№ 996

гр. София, 06.03.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА

БОРИС ИЛИЕВ

като разгледа докладваното от съдия З. А. гр. дело № 2433 по описа на ВКС за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. Г. С., чрез адв. Д. П. срещу решение № 17/21.02.2023 г. по в. гр. дело № 444/2022 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 186/17.10.2022 г. по гр. дело № 174/2021 г. на Окръжен съд Габрово и е развален сключеният с нотариален акт № 94, т. I, рег. № 2171, н. д. № 73/01.06.2016г. на нотариус М.- рег. № ***, района на ГРС, договор за прехвърляне на недвижим имот по силата, на който З. Н. В. е прехвърлила на жалбоподателката собствения си недвижим имот представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], с административен адрес в [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, ап. 7 с предназначение жилище - апартамент разположен на едно ниво, в сграда, с идентификатор ***, който апартамент е с площ 98,40 кв. м., заедно с прилежащата към апартамента маза № 7 с площ 6,24 кв. м., както и принадлежащите към апартамента 4,166% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, срещу задължение на приобретателя „да поеме издръжката, както и гледането на прехвърлителката до смъртта й, като й осигури един сносен и спокоен живот, какъвто е водила до сега, и грижи при болест и немощ лично или чрез членовете на семейството си“, поради неизпълнение на поетите задължения от приобретателя. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставени въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД се отхвърли, евентуално делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да посочи и обсъди в мотивите на съдебното си решение исканията, твърденията и възраженията на страните, и всички събрани по делото доказателства? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 2. Относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл.269, изр. второ ГПК, според която се произнася служебно по валидността на съдебното решени, по допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 3. Следи ли служебно съдът за надлежното извършване на съответните процесуални действия от страните. Следва ли страната да понесе неблагоприятният резултат от липсата на указания, съответно неточно дадените указания, в следствие неспазването на посоченото изискване от първоинстанциония съд? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Какви са правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад, съобразно чл.146 ГПК, респективно, когато докладът му е непълен или неточен? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. 5. Следва ли съдът да прецени признанието на неизгоден за страната факт, като обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и съобразно това да постанови изхода на правния спор? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 6. Следва ли длъжникът-приобретател по алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължението за издръжка и гледане да натрапи на кредитора-прехвърлител повече грижи, отколкото той е съгласен да приеме и каквито кредиторът отказва, и счита ли се това за неизпълнение на задълженията на длъжника по договора. Длъжен ли е кредиторът да приеме грижи и гледане от трети лица, когато длъжникът е възпрепятстван сам да направи това поради обективни причини-например ако работи, ако се изисква разрешение от трети лица за оставане на придружител в лечебно заведение, и в тези случаи грижата/помощта от третите лица счита ли се за неизпълнение на задълженията от длъжника. Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.

Ответницата по касационната жалба-ищца З. Н. В., чрез адв. А. И. е подала писмен отговор, в който е изразено мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката и за неоснователност на касационната жалба по същество. След подаване на отговора ответницата по жалбата е починала на 24.06.2023 г. и е заместена в производството от наследниците по закон Р. Г. Д.-син и Т. Д. Г. – наследник на починала дъщеря на ответницата Е. Г. Г., конституирани по реда на чл. 227 ГПК. Посочените ответници по касационната жалба, чрез адв. А. И. поддържат подадения писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирани страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск от З. Н. В. против М. Г. С., с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения между тях на 01.06.2016 г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 94, т. I, рег. № 2171, дело № 73/2016 г.

От фактическа страна е прието за установено следното:

На 01.06.2016г. между ищцата З. В. и ответницата М. С. е сключен договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 94, том I, рег. № 2171, дело № 73/2016 г. на нотариус М. - рег. №***, с район на действие - РС Габрово. Според сключения алеаторен договор З. В. е прехвърлила на М. С. собственият си недвижим имот, представляващ апартамент в центъра на [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, ап. 7, с площ 98,40 кв. м., заедно с прилежащата към него маза № 7, както и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, „срещу задължението на приемателя лично или чрез семейството си да гледа и издържа прехвърлителката до смъртта й, като й осигури един спокоен и нормален живот, какъвто е водила до сега, грижи при болест и немощ и да я изпрати според обичая“. Приобретателката е поела от своя страна задължение „да поеме издръжката, както и гледането на прехвърлителката до смъртта й, като й осигури един сносен и спокоен живот, какъвто е водила до сега, и грижи при болест и немощ лично или чрез членовете на семейството си, като е съгласна, че прехвърлителката З. Н. В. си запазва правото на ползване върху имота до края на своя живот, безвъзмездно“.

Прието е, че с оглед възрастта и здравословното си състояние З. В. е имала нужда от грижи и гледане, като такава нужда категорично е била налице от началото на 2019 г.

През януари 2019 г. ищцата е паднала в дома си, когато е била сама и е счупила тазобедрената си става. Намерена е от съседка. Претърпяла е операция с поставяне на ендопротеза на ставата, призната е 100 % трудова неработоспособност с чужда помощ с ЕР на ТЕЛК от 09.07.2019 г., с водеща диагноза „Първична коксартроза, двустранна“. Посочено е, че В. не се е възстановила от травмата, ползва проходилка, за да се придвижва и е в невъзможност да излиза от дома си.

През месец март 2020 г. ищцата отново е паднала сама в дома си с инсулт. Намерена е от разпитаната по делото свидетелката М.. Постъпила е в болница на 18.03.2020 г. и е изписана на 26.03.2020 г. с окончателна диагноза исхемичен мозъчен инсулт, като са дадени са препоръки за подходящ хигиено - диетичен режим и терапия с лекарства и наблюдение от личния лекар.

Посочено е, че през м. август 2019 г., след като В. е счупила тазобедрената си става, ответницата С. е прехвърлила почти цялата парична наличност от банковата й сметка в собственият си влог в ДСК - сумата 14 250 лева /останали са 58,14 лева/, тъй като е имала генерално пълномощно от възрастната жена да се разпорежда с влога й.

Прието е за установено от приложените отчети по чл. 27, ал. 2 ЗЛП, че в периода 27.08.2019 г. - 31.08.2020 г. М. С. е била назначена като личен асистент на З. В. от съответната служба при [община], със заплащане съобразно отработени часове за дейностите, които е посочила, че е извършвала: лична хигиена сутрин и вечер, битова хигиена - ежедневна и седмично почистване, пазаруване, приготвяне ежедневно на храна, масажиране и помощ при разхождане, ежедневно обсъждане на гледания филм и новините от пресата.

Съдът е приел за безспорно по делото и посочено изрично от двете страни, че след м. юли 2020 г. отношенията между страните рязко и необратимо са се влошили и ищцата е спряла да допуска ответницата в дома си и да приема изпълнение по договора, а ответницата от своя страна също е преустановила всякакво изпълнение за задълженията си.

Посочено е, че с нотариална покана от 02.09.2020 г. З. В. е поканила М. С. да върне ключовете от входната врата на блока и апартамента й и е оттеглила генералното пълномощно, което й е дала. В отговор на тази покана пред нотариус М. ответницата е върнала пълномощното от 07.08.2019 г. и е отказала да върне ключовете, като е заявила, че е собственик на апартамента.

На 16.10.2020 г. ищцата подала в Районен съд Габрово искова молба за разваляне на сключеният с М. С. договор за издръжка и гледане.

Прието е, че на 21.08.2020 г. ответницата М. С. е подала сигнал до РП Г. за задължително настаняване на ищцата в психиатрично заведение /чл. 157 от Закона за здравето/, по който е образувано ЧНД № 1058/2020г. на РС Габрово. Производството е приключило с решение № 260067/ 04.12.2020 г., с което съдът е оставил без уважение като неоснователно искането за настаняване на З. В. в ДПБ - С..

От правна страна с оглед установената фактическа обстановка и записаната в договора уговорка за поемане от страна на ответницата на задължение „да поеме издръжката, както и гледането на прехвърлителката, като й осигури един сносен и спокоен живот, какъвто е водила до сега и грижи при болест лично или чрез членовете на семейството си“, въззивният съд е приел, че сключеният договор е само един и не включва минал период, а задължения след сключването му на 01.06.2016 г.

Съдът е приел, че от събраните гласни доказателства не се установява пълно и точно, в цялостен обем и непрекъснато изпълнение на задълженията по договора от страна на ответницата от сключването му на 01.06.2016 г. до средата на м. юли 2020 г. Изложени са съображения, че свидетелят С. е син на ответницата, поради което дадените от него показания са ценени при съобразяване с разпоредбата на чл. 172 ГПК. Посочено е, че твърденията му, че след изписване от болницата на ищцата майка му се е грижела за нея, не се подкрепят от останалите доказателствата по делото, тъй като свидетелката П. Г. е била наета да прави това, като същата е заявила: „отивам, давам закуска, измивам, изчиствам съдовете каквото обядва, давам и обед, през свободното време си приказваме със З. за лични неща, помагала съм й да отиде до тоалетната, лекарства съм и давала в този един месец, слагах я да ляга на обяд да спи, завивах я, на един стол и оставях закуска за четири часа“.

Прието е, че в периода 2016 г. до януари 2019 г., преди В. да падне и да счупи тазобедрената си става, същата е полагала сама грижи да себе си, в това число готвене, чистене, пране. Съдът е взел предвид показанията на свидетелката М.: “през 2016 г. З. още нямаше нужда от грижи, оправяше се сама, тя се переше, М. много често и носеше храна, но и З. си готвеше“, на свидетелката П.: „дори и сега съм я сварвала да си готви, колкото може, тя си е чистила, тя е много добра домакиня, тя се пере“, на свидетелката Й.: „през 2016 г. З. си шеташе“, включително на свидетелят С., който е син на ответницата и е заявил, че В. сама си е готвела на „един газов котлон на терасата“. Посочено е, че посещението на зъболекари или зъботехници, за услугите на които В. сама е заплащала, но не пълната сума, поради което С. „трябвало да доплаща“, не доказва изпълнение на задълженията от страна на ответницата. Изложени са съображения, че в изпълнение на задълженията по договора за издръжка и гледане заплащането на медицинските услуги следва да се осигури от приобретателя, а не от прехвърлителя. Съдът е отчел, че не са налице доказателства ответницата да е закупила патерици и проходилка за В., когато са я изписали от болницата след операцията на счупената тазобедрена става, като свидетелят С. е посочил, че е уреждал заплащането на необходимите пособия за ищцата от социалната служба. Посочено е, че за период от около една година /27.08.2019г.- 31.08.2020г./ М. С. е била назначена от [община] като личен асистент на З. В. за което е получавала заплащане, тъй като е изпълнявала служебно задължение/, а не задължение по договора за издръжка и гледане. Посочено е, че когато възрастната жена е била в болницата в безпомощно състояние със счупена става през 2019 г. нито приобретателката, нито някой от семейството й са останали с нея като придружители, а са разчитали друго лице – свидетелката Т., придружаваща майка си, да им се обажда и да обслужва В..

Съдът е преценил, че пълно изпълнение на задължението за издръжка и гледане по договора от страна на приобретателката не се установява нито от показанията на свидетелката М., която говори повече за своите проблеми и отношения с ищцата, сочейки, че същите не са добри, нито от показанията на другите разпитани свидетели - Й., Т. и Г. като последните две са се грижили за прехвърлителката само през определени периоди, когато е била в болницата и след изписването й, но нямат впечатления за времето преди и след това, нито от показанията на свидетелката П., която е заявила, че никога не е виждала М. С., въпреки, че често е ходила в дома на З. В..

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не може да се направи извод, че от сключване на договора през 2016 г. до средата на м. юли 2020 г. приобретателката е давала в пълен обем на ищцата уговорените грижи и издръжка в натура, както лично, така и чрез трето лице - нейният син. Посочено е, че от показанията на свидетелите се установява, че приобретателката понякога е доставяла на В. храна, квасено мляко, зимнина, но няма данни да е било ежедневно, посещавала я е, но няма данни и доказателства това да е било всеки ден или по три пъти на ден, считано от сключване на договора, организирала е рожденния й ден на 90- годишният юбилей. Формиран е извод, че не е установено грижата да е през целия период и предоставеното да е покривало изцяло нуждите от храна, лекарства, разноски за бита, грижи за домакинството, нито честотата на посещенията и носената издръжка в натура.

Съдът е приел, че по делото е установено, че след средата на м. юли 2020 г. М. С. е преустановила напълно изпълнението на поетото задължение за издръжка и гледане на ищцата, както и, че след отказа на последната да приеме изпълнение в натура, същото не е трансформирано в парична престация и до момента. Посочено е, че исковата молба от ищцата за разваляне на процесния договор е подадена и делото е образувано на 16.10.2020 г., като на 04.06.2021 г. ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с който не е поискала трансформация на задължението си. Прието е, че едва в началото на 2022 г. М. С. е предявила искова молба пред РС Габрово, с която е твърдяла, че е поискала трансформация на задължението си. Съдът е посочил, че до настоящият момент няма данни по делото да е налице някакво изпълнение или определено и изплащано парично изражение на задължението на ответницата по договора за издръжка и гледане – т. е. за периода от м. юли 2020 г. до момента – м. февруари 2023 г. няма данни да е налице трансформация на задължението на ответницата по договора от натура в парично.Формиран е извод, че ответницата се е поставила в положение на неизправна страна по сключения договор, от което е изведен извод за основателност на предявения иск за развалянето му.

Съдът е изложил мотиви, че изпълнението на задълженията за издръжка и гледане трябва да е ежедневно, непосредствено и непрекъснато поради самата същност на тези задължения, още повече, че прехвърлителката се е нуждаела от грижи и помощ в ежедневието си, като в процесния случай е установеното и доказано неосигуряване от ответницата на грижи и издръжка за ищцата, респ. на паричния й еквивалент, преди завеждане на исковата молба и в хода на процеса, за продължителен период от време. Прието е, че констатираното неизпълнение на договора е съществено като неизпълнената част не е незначителна с оглед интересите на кредитора, предвид възрастта 89-­90г., влошеното здравословно състояние - ендопротеза на счупената лява тазобедрена става, прекаран исхемичен мозъчен инсулт, невъзможността да излиза от дома си, с оглед на които ищцата се е нуждаела от интензивни грижи. Посочено е, че влошените отношения между страните правят невъзможно изпълнението на договора и за напред.

Поради несъвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението на последния съд е отменено и предявеният иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД е уважен.

Съдът е посочил, че в отговора на исковата молба, в края на същият след изброяване на приложенията, е добавено: „при хипотезата на евентуалност, в случай, че бъде уважен предявеният иск за времето от 01.06.2016г. до предявяване на иска се поражда правото ми да поискам от съда да се произнесе в решението си на основание чл.212 ГПК, като осъди ищцата да ми заплати обезщетение за гледането и издръжката за този период“, но въпреки изложеното ответницата не е предявила при условията на евентуалност насрещен иск за стойността на грижите, поради което въззивната инстанция не дължи разглеждане възраженията й за стойността на положените от нея грижи и издръжка. Прието е, че не е налице насрещна искова молба подадена пред първоинстанционният съд, в която да е конкретизирана претенцията като размер, да са изложени обстоятелства как е определен този размер, не е внесена държавна такса. Посочено е, че първоинстанционният съд не е приел такъв иск за разглеждане, не го е отразил в доклада си, не е разпределял доказателствена тежест по такава претенция, а страните не са възразили срещу доклада на съда по делото, нито, че е предявен, а не е отразен насрещен иск по чл. 55 ал.1 ЗЗД от ответницата.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения първи въпрос в изложението.

В разясненията по т.2 от т. решение № 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

С решение № 134/30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. по чл.290 ГПК е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК /аналогичен на чл.189, ал.2 от отменения ГПК от 1952 год./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 год./отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год. и ППВС № 1/1985 год. са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Постоянна е съдебната практика на ВКС и по въпроса, че нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение, но не представляват порок водещ до неговата нищожност. Нищожността е най-тежкия порок на съдебното решение и тя е налице, когато волята на съда изобщо не е надлежно формирана /не е постановено от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвено в писмена форма или е неподписано/ или ако е формирана воля, тя е така изразена, че съдържанието му е абсолютно неразбираемо и не може да бъде установено дори по пътя на тълкуването. Що се отнася до пороците при формиране на правните изводи на съда, липсата на мотиви или погрешни мотиви, тези пороци водят до неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, но не до неговата недопустимост или нищожност.

Съдебният състав е приел, че задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени в ТР № 1/04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС – т.19, в което по категоричен начин е даден отговор на въпроса относно решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция и задължението му да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Посочените указания не са изгубили значението си след влизане в сила на действуващия ГПК от 2007 год. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на решението въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл.269 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи по предмета на спора, като е обсъдил и доводите на всяка от страните, относими към спора, което е намерило израз в мотивите на решението.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението.

В разясненията, дадени по т.1 от т. решение № 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото е прието, че по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Посочено е, че аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952 г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл. 4 ГПК (отм.), възпроизведена в чл. 5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството за поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. С обжалваното решение съдът не се е отклонил от цитираната задължителна практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него решение е валидно и допустимо и се е произнесъл по въведените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Следователно соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос не е налице.

Неоснователни са доводите на жалбоподателката за налаичие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.

С решение № 128/29.04.2011 г. по гр. дело № 1356/2009 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК касационно обжалването е допуснато по процесуално правния въпрос за служебното задължение на съда да следи за надлежната процесуална легитимация на ответника. Прието е, че съгласно чл. 101 ГПК (чл. 25 ГПК отм.) съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия. В това число влизат на първо място надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност и надлежното им представляване, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално нелегитимирано неправсубектно и ненадлежно представлявано лице. Предявяването на иска е първото процесуално действие, с което се сезира съда и възниква двойката процесуални правоотношения между ищеца и съда и между ответника и съда. Когато посоченото в исковата молба лице не е процесуално легитимирано да отговоря по предявения иск или според изискванията на закона е налице задължителна съвместна процесуална легитимация, съгласно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК съдът указва на ищеца да вземе мерки за конституирането на надлежните страни. Ако указанията на съда не бъдат изпълнени в срок, производството по делото се прекратява съгласно чл. 101, ал. 3 ГПК, тъй като предявеният от ненадлежна или срещу ненадлежна страна иск е недопустим. Такъв иск не е неоснователен. Тази практика на ВКС е възприета в цитираното от жалбоподателя решение № 185/12.10.2017 г. по гр. дело № 4139/2016 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК и решение № 487/09.01.2012 г. по гр. дело № 1764/2010 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК.

Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е приел, че в отговора на исковата молба, подаден от ответницата-сега жалбоподател, в края на същия след изброяване на приложенията, е добавено: „при хипотезата на евентуалност, в случай, че бъде уважен предявеният иск за времето от 01.06.2016г. до предявяване на иска се поражда правото ми да поискам от съда да се произнесе в решението си на основание чл.212 ГПК, като осъди ищцата да ми заплати обезщетение за гледането и издръжката за този период“. Прието е, че въпреки посоченото ответницата не е предявила при условията на евентуалност насрещен иск за стойността на грижите, поради което въззивната инстанция не дължи разглеждане възраженията й за стойността на положените от нея грижи и издръжка. Приел е, че не е налице насрещна искова молба подадена пред първоинстанционният съд, в която да е конкретизирана претенцията като размер, да са изложени обстоятелства как е определен този размер, не е внесена държавна такса. Посочено е, че първоинстанционният съд не е приел такъв иск за разглеждане, не го е отразил в доклада си, не е разпределял доказателствена тежест по такава претенция, а страните не са възразили срещу доклада на съда по делото, нито, че е предявен, а не е отразен насрещен иск по чл. 55 ал.1 ЗЗД от ответницата. Тези изводи на съда не са в противоречие с посочената практика на ВКС.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.

Съгласно разясненията, дадени по т. 2 от т. решение № 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Прието е, че в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, според която непосочването във въззивната жалба на конкретен порок на първоинстанционното решение не обуславя нейната нередовност. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, тъй като с отговора по въззивната жалба ответницата не се е позовала на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, нито в случая се касае за хипотеза на дадена от първата инстанция неправилна квалификация на предявения иск, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Поради това въззивният съд не е изложил и мотиви в обжалваното решение, което да касае доклада на първоинстанционния съд. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Неоснователни са и доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението.

С решение № 20/13.03.2019 г. по гр. дело № 2298/2018 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК обжалването е допуснато по материалноправните въпроси за обема на дължимите издръжка и грижи при отчитане на потребностите на кредитора и неговата способност да се справя сам и възможността дължимото, да бъде изпълнено от трето лице, без такава възможност да е уговорена изрично, когато при сключването на договора прехвърлителят е знаел, че приобретателят живее в друго населено място.

Съдебният състав е приел, че договорът за прехвърляне на собственост върху имот срещу задължението за издръжка и гледане се сключва с оглед личността на длъжника и изпълнение по договора дължи той. От това обаче не следва, че така сключеният договор не може да бъде изпълняван от трето лице или че третото лице може да освободи длъжника като изпълни вместо него, но само ако това е станало по поръчение на длъжника.

Прието е, че ако в договора не е уредена изрично възможност грижи да бъдат полагани от трето лице, прехвърлителят не може да бъде задължен да приеме изпълнение от трето лице, освен когато са необходими специални познания или умения (на лекар, медицинска сестра, лице от същия пол за непосредственото обслужване на лежащо болен). Кредиторът е длъжен също да приеме грижите на наследниците на приобретателя, както и инцидентни услуги от трето лице, когато длъжникът е лично или служебно възпрепятстван от непредвидени обстоятелства, напр. негово или на друг близък внезапно заболяване или неотложен служебен ангажимент. Когато обаче кредиторът приеме предоставеното изпълнение от трето лице, длъжникът се освобождава от задължението си. При това е без значение дали третото лице е натоварено да изпълни от длъжника, или изпълнява по своя воля. Приеме ли изпълнението (макар да не е бил длъжен), кредиторът е удовлетворен. Следва да се има предвид също, че ако той е доволен от получените издръжка и грижи, длъжникът не може да му натрапи повече, отколкото той е съгласен да приеме, поради което наследниците на кредитора не могат да претендират последиците от такова „непълно“ изпълнение.

С цитираното решение е прието, че съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не са определени в закона (договорът е ненаименован). Тяхното съдържание се определя от постигнатото съгласие между страните. При тълкуването на волята на страните съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Ако в нотариалния акт задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Поемането на други задължения, нар. да се живее общо домакинство, не може да се предполага. Ако такова задължение не е уговорено изрично в договора и не може бъде изведено от обстоятелствата (напр. фактическото положение), при които е сключен договорът, местоизпълнението е по местожителството на кредитора, а заживяването в общо домакинство може да стане по предложение на една от страните и приемане от другата – никоя от страните не е длъжна да направи предложение, а насрещната страна не е длъжна да приеме предложението. Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като въззивният съд се е произнесъл в различна хипотеза, с оглед и на което решаващите правни изводи са различни.

С оглед изхода на спора и направеното искане на адвокат А. И., пълномощник на ответниците по жалбата, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3060 лв. на основание чл. 38 ЗЗД.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 17/21.02.2023 г. по в. гр. дело № 444/2022 г. на Великотърновски апелативен съд по касационна жалба вх. № 1656/29.03.2023 г., подадена от ответницата М. Г. С., ЕГН [ЕГН] чрез адв. Д. П., със съдебен адрес [населено място], пл. ”В.” № 5, ет. 3.

Осъжда М. Г. С., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [община], [улица], да заплати на адвокат А. Д. И. от Адвокатска колегия Г. с личен № [ЕГН], [населено място], [улица], № 1,ет.2 адвокатско възнаграждение в размер на 3060 лв. на основание чл. 38 ЗЗД.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: