоящото дело.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 197 от 17.02.2023 г., на Апелативен съд-София, постановено по в. гр. дело № 1857/2022 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: