Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. Г. Членове: Д. С. Я. К. при секретар С. О. и с участието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдията Д. С. по административно дело № 7978/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Д. И. по труда - Хасково, срещу Решение № 613 от 21.07.2023 г., постановено по адм. дело № 124 по описа за 2023 г. на Административен съд -Хасково.

Изложени са съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли оспореното съдебно решение да бъде отменено, а жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

О. П. К. Де ЕООД, чрез адв. Ч., в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна. Претендира адвокатско възнаграждение.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационното оспорване.

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.

След като разгледа касационната жалба по същество, Върховният административен съд, шесто отделение, я намира за неоснователна по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Хасково е т. 3 от Предписания, обективирани в Протокол за извършена проверка № ПР2 240317 от 22.12.2022 г., издадени от старши инспектор П. Н. и главен инспектор Г. А. при Д. И. по труда (ДИТ) Хасково.

От фактическа страна по делото е установено следното:

За да уважи жалбата на търговското дружество, първостепенният съд е приел, че атакуваните от него задължителни предписания, издадени от длъжностни лица на ДИТ Хасково, касаят разрешаване на трудовоправни отношения, което е извън компетентността на контролните органи на инспекцията. Възникналите спорове между страните по трудовото правоотношение се разрешават по реда на ГПК, към който препраща чл.360, ал.1 КТ, а не по административен ред чрез прилагането на принудителни административни мерки. Ето защо е обявил предписанията в обжалваната част за нищожни.

По делото не е спорно от извършена проверка при касационния жалбоподател, че е била налице трудовоправната връзка, съществувала между П. К. - Де ЕООД, от една страна, и работничката В. Г., на длъжност социален асистент, от друга, като съществувалото трудовото правоотношение е прекратено със Споразумение за прекратяване №84 от 18.07.2022 г.

Проверяващите служители установили и приели, че във връзка с това прекратяване, дружеството, в качеството си на работодател, не е изпълнило задължението си по чл.128, т.2 от Кодекса на труда да плати в пълен размер на В. Г. начисленото й в разчетно-платежните ведомости трудово възнаграждение за м. юли, август, октомври и декември 2021 г., което е точно индивидуализирано., поради което с предписанието по т. 3 бил задължен работодателят да изплати трудовото възнаграждение по някои от способите, предвидени в изискванията на чл.270, ал.3 от Кодекса на труда.

Според настоящия касационен състав, първоинстанционния административен съд правилно е приел, че с приложената принудителна административна мярка от ДИТ Хасково е разрешен всъщност един трудовоправен спор.

При упражняване на правомощията си, регламентирани в чл. 402 и сл. КТ, органите на ДИТ не могат да изземват и решават спорове, които по съществото си са трудовоправни и които по правило са подведомствени на съда.

При така формулираната принудителна административна мярка в т. 3, касаеща предписание по отношение на конкретно физическо лице, става въпрос за разрешаване на един трудовоправен спор, доколкото е налице дължимост на трудово възнаграждение след прекратяване на трудово правоотношение. В този аспект позоваването в дадените предписания на основанията в чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 КТ няма опора, тъй като общата възможност да се дават задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство не включва разрешаване на трудовоправни спорове между работника/служителя и работодателя.

Направеното възражение в касационната жалба, че съдът е изложил мотиви по отношение на правното основание по т.1 на чл.404, ал.1, а не по т.12, е неоснователно. Съдът е изложил своите мотиви и по двете основания, тъй като и двете са посочени в оспорвания административен акт.

В правомощието на контролните органи на Инспекцията по труда по чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ е да дават само общи предписания на работодателите да изпълняват задължението за изплащане на трудови възнаграждения по непрекратени трудови правоотношения, както и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения. Даването на предписания за разрешаване на конкретни трудовоправни спорове е извън компетентността на контролните органи на инспекцията по труда, предоставена им с чл. 404 КТ. Възникналите спорове между страните по трудовото правоотношение се разрешават по реда на Гражданския процесуален кодекс, към който препраща чл. 360, ал. 1 КТ, а не по административен ред чрез прилагането на принудителни административни мерки.

С оглед гореизложеното, първоинстанционният съд правилно е преценил, че оспореният индивидуален административен акт задължителни предписания, дадени на работодателя, е материално незаконосъобразен в степен, засягаща негова валидност, тъй като по същество инспекцията, действайки като своеобразна особена (несъдебна) юрисдикция е иззела и разрешила трудовоправен спор, подведомствен на съответните съдилища в страната по общото правило на чл. 357, ал. 1 КТ.

Коректните разсъждения на административния съд за характера на спора са дали на същия основание да не конституира като страна в процеса работничката В. Г.. Възражението на представителя на касатора за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила в това отношение, съдът намира за неоснователно, като подчертава, че самият административен орган не е преценил при упражняване на своите законови правомощия по допустимостта на страните в административното производство / чл.27 АПК/, че работничката е заинтересована страна в производството по издаване на индивидуалния административен акт.

Под заинтересовани лица по смисъла на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 АПК се определят страните в съдебно-административното производство.

Тук се касае за граждани и организации, чиито права, свободи или законни интереси са или биха били засегнати от административен акт или от съдебно решение. Задължението на административния орган е да уведоми заинтересованите лица като страни в производството по издаване на индивидуалния административен акт.

Следователно, задължението на административния орган, установено с чл. 152, ал. 3 АПК, е да приложи списък на известните заинтересовани лица, които при условията на чл. 26 и чл. 27, ал. 1 АПК са придобили качеството на страни в производството по издаване на административния акт.

За да придобие качество на заинтересована страна в съдебния процес, съответният правен субект трябва да бъде страна по материалното административно правоотношение, което в случая не е налице, както е преценил в административното производство и самият издател на акта.

Предвид изложеното, не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК.

Обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна. В тази насока, настоящият състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност на адвокатския хонорар за неоснователно по следните съображения:

Възражението за прекомерност е бланкетно и немотивирано. То е направено още с молба, депозирана преди съдебно заседание, на което касаторът не е излъчил представител, поради което касаторът не би могъл да прецени с оглед активността на страната дали размерът на адвокатското възнаграждение би бил справедлив и обоснован, съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, за да го определи като прекомерен. Освен това съдът счита, че възнаграждението изцяло съответства на фактическата и правна сложност на делото.

Ето защо, на основание 1, т. 6 от ДР на АПК, Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда със седалище в гр. София следва да заплати на П. К. - Де ЕООД сумата от 900 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №613 от 21.07.2023 г., постановено по адм. дело №124/2023 г. по описа на Административен съд Хасково.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция Главна инспекция по труда със седалище в гр. София да заплати на П. К. - Де ЕООД, [ЕИК], със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, [улица], [адрес], представлявано от Т. П., сумата от 900 (деветстотин) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

секретар:

Членове:

/п/ ДЕСИСЛАВА СТОЕВА

/п/ ЯВОР КОЛЕВ