О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3109

София, 19.06.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията В. А. гр. д. № 2367/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника по иска Г. П. Г., чрез пълномощника му адв. Р. Д., срещу решение № 32 от 28. 02. 2023 г. по в. гр. д. № 9/2023 г. на АС – Варна, потвърждаващо решение № 260053 от 27. 06. 2022 г. по гр. д. № 364/2016 г. на ОС – Добрич, с което Г. П. Г. е осъден, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на Ж. К. П. сумата 42000 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени й от извършено от ответника Г. П. Г. престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК – в периода от началото на месец юни 2011 г. до 1. 07. 2011 г., в [населено място], в качеството си на длъжностно лице – председател на РПК „Наркооп“ – гр. Г. Т. с цел да набави за себе си парични средства, въвел ищцата в заблуждение, че ще й продаде търговски обект – магазин в [населено място], собственост на кооперацията, след заличаване на вписаната върху имота ипотека, и получил от последната 12000 лв., а на 4. 07. 2011 г. получил от ищцата, във връзка с продажбата на магазина още 30000 лв., като предоставената от ищцата сума e в общ размер 42000 лв., а магазинът бил продаден на друго лице след проведен търг.

Твърди се неправилност на решението поради постановяването му при съществени процесуални нарушения: неправилно приложение на чл. 300 ГПК, необсъждане на всички събрани по делото доказателства и на всички установени по делото факти, релевантни за правния спор, недопускане на относими към спора доказателства, несъобразяване с извънсъдебно признание на ищцата, направено в наказателното производство, за връщане на част от сумите и некредитиране на гласни доказателства, ангажирани за установяване на това обстоятелство. Поддържа се и необоснованост на фактическите изводи, както и противоречие с разпоредбите на чл. 49 и чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Иска се допускането му до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата Ж. К. П., чрез адв. Ю. О., в който се излагат съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С присъда № 260010/23.02.2021г. по НОХД 226/2018 г., влязла в сила на 24.06.2021 г., ответникът, като подсъдим, е бил признат за виновен в това, че през периода от началото на месец юни 2011 г. до първи юли 2011 година включително, в [населено място], в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК, в кръга на неговата длъжност председател на РПК „НАРКООП“ - гр. Г. Т. ЕИК 000833394, с цел да набави за себе си имотна облага (парични средства) възбудил, като й предложил за продажба и поддържал, че това ще стане след заличаване на договорна ипотека от кредитора на горната РПК - ТБ „Юнионбанк“ АД, заблуждение у Ж. К. П., че ще й продаде търговски обект в [населено място] на [улица], собственост на кооперацията, и с това й причинил имотна вреда в размер на 12 000 лева; на 04.07.2011 г. в [населено място], в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК, в кръга на неговата длъжност - председател на РПК „НАРКООП“ - гр. Г. Т. ЕИК 000833394, с цел да набави за себе си имотна облага (парични средства), възбудил, като й предложил за продажба и поддържал, че това ще стане след заличаване на договорна ипотека от кредитора на горната РПК - ТБ „Юнионбанк“ АД, заблуждение у Ж. К. П., че ще й продаде търговски обект в [населено място] на [улица], №3, собственост на кооперацията, и с това й причинил имотна вреда в големи размери - в размер на 30 000 лева, като общият размер на причинената имотна вреда на пострадалата П. е 42 000 лв. и е в големи размери, което съставлява престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл.209, ал. 1 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което му е наложено съответно наказание по НК.

Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда иска за гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Гражданският съд е обвързан от задължителната сила на присъдата и относно вредата, когато тя е елемент от престъпния състав на деянието, подлежащ на доказване в наказателния процес и на това основание е длъжен да възприеме фактите, отразени в присъдата на наказателния съд. Измамата по чл. 209 от НК, съответно по предвидените квалифицирани и привилегировани състави, от обективна страна представлява неправомерна дейност по въвеждане и поддържане на заблуждение у физическо лице, чрез което се формира невярна представа за действителността, мотивираща го да извърши акт на имуществено разпореждане, с произтичащите от това имотни вреди. Характеризиращи субективните измерения на престъплението са прекият умисъл на дееца и специалната цел - имотна облага. Квалифицираните състави на това престъпление, уредени в чл. 210, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл.209, ал. 1 от НК, за които ответникът е бил признат за виновен, са: когато измамата е извършена от длъжностно лице в кръга на неговата длъжност и когато причинената вреда е в големи размери. Следователно, вредата е не само елемент от престъпния състав, но и нейният размер е квалифициращ признак за по-тежко наказуемия състав на престъплението, за което ответникът е признат за виновен. Поради това установеното от наказателния съд, че с извършената от ответника спрямо ищцата измама същият се е облагодетелствал с имотна облага, като е възбудил и поддържал заблуждението, че ще й продаде магазин, собственост на представляваната от него кооперация, с което я увредил с платената му от нея сума в размер на общо 42 000 лв. (определяща големия размер на вредата), от която до приключването на наказателното производство не е била върната никаква част, обвързва гражданския съд, който разглежда иска за възстановяване на причинените от престъплението вреди. Поради това е прието за недопустимо ответникът да извършва обратно доказване, за да опровергава всички или част от обвързващите гражданския съд установени с присъдата факти, освен ако не се позовава на новонастъпили след постановяването на присъдата правнорелевантни факти.

По тези съображения и поради неотносимостта им към правния спор съдът не е обсъждал констатациите в заключенията на съдебносчетоводните експертизи относно това дали е било редовно водено счетоводството на кооперацията през 2011г. и сумите от 12 000 лв. и 30 000 лв. дали са постъпвали в касата или в банкова сметка на кооперацията през м. юли 2011г. или по-късно, и за какво са били изразходвани сумите. Като неотносими към предмета на спора не са приети като писмени доказателства и представените с исковата молба договори за цесия от 16.04.14г., с които децата на ищцата й прехвърлят наследствената си част от предприятието на ЕТ на баща им, включващо вземане от ответника в размер на 30 000 лв. – тъй като имотната вреда е нанесена от ищцата, съгласно присъдата на наказателния съд.

За недоказано е прието твърдението на ответника, че след влизане в сила на присъдата ответникът е върнал част от взетата сумата от 42000 лв. и в какъв размер.

За неоснователно е прието направеното от ответника по иска възражение за погасителна давност за сумата 12000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Какви са пределите на обвързаност на гражданския съд от постановената от наказателния съд присъда.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 85 от 03. 08. 2016 г. по т. д.№ 1047/2015 г. на ВКС, 2 т. о.

2. Въпрос „относно преценката от съда на извънсъдебното признание на факти, направено от страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото“.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 65 от 30. 07. 2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС,2 т. о., решение № 84 от 23. 05 2014 г. по гр. д. № 3361/2017 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 210 от 19. 19. 2016 г. по гр. д. № 861/2016 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 235 от 04. 07. 2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 60 от 24. 06. 2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 22 от 19. 03. 2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. на ВКС, 4 г. о.

3. Откога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране и прекъсване на давността.

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 5 от 05. 04. 2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС.

4. Въпрос относно „нарушението на процесуалните правила, предвиждащи съдът да постанови решението си разглеждайки в съвкупност всички доводи и възражения на страните, подкрепящи се от събраните по делото доказателства, с оглед задълженията си за установяване на истината“.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 3 от 15. 03. 2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, 3 г. о.

Първият въпрос не е решен в противоречие с решение № 85 от 03. 08. 2016 г. по т. д.№ 1047/2015 г. на ВКС, 2 т. о.

В решението е прието, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо за изчерпателното посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства – дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, представляващо елемент от състава на престъплението. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, следва да бъдат установени в исковото производство, без значение дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Констатациите на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила присъда относно деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат никакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд.

Не противоречат на това становище изводите на въззивния съд, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда иска за гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, както и относно вредата – когато тя е елемент на престъпния състав на деянието. Съответен на тази практика е и изводът, че обвързващата сила на присъдата се отнася до всички елементи на престъпния състав, че констатацията относно размера на причинените вреди е задължителна, когато размерът е елемент на престъпния състав, както и че обвързващата сила на присъдата не може да се оборва и важи дори присъдата да е неправилна. Може да се оспорва само валидността на присъдата. Елемент на престъпния състав на измамата е размерът на причинените вреди, поради което е недопустимо да се провежда доказване за оборване на този факт – в случая на факта, че към постановяване на присъдата размерът на причинената на ищцата от ответника вреда, в резултат от измамата, е 42000 лв.

Вторият въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която правилото на чл. 175 ГПК определя, че извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, и не може да бъде безпричинно игнорирано. Изводите в мотивите към въззивното решение не противоречат на тази практика. Обясненията на ищцата в досъдебното производство касаят факти, обхванати от обвързващата сила на присъдата – че към постановяването й ответникът не е върнал на ищцата част от отнетата сума от 42000 лв. А и признанието се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая съдът е направил извод, че направеното от ищцата признание в досъдебната фаза, че ответникът й връщал различни по размери парични суми, е оттеглено в съдебната фаза на наказателното производство и не се подкрепя от фактите, установени от останалите доказателства, събрани в исковото производство. Прието е за недоказано обстоятелството, че след постановяване на присъдата ответникът е възстановил на ищцата част от отнетата сума. Оплакването за несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и за необсъждане на всички доказателства представлява касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквото на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо, а не основание по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Третият въпрос също не е разрешен в противоречие с ТР № 5 от 5. 04. 2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е поставен във връзка с тезата на касатора, че вземането по чл. 45 ЗЗД за сумата 12000 лв. е погасено по давност, тъй като извършителят е бил известен и вземането е станало изискуемо от даване на сумата. Действително в тълкувателното решение е посочено, че погасителният давностен срок за вземане от непозволено увреждане започва да тече от откриване на дееца. Откриването на дееца обаче не би могло да предхожда по време разкриването на противоправното увреждащо деяние. В случая измамата е извършена при условията на продължавано престъпление и е довършена и разкрита тогава, когато става ясно, че ищцата е въведена в заблуждение, че дава сумата от 12000 лв. като част от продажната цена по предстояща продажба на магазина, което е станало в края на септември 2011 г., след продажбата на магазина на друго лице. Искът е предявен на 29. 06. 2016 г., преди изтичане на погасителния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Изводите на въззивния съд в този смисъл не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по четвъртия въпрос. Въззивният съд, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, е разгледал и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдила защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК

Ответницата по касационната жалба претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, но по делото няма данни да е направила такива.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 28. 02. 2023 г. по в. гр. д. № 9/2023 г. на АС – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: