О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 630

София, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2368 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 40 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 1336/2022 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 260091 от 07.01.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са били отхвърлени предявените от Д. К. Т. и Е. Г. Т. срещу М. С. Т. и Д. К. Т. искове по чл.124, ал.1 и чл.109 ЗС - за собственост по давност на апартамент № 12 в [населено място],[жк],[жк], [жилищен адрес] и за осъждане на ответниците да преустановят действията си по прекъсване на електрозахранването на имота. След частична отмяна на първоинстанционното решение съдът е осъдил ответницата Д. К. Т. да заплати на ищците Д. и Е. Т. на основание чл.59 ЗЗД сумата 3130,47 лв., представляваща направени от тях необходими и полезни разноски в процесния апартамент в периода 2015 – 2016 г., ведно със законната лихва от 20.07.2020 г., и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 25 523 лв.

Въззивният съд е приел, че ищците Д. К. Т. и Е. Г. Т. са съпрузи. Ответницата М. С. Т. е майка на ищеца, а ответницата Д. К. Т. – негова сестра.

Собственици на процесния апартамент са били родителите на ищеца - К. Д. Т., починал на 12.12.2019 г., и М. С. Т.. След като сключили брак през 1992 г., ищците заживели в апартамента заедно със собствениците К. и М. Т., които впоследствие се изнесли и от 2000 г. ищците живеят самостоятелно в този апартамент. През лятото на 2016 г. отношенията между ищците и собствениците се влошили. С нотариален акт № 85/03.04.2019 г. собствениците прехвърлили апартамента на дъщеря си Д. К. Т. срещу задължение за издръжка и гледане, като си запазили правото на ползване.

Прието е, че през 2007-2008 г. и 2015-2016 г. ищците са направили два ремонта в апартамента, които са предмет на паричната им претенция. Родителите на ищеца били информирани за тези ремонти. В тях участвал с личен труд и материали свидетелят Й., който живее на съпружески начала с ответницата Д. Т.. Прието е, че характер на необходими и неотложни разноски имат смяната на вертикалните щрангове в банята и тоалетната, заплащането на топломери и термоглави, общо на стойност 705,60 лв. Останалите СМР са полезни разноски, които са довели до увеличаване на стойността на имота, без да са били необходими, и възлизат общо на 20332,94 лв. по средни пазарни цени към м. април 2016 г.

За да отхвърли предявения иск за собственост, основан на придобивна давност, въззивният съд е обсъдил практика на ВКС във връзка с търпимите действия, произтичащи от близки отношения между собствениците на имота и лицата, които го ползват, както и практика за договора за заем за послужване, когато едни лица предоставят имот за временно ползване на други. Прието е, че от 1992 до 2000 г. ищците са осъществявали търпими действия, живеейки заедно с родителите на ищеца в едно жилище, а след 2000 г. те са били там по силата на неформален договор за заем за послужване, тъй като имало съгласие на собствениците апартаментът им да продължи да се ползва самостоятелно от ищците.

Прието е, че през процесния период 01.01.2007 г. - 03.04.2019 г. ищците са ползвали самостоятелно имота за свое семейно жилище, като осъществяваното от тях ползване е било непрекъснато и явно както за близките им, така и за съседите на имота, при което действията им са били с характер на собственически – същите живеели в имота, в него отгледали дъщеря си, извършвали ремонти, някои от които със съществена промяна на предназначението на някои от помещенията, освен това са участвали в поддръжката и управлението на общите части на етажната собственост. Това установява по несъмнен начин обективния елемент на владението – упражняването на фактическа власт върху имота, която по своето съдържание е като тази на собственика. Прието е обаче, че не се установява по несъмнен начин субективният елемент на владението – намерението на ищците да държат имота за себе си. Ищците са започнали да упражняват самостоятелно фактическата власт върху имота със съгласието на собствениците, т. е. на правно основание – сключен договор за заем за послужване. Съгласието е било изрично оттеглено едва през месец юни 2016 г. Извършените от ищците ремонти са били обсъждани със собствениците К. и М., с участието на дъщерята Д. и нейния фактически съпруг свидетелят Й., като решенията за тях са вземани с участието на членовете на разширеното семейство. В извършваните в имота СМР е участвал активно фактическият съпруг на ответницата Д., като ищците не са плащали нито за труда, нито за вложените плочки и материали от него и дори не е бил повдиган въпрос за плащането им. По този начин конклудентно се демонстрира, че ищците към този момент не са считали себе си за собственици на имота, които дължат заплащане на вложения чужд труд и материали /такова разбиране се демонстрира и от семейството на дъщерята Д./, а съдействието на св. Й. за осъществяването на ремонта е било възприето както от ищците, така и от собствениците К. и М., като логичен принос на семейството на дъщерята Д. за поддръжката на имот, който не е собственост на семейството на ищците, а собственост на родителите. През този период внучката на собствениците – св. К., се е установила временно, за период около 3 месеца, да живее в имота заедно с ищците. След оттеглянето на даденото от собствениците съгласие ищците да ползват имота, направено категорично през месец юни 2016 г., ищците са заявявали пред роднините си /св. К. / намерение да освободят имота и да заживеят в жилище под наем, обмисляли са закупуване на свое жилище със заемни средства. През 2016 г. са приели дъщерята на ответницата да бъде изведена ритуално за сключването на брак именно от това жилище, който факт косвено демонстрира, че имотът се е считал за собствен и за семейството на младоженката. Допълнителен аргумент, че ищците в този период не са считали себе си за собственици на имота, е и обстоятелството, че през периода на осъществяваното от тях ползване на имота местните данъци и такси за него не са били заплащани от тях, а са останали неплатени дълго време – докато собствениците на имота М. и К. не са ги платили. Ищците са демонстрирали незачитане на правата на собствениците едва след като през месец юни 2016 г. собственикът К. Т. е заявил пред тях неколкократно /поне 5 пъти/ категоричното си искане да напуснат жилището. Първоначално фактическото незачитане на волята на собственика е било придружено с изразявано пред тях и свидетелката К. привидно намерение да се съобразят с нея, поради което оспорването на правата на собствениците в този период не е било явно за тях и не е демонстрирано от ищците несъмнено намерение да държат имота за себе си. Явна за собствениците промяна на намерението на ищците да държат имота не за тях, а за себе си, е манифестирана пред собствениците едва след узнаването на извършеното на 03.04.2019 г. прехвърляне на собствеността върху имота на ответницата Д. Т., т. е. – извън релевантния период на придобивната давност.

Тъй като искът за собственост на ищците е приет за неоснователен, съдът е счел за неоснователен и иска по чл.109 ЗС за възстановяване на електрозахранването на имота.

По паричната претенция съдът е приел следното:

Съгласно чл.245 ЗЗД заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и използването на вещта, като има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни. Разпоредбите на чл.72 - чл.74 ЗС се отнасят до необходими разноски и подобрения, извършени от владелец, но не и от държател. Затова те са неприложими в случая. Правната квалификация на иска за необходимите разноски е чл.245 ЗЗД, а за подобренията - чл.59 ЗЗД. Стойността на подобренията, която се дължи на основание чл.59 ЗЗД, е по-малката сума между обедняването и обогатяването – ППВС № 1/1979 г. Когато се търсят подобрения, извършени от държател на недвижим имот, се присъжда по-малката сума между увеличената стойност на имота и разходите за извършените подобрения – решение № 148 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 725/2016 г. на ВКС, 3-то г. о.

Прието е, че претенцията за заплащане на стойността на извършените подобрения е облигационна. Пасивно материално легитимирани по тази претенция са собствениците на имота към момента на извършване на съответните СМР, а не последващият приобретател. Това е така, тъй като ликвидацията на облигационните отношения между заемодателя и заемателя по договор за заем за послужване се осъществява на принципа на неоснователното обогатяване, а ползата от извършването на СМР по запазване и подобряване на имота настъпва в патримониума на неговия собственик към момента на извършването на съответните СМР.

