6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60782
гр. София, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2116 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 272049/08.04.2021 г. на П. Г. Т., чрез адв. С. Т. и адв. В. В., против въззивно решение № 260337/08.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 335/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 261518/30.11.2020 г. по гр. д. № 7815/2020 г. на Районен съд – Пловдив, в частта с която са отхвърлени предявените от касатора срещу СУ „Х. Б. - [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяване на ищеца на заеманите преди уволнението длъжностти „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап – химия и опазване на околната среда“ и „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап – философия“ при ответника; за заплащане на обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 16.03.2020 г. – 31.08.2020 г. за сумата в размер на 6 199,05 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) за фактическия състав на основанието по чл.325, ал.1, т.1 КТ и следва ли съгласието да се отнася и за датата, от която трудовият договор да бъде прекратен – сочи се противоречие с решение № 4/21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г., IV г. о. и решение № 60/07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г., III г. о.; 2) получаването на заповедта за прекратяване на трудов договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ от работника/служителя означава ли изразено съгласие от негова страна за прекратяване по взаимно съгласие – твърди се противоречие с решение № 146/07.05.2013 г. по гр. д. № 935/2012 г., IV г. о. и решение № 69/20.04.2012 г. по гр. д. № 898/2011 г., III г. о.; 3) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и на направените от страните доводи и възражения, като изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението си – сочи се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
Ответната страна по жалбата – СУ „Х. Б. - [населено място], чрез адв. Б. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е работил по основно и допълнително трудово правоотношение при ответника на длъжностите учител по химия и опазване на околната среда и учител по философия. На 28.02.2020 г. Т. подал молба до директора на училището за освобождаване от длъжност по взаимно съгласие, която е приета веднага и са изготвени Заповед № РД-11-427/28.02.2020 г. и № 11-428/28.02.2020 г. за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие и считано от 02.03.2020 г. Заповедите са връчени на ищеца в дома му (след 28.02.2020 г. той не е бил работа) на 02.03.2020 г. от свидетеля Н. Ю.. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че трудовото правоотношение е прекратено законосъобразно. Посочил е, че съгласно чл.325, ал. 1, т. 1 КТ страната, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовия договор, трябва в седмодневен срок от получаването му да уведоми другата страна дали го приема, като цитираната норма не поставя изрично условие относно датата, от която ще се счита прекратен договора и момента на постигане на съгласие за тази дата. В случая, ищецът е отправил писменото си предложение на 28.02.2020 г. и на тази дата то е прието от работодателя. Трудовото правоотношение е прекратено в указания от закона срок и считано от 02.03.2020 г., за което служителят е уведомен с връчването на заповедите. За неоснователни, поради липса на доказателства, са счетени възраженията на ищеца за опорочаване на изявлението му чрез въвеждане в заблуждение и оказано психическо въздействие от страна на работодателя. При така установеното, предявеният главен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и съединените с него акцесорни претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ са приети за неоснователни и са отхвърлени.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените в изложението правни въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят селектирането на жалбата.
По първия въпрос, касаещ приложението на чл.325, ал.1, т.1 КТ, е създадена константна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи, а съответства (вж. - решение № 4/21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г., IV г. о., решение № 86/22.07.2015 г. по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о., решение № 265/15.11.2013 г. по гр. д. № 1383/2012 г., IV г. о., решение № 406/20.12.2012 г. по гр. д. № 537/2012 г., III г. о. на ВКС и др.). Безпротиворечиво в тази практика е приемано, че взаимното съгласие по смисъла на чл.325, ал.1, т.1 КТ означава, че и двете страни искат сключеният между тях трудов договор да престане да съществува занапред. Предложение за прекратяване на трудовото правоотношение може да направи всяка от тях, без да е необходимо да се посочват причини, нито точното правно основание по КТ. Волеизявлението на страните трябва да бъде в писмена форма, която е форма за действителност, без да е нужно да е посочен точният текст от закона - достатъчно е от изявлението да следва, че се желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено, се смята, че предложението не е прието. Същевременно, страната отправила предложението се счита обвързана от него до изтичане на установения в закона седмодневен срок, освен в случаите, когато волеизявлението за оттегляне на предложението е достигнало до насрещната страна преди, или най-късно едновременно с предложението - чл.13, ал.2 ЗЗД.
Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневния срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовото правоотношение има само констативно действие. В решение № 86/ 22.07.2015г. по гр. д. № 5957/2014 г. III г. о. (и цитираната в него практика) е разяснено, че когато предложението е отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден от работодателя и е изразено писмено съгласие, извод за незаконосъобразно прекратяване при предпоставките на чл. 325, ал.1, т.1 КТ не може да бъде направен, дори ако приемането не е отделно съобщено на предложителя. Законоустановеният седмодневен срок е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна, включително ако в 7-дневния срок е издал заповедта за прекратяване на трудовия договор.
Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения, приети в практиката на ВКС, на която и касаторът се позовава. В случая, въззивният съд е посочил, че писменото предложение е отправено от ищеца на 28.02.2020 г. и на тази дата е прието от работодателя, който е направил необходимото в законоустановения срок да издаде заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и да уведоми по този начин служителя за последиците от факта на прекратяването на трудовия договор. Няма спор също, че към 02.03.2020 г. предложението не е било оттеглено, а напротив – ищецът е бил известен за волеизявлението на работодателя най-късно с връчването на заповедите. Правно релевантното обстоятелство за прекратяването на трудовия договор е уведомяването на страната, отправила предложението, да е извършено в срока по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, което в случая е налице. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор би означавало липса на постигнато взаимно съгласие, но подобен факт по делото не е установен от ищеца (чиято е доказателствената тежест), поради което не се констатира противоречие на въззивното решение с цитираното от касатора решение № 4/21.02.2012 г. по гр. д. № 278/2011 г., IV г. о. на ВКС.
Липсва противоречие и с решение № 60/07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г., III г. о. на ВКС, в което конкретните факти и обстоятелства по спора са били съвсем различни от настоящия. Даденият отговор на правния въпрос касае хипотеза на направено оспорване на изписаната от предложителя дата за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Прието е, че ако в процеса се установи, че датата, от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя и същата не се установява с други доказателствени средства (включително със свидетелски показания), не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие. В случая, подобни факти и обстоятелства не са били предмет на делото и въззивният съд не се е произнасял, тъй като е установено, че предложението е подадено от служителя на 28.02.2020 г. и на същата дата е прието от ответника.
Вторият поставен въпрос в изложението е изцяло неотносим. Въззивната инстанция не е приемала, че получаването на оспорените заповеди за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т.1 КТ от страна на ищеца означава изразено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание. Такъв извод не би и могъл да бъде направен, след като в случая инициативата за прекратяване на договора е на служителя и волеизявлението му за съгласие се съдържа в подадената до работодателя писмена молба от 28.02.2020 г., съдържанието на който документ не се оспорва, нито са доказани твърденията за порок на волята.
Третият въпрос в изложението също не обуславя селекцията на жалбата. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения, че следва да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на правнорелевантните за спора факти, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Несъгласието на касатора с приетото за установено от въззивния съд и с крайния резултат по делото, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл.288 ГПК.
Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноските за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 1000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260337 от 08.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 335/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА П. Г. Т., с ЕГН – [ЕГН], да заплати на СУ „Х. Б. – [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 1 000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.