Последващият приобретател по възмезден договор получава имота в състоянието му към момента на сключване на договора, като стойността на извършените разноски за запазването и подобряването му е в основата на договорената между прехвърлителя и приобретателя насрещна престация за придобиването на собствеността върху имота – решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на ВКС, 1-во г. о. Когато собственикът е починал, материално легитимирани да отговарят по този иск са неговите наследници, до размера на наследствените им квоти. Собственикът К. Д. Т. е починал на 12.12.2019 г., т. е. преди предявяване на исковата молба по настоящото дело. Наследственият дял на ответницата Д. Т. е 1/6 ид. част и нейната отговорност за стойността на извършените разноски за ремонти се ограничава до тази част.

Общата стойност на извършените от ищците необходими разноски е 705, 60 лв., от които ответницата Д. Т., в качеството си на наследник на К. Т., следва да бъде осъдена да заплати 1/6 част, т. е. сумата от 117, 60 лв. на основание чл.245 ЗЗД. Всички СМР, извършени от ищците, включително за необходими разноски, са на стойност 21 037,27 лв. От приетата пред въззивната инстанция СТЕ се установява, че в резултат от всички извършени полезни СМР пазарната стойност на имота се е увеличила с 22 700 лв., при пазарна цена на извършените СМР в общ размер на 21037,27 лв. Следователно, по-малката от двете стойности, по която следва да се извърши ликвидацията на отношенията, е 21 037,27 лв. От тази стойност следва да се приспадне стойността на извършените необходими и неотложни СМР в размер на 705, 60 лв., която се дължи от собствениците по пазарни цени, и остатъчната стойност на извършените от ищците СМР с характер на полезни разноски е в общ размер на 20 331, 67 лв. От тази стойност следва да се приспадне калкулираната от експертите стойност на материалите и труда за ремонт на тоалетната /общо сумата от 599, 74 лв., изчислени съобразно таблица към СТЕ на л. 83 от делото на СГС/, както и стойността на труда за осъществените СМР по ремонта на кухнята /общо сумата 1654,78 лв./, изчислени съобразно количеството и единичната цена на труда, посочени в таблица към СТЕ на л. 82 от делото на СГС/, които по делото чрез успешно проведено насрещно доказване се опровергава да са направени от ищците /тъй като се установява, че са осигурени безвъзмездно от свидетеля Й./, без да се приспада стойността на поставения нов моноблок за 50 лв. и ревизия за 30 лв., които не се твърди да са били осигурени от свидетеля Й., както и стойността на смяната вертикален щранг, която се присъжда отделно. След извършените корекции общата стойност на останалите СМР е в размер на 18 077, 22 лв., от която стойност ответницата Д. Т. дължи на ищците заплащане на 1/6 част, съобразно наследствените си права – т. е. сумата от 3 012, 87 лв. Общо дължимата сума по двете пера е 3130,47 лв. и до този размер искът следва да бъде уважен.

Прието е за неоснователно искането за солидарно присъждане на направените от ищците необходими и полезни разноски, тъй като при влагането на семейни средства, с излизането им от патримониума на съпрузите се прекратява съществуващата СИО по отношение на това имущество и правата на съпрузите за възстановяването на направените разходи са в режим на разделност, при равни права за всеки от тях.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция по исковете за собственост и по чл.109 ЗС, както и в отхвърлителната част по паричната претенция, е подадена от ищците Д. К. Т. и Е. Г. Т..

Жалбоподателите считат за неправилен извода на въззивния съд, че не е бил налице субективният елемент на владението. Развиват доводи, че извършените ремонти сочат своене на апартамента и неправилно въззивният съд приел обратното. Ремонтите били извършвани изцяло от Д. Т. и за негова сметка, а участието на свидетеля Й. е било само поради близките отношения с ищците. Родителите на ищеца били уведомени за ремонтите, но не е било искано тяхното съгласие за извършването им. Правейки ремонтите, ищците не са искали средства за това от собствениците, което изрично сочи на намерението им за своене. С ремонтите те искали да подобрят свое, а не чуждо жилище. Освен това съдът пренебрегнал данните по делото, че дъщерята на ответницата Д. Т., която за кратко е живяла в процесния апартамент, е била изгонена от вуйчо си. Това сочело собственическо намерение на ищеца по отношение на процесното жилище, още повече, че собствениците не се противопоставили на това изгонване. Заплащането на данъците за апартамента и отказът на ищците да го напуснат сочи намерението им за своене, а претенциите на собственика не са прекъснали придобивната давност. Решението било неправилно и в частта по паричната претенция. Неправилен бил изводът, че ищците са били държатели на процесния апартамент и оттук неправилно искът за полезните разноски бил квалифициран по чл.59 ЗЗД, вместо по чл.74, ал.2 ЗС. Към момента на извършване на подобренията собствениците са знаели за тях, затова ищците имали право да получат увеличената стойност на имота. Неправилно съдът преценил участието на свидетеля Й. в ремонта и отказал да присъди суми за извършените от него СМР. Неправилен бил и изводът, че сумата за ремонта може да се търси само от лицата, които са били собственици към този момент. Неправилно било отхвърлено и искането за признаване право на задържане.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Ако въззивният съд прецени, че правната квалификация на предявения иск е неправилно посочена от първоинстанционния съд, длъжен ли е да уведоми страните за това, като изготви нов доклад, разпредели доказателствената тежест между тях и им предостави възможност за ангажиране на доказателства и доказателствени искания, или е допустимо въззивният съд да промени правната квалификация едва със съдебното решение;

2. Следва ли фактът на неплащане на местни данъци и такси да се приравнява на липса на намерение за своене;

3. Извършването на множество ремонти през годините по собствена инициатива и за собствена сметка, доведени до знанието на собствениците, без да е искано разрешение от тях и без да е търсено заплащане на направените разходи, представлява ли външно манифестиране на своенето на имота и отричане на правото на собственост на други лица;

4. Следва ли при постановяване на съдебния акт въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение за делото, респ. длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани и приети по делото доказателства;

5. Имат ли влошените отношения на страните по делото отношение към прекъсване на владението; Устната покана да се напусне имота прекъсва ли давностното владение;

6. Налице ли е interversio possesionis в случаите, в които живеещият в недвижим имот на основание договор за заем за послужване покани по своя инициатива низходящ /внучка/ на собствениците да живее при него и след това отново по своя инициатива го изгони, като тези действия са доведени до знанието на собствениците и последните не са се противопоставили;

7. Налице ли е interversio possesionis при извършването на мащабни ремонти, в т. ч. преустройство на помещения, усвояване на тераса и др. от държател въз основа на договор за заем за послужване;

8. Възможно ли е да се придобие по давност ограничено вещно право на ползване и длъжен ли е съдът, сезиран с иск по чл.79 ЗС, т. е. за по-голямото – придобиване по давност на собственост, да се произнесе за по-малкото – придобиване на ограничено вещно право на ползване;

9. Може ли да се приеме, че е бил сключен договор за заем за послужване, когато по делото липсват данни за съществени негови клаузи – срок за ползването и др.

10. Може ли държател, който има иск за подобрения на основание чл.59 ЗЗД, да упражни право на задържане за разноските за подобрения и спрямо последващия приобретател, ако последният е знаел преди или по време на придобиването, че подобренията са извършени не от неговия праводател, а от държателя.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV-то г. о.; по втория въпрос – с решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 211от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 481/2017 г., I г. о. и решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о.; по третия въпрос – с решение № 50148 от 24.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 407/2022 г., I г. о., по четвъртия – с решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 8 от 20.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 470/2012 г., II г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., по петия – с решение № 5 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2008 г., II г. о., решение № 262 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 944/2011 г., I г. о., решение № 88 от 27.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 661/2016 г., II г. о., решение № 39 от 25.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3611/2015 г., II г. о., решение № 330 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2010 г., II г. о., решение № 92 от 21.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 327/2012 г., II г. о., решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., и решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о. По въпроси № 5 -10 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Отделно от това се поддържа и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - „очевидна неправилност“, тъй като решението било постановено в пряко противоречие с разпоредби на договора за заем за послужване по ЗЗД и придобивната давност по ЗС, а мотивите по него били непълни и противоречиви.

Ответниците в производството М. С. Т. и Д. К. Т. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество, като подробно мотивират становището си.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание по чл.108 и чл.109 ЗС и по парична претенция с цена на иска над 5000 лв., които са в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 е свързан от жалбоподателите с виждането им, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, тъй като променил правната квалификация на предявения от тях иск за присъждане на стойността на необходимите и полезни разноски в процесния имот от чл.72 - чл.74 ЗС на чл.59 ЗЗД, без да ги уведоми за това предварително и без да извърши доклад, с който да разпредели доказателствената тежест.

Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но посочената от жалбоподателите практика на ВКС не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не обосновава допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС се приема, че в основата на претенцията за необходими разноски и подобрения е забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на облигационното право; че законодателят провежда принципа чрез източниците на облигационни отношения, предвидени в чл.72 и чл.74 ЗС, чл.60 - чл.62 ЗЗД и чл.59 ЗЗД; че определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон; че съдът извършва тази дейност въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото; че въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот (владелец, гестор или държател) или зададеният в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане („увеличената стойност на вещта“, „по-малката от двете суми“, „до размера на обедняването“, „до размера на обогатяването“, „връщане на необходимите и полезни разноски“), не ограничават съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание; че с тези твърдения ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда. В този смисъл е решение № 108 от 8.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 415/2015 г., I г. о. и посочената в него практика на ВКС; решение № 50164 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 800/2022 г., I г. о. и посочената в него практика, решение № 50034 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1375/2022 г., I г. о., решение № 131 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 913/2012 г., I г. о. Въззивното решение съответства на тази практика на ВКС. Промяната на правната квалификация на иска за необходими разноски и подобрения от въззивния съд е част от неговите правомощия и с това не се засягат правата на страните, тъй като при редовна искова молба и събрани доказателства съдът е този, който преценява дали в конкретния случай се касае за необходими или полезни разноски и дали те са извършени от владелец, от държател, от съсобственик, само в свой или и в чужд интерес, и в зависимост от това дава правна квалификация на претенцията и определя нейното парично изражение. Достатъчно е ищецът да е посочил фактите, от които произтича претенцията му и да е представил доказателства за тях. Затова ако въззивният съд се насочи към друга квалификация, различна от дадената от първоинстанционния съд, той не е длъжен да уведомява предварително страните, тъй като в процеса вече са въведени всички твърдения и са събрани всички доказателства, а правната квалификация се дава от съда. В обжалваното решение въззивният съд е действал по този начин, преценявайки, че в случая ищците не са били владелци на спорния имот, нито съсобственици, затова е дал и правната квалификация на претенцията за подобрения по чл.59 ЗЗД и е уважил иска на това основание. При това съдът първо се е произнесъл по заявеното от ищците придобивно основание – изтекла давност по чл.79, ал.1 ЗС, и е приел това основание за ненастъпило, тъй като ищците не са имали качеството на владелци на процесния имот. Оттук правната квалификация на паричната претенция е в съответствие с решаващия извод за отхвърляне на иска за собственост. Практиката на ВКС, посочена от жалбоподателя по първия въпрос, не е свързана с това може ли въззивният съд да променя квалификацията на иска за необходими разноски и подобрения, без да уведоми страните, затова тя не е относима към спора по настоящото дело и не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Указанията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС касаят различна хипотеза – когато въззивният съд променя правната квалификация, но при това констатира, че на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В този случай той служебно обезпечава правилното приложение на императивна материалноправна норма, като дава указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства. В настоящия случай посоченото разрешение не намира приложение, тъй като първоинстанционният съд е дал необходимите указания на ищците по паричната им претенция съобразно твърденията в исковата молба – да докажат, че са били владелци на имота, както и вида и стойността на разноските за подобрения и сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Доказателства за извършените необходими и полезни разноски са събрани. Нови указания въззивният съд не дължи, а преминаването от квалификация по чл.74 към квалификация по чл.59 ЗЗД се дължи на обстоятелството, че не е доказано ищците да са имали качеството на владелци на спорния имот. Същото важи и за решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV-то г. о., което не намира приложение в спора по настоящото дело по вече изложените съображения.

Няма противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по втория въпрос - дали фактът на неплащане на местни данъци и такси може да се приравнява на липса на намерение за своене. След като ищците са заживели в процесния апартамент поради близките си отношения с неговите собственици, те изначално не са имали качеството на владелци. За да придобият това качество, те е трябвало да демонстрират на собствениците завладяване на апартамента им по съображения, аналогични на изложените в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Именно в този смисъл следва да се разбират мотивите на въззивния съд, макар те да не са съвсем ясно изложени. Тезата на съда е, че завладяване е демонстрирано едва през 2016 г., когато ищците са отказали да се изнесат от апартамента, въпреки многократните покани от собствениците. Мотивът, че данъците и таксите за апартамента не са заплащани от ищците, а от ответниците наведнъж за значителен период назад, заедно с натрупаните лихви, на два транша – на 05.01.2016 г. и на 18.03.2019 г., не е решаващ, а допълнителен, както и сам въззивният съд е посочил. Той само подкрепя извода, че преди 2016 г. ищците не са преобърнали по явен за собствениците начин държането си във владение. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС по втория въпрос не е относима към него и не обосновава противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ВКС приема, че плащането на данъци и консумативни разноски и извършването на ремонти в имота не са действия по отблъскване на владението на другите съсобственици /или на собствениците/, но не казва обратното – че неплащането може да се приравнява на липса на намерение за своене. Именно обратното е приел въззивният съд по настоящото дело, макар и само като допълнително съображение.

По третия въпрос не е налице противоречие с решение № 50148 от 24.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 407/2022 г., I г. о., тъй като то не се занимава с това какво значение имат за придобивната давност разноските за подобрения, извършени от владелеца.

Въпрос № 4 е свързан с виждането на жалбоподателите, че въззивният съд не е обсъдил всички техни доводи, както и всички доказателства, поради което е достигнал до неправилен извод, че искът за собственост е неоснователен поради ненастъпване на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС. Не било обсъдено значението на обстоятелството, че още преди 2008 г. ищците поканили дъщерята на ответницата да живее при тях, но след това я изгонили; че от представените писмени доказателства не се установявало кой точно е платил данъците за имота; че в имота жалбоподателите са извършвали значителни ремонти, за които собствениците са знаели; че въобще не са коментирани показанията на свидетелките Маргарита Й. и Б. Т., а съдът основал решението си само на показанията на дъщерята и фактическия съпруг на ответницата Д. Т..

По този въпрос също не е налице поддържаното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС за начина на преценка на доказателствата по делото и доводите на страните. Съществените факти, които са от значение за изхода на настоящото дело, са установени от въззивния съд в съответствие с процесуалните правила на ГПК и практиката на ВКС по прилагането им. Тези факти са два – близките отношения на ищците със собствениците на процесния апартамент, които са дали основание на ищците да започнат да живеят в него през 1992 г., както и липсата на поведение до 2016 г., с което ищците да демонстрират пред собствениците завладяване на апартамента. В мотивите на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение, т. е. когато съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но държи вещта като обща, тогава той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и за да придобие по давност чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като по недвусмислен начин отрече владението на останалите съсобственици. Тези мотиви се отнасят за отношенията между съсобственици, но същият принцип за необходимост от преобръщане на държането във владение по начин, който да бъде недвусмислено демонстриран на собственика, важи и в хипотези като настоящата, при която изначалното основание, на което е установена фактическата власт върху чужд имот, представлява държане или търпими действия. Приемайки, че в случая такова преобръщане на държането във владение настъпва едва през 2016 г., въззивният съд е действал в съответствие с данните по делото. Фактът, че още преди 2016 г. ищците са поканили дъщерята на ответницата Д. Т. да живее при тях поради влошените й отношения с нейните родители, а след няколко месеца са я изгонили, е установен по делото, но той е свързан с междуличностните отношения и няма значение за собствеността и преобръщането на държането във владение. Дъщерята на Д. Т. не е била част от семейството на ищците и те не са били длъжни да й подсигуряват място в дома, в който живеят и това положение няма нищо общо със собствеността на този дом. Въззивният съд не е придал на този факт значението, каквото ищците са очаквали, но това не сочи на неправилно установена фактическа обстановка поради нарушения на процесуални правила или на неправилно прилагане на материалния закон. На следващо място – както се приема в решение № 639 от 2.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 497/2008 г., III г. о., плащането на данъците за имота само по себе си не установява (или отрича) намерението за своене като елемент на владението по чл.68, ал.1 ЗС. Същото се приема в решение № 635 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., решение № 216 от 15.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 452/2010 г., I г. о., решение № 60123 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 50/2021 г., II г. о. и др. Затова неизясняването на въпроса кой е платил данъците на имота няма съществено значение за изхода на настоящото дело и не може да се свърже със съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, което да доведе до допускане на касационно обжалване. Същото важи и за ремонтите. По принцип този, който живее в едно жилище, поема текущите разходи и ремонтите в него. Близките роднински отношения между собствениците на един имот и лицата, които живеят в него, не дават възможност за извод, че само с ремонтите се демонстрира завладяване на имота, още повече когато този имот се ползва безвъзмездно и разходите за ремонти се компенсират с ползите, които се извличат от този имот. Подобна идея е залегнала и в решение № 635 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., и решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., ГК, II г. о., макар те да разглеждат хипотеза на ремонти в съсобствен имот. Дори в семейството да има негласно очакване имотът на родителите да остане за детето, което е допуснато да живее в него, ако това очакване не е последвано от съответните правни действия, ако не е имало предаване на владението или ако няма изразено по категоричен начин завладяване на този имот чрез отблъскване на владението на родителите и последвало владение за срок от 10 години, собствеността не се променя.

Въпроси № 5, 6 и 7 не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова по тях не възниква соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Практиката на ВКС по придобивната давност е създала критерии, по които да се преценява в кои случаи има завладяване на чужд имот и кога има преобръщане на държането във владение. Разглеждането на конкретното дело от ВКС с нищо няма да допринесе за обогатяване на тази практика.

Не може да се допусне касационно обжалване и по въпрос № 8, тъй като той не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е свързан с данните по делото. Правото на собственост и правото на ползване са различни права. Правото на ползване не би могло да бъде придобито по давност, ако преди това не е било отделено от правото на собственост - било чрез учредяването му в полза на трето лице, било чрез запазването му за собственика, когато той прехвърля имота другиму, било чрез предаване на владението върху това право във връзка с бъдещ договор за учредяването му или пък когато то е учредено с валидна правна сделка, без приобретателят да знае, че праводателят му не е собственик. Тези хипотези в случая също не са налице. В настоящия случай правото на ползване е отделено от собствеността едва през 2019 г., когато родителите са прехвърлили апартамента на дъщеря си Д. Т. и са си запазили ползването, а заявеният в исковата молба период на придобивната давност е с начален момент от 2000 г.

Въпрос № 9 не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в съдебната практика, че за придобивната давност е достатъчно да се установи, че имотът е предоставен от собственика на трето лице за ползване, за да се изключи владението на това лице върху имота, без да е нужно да се установяват параметрите на договорните отношения.

Въпрос № 10 също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, защото съдебната практика е изяснила, че държателят не се ползва с право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС - решение № 620 от 12.07.2007 г. на ВКС по гр. д. № 744/2006 г., II г. о., решение № 1174 от 15.06.2005 г. на ВКС по гр. д. № 502/2004 г., IV г. о., решение № 153 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 821/2011 г., II г. о., решение № 335 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 660/2009 г., IV г. о., а освен това правото на задържане е защитно средство по предявен ревандикационен иск, но не и по установителен иск за собственост - решение № 882 от 8.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., решение № 204 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 113/2017 г., I г. о., решение № 436 от 25.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1028/2008 г., I г. о.

Не е налице и основанието „очевидна неправилност“. При прочита на въззивното решение не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС по придобивната давност, когато фактическата власт върху спорния имот е установена като държане по договор за заем за послужване - решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., решение № 574 от 17.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 54/2008 г., IV г. о., решение № 1300 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., решение № 128 от 23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 418/2019 г., I г. о. и др. или като търпими действия – Решение № 50012 от 21.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2022 г., I г. о. и цитираната в него практика.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят разноските за касационното производство, които са в размер на 6523,80 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 16.05.2023 г. и фактура от същата дата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 1336/2022 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА Д. К. Т. и Е. Г. Т., двамата от [населено място],[жк],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на М. С. Т. и Д. К. Т., двете с адрес [населено място], [жк],[жк], [жилищен адрес] сумата от 6523,80 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: