9 Р Е Ш Е Н И Е
№ 416
гр. София, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 2439 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. Н., А. Л. Н. и Р. Л. Н., подадена чрез адв. Ч. А. Н. от САК, против въззивно решение № 187/15.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1511/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 73/11.02.2022 г. по гр. д. № 612/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград и като краен резултат, са отхвърлени исковете на касаторите против ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК] с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за осъждане на дружеството да им заплати обезщетение от по 100 000 лв. на всеки от тях за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания, вследствие от смъртта на техния баща Л. А. Н., починал на 04.12.2020 г. при ПТП, настъпило на същата дата, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2020 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД. Касаторите твърдят, че изводът на съда за неустановени, като търпими от ищците в причинна връзка със смъртта на баща им, болки и страдания, е в противоречие със събраните по делото доказателства. Оспорва се приетия от съда процент на съпричиняване от страна на наследодателя им, както и извода на съда относно началната дата на дължимата върху обезщетението мораторна лихва.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение № 775/22.02.2024 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос: как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение или съответно за отхвърляне на претенцията за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на прекия причинител на вредите.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното: В съдебната практика на Върховния касационен съд, се приема, че обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 ЗЗД се определя от съда по справедливост. При определяне на размера му съдът съобразява характера и тежестта на причинените вреди, техния интензитет и продължителност на проявление, характерът на засегнатите нематериални блага и всички конкретни обстоятелства, които имат значение за репариране на вредите и за прилагане на критерия „справедливост” по см. на чл. 52 ЗЗД. В случаите, когато се претендира обезщетение при смърт, съдът е обвързан с разрешенията, дадени с ППВС № 4/1961 г., като относно размера на обезщетението следва да се вземат предвид вида и степента на родствената близост между починалия и лицето, което претендира обезщетение, действителните отношения помежду им /фактическите отношения на близост и привързаност/, възрастта на лицата и др. Правото на най-близките да получат обезщетение може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. Обезщетение следва да се присъди тогава, когато от доказателствата може да се направи обоснован извод, че лицето, което претендира обезщетение, е установило съществуването на трайна емоционална връзка с починалия и настъпили в резултат на неговата смърт морални болки и страдания /в този смисъл: решение № 957/26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2381/2008 г., III г. о.; решение № 28/09.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1948/2013 г., II т. о. и др./.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено настъпването на 04.12.2020 г. в [населено място] на ПТП, при което товарен автомобил „Ф. Т. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от П. Й. Ц., при движението си по улица в [населено място], /съвпадаща с трасето на второстепенен път II-84/ ударил попътно движещия се по пътното платно пешеходец Л. А. Н., в резултат на което е била причинена смъртта на последния. Товарният автомобил ударил пешеходеца в лявата задна част на тялото, което било в изправено положение. Според заключението на съдебно медицинската експертиза, смъртта на Н. се дължала на несъвместима с живота комбинирана черепно - мозъчна и гръдна травма, като всички установени травматични увреждания били в пряка причинно - следствена връзка с ПТП, настъпило на 04.12.2020 г. Виновен за настъпилото ПТП бил водачът на товарен автомобил „Ф. Т. - П. Й. Ц., като съдът се е позовал на заключението на съдебно - автотехническата експертиза според която водачът на товарния автомобил направил опит да заобиколи пешеходеца вместо да спре преди мястото на удара, въпреки че спирането е било технически възможно. Към датата на ПТП за товарен автомобил марка „Ф. Т. имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество. Прието е от въззивния съд, с оглед заключението на САТЕ, че е налице степен – 1/2 на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Л. Н., тъй като той като пешеходец, в пияно състояние, облечен в тъмни дрехи се е движил по пътното платно, в тъмната част на денонощието при условията на валеж и мокра асфалтова настилка в участък без улично осветление, в нарушение на разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗДвП.
Установено е, че ищците са деца, съответно син и две дъщери на починалия, както и че същите са отправили до дружеството застраховател писмени искания да им бъде изплатено обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баща им, но претенциите им са били оставени без уважение.
За да отхвърли исковете, въззивният съд е формирал извод, че тримата ищци не са претърпели неимуществени вреди от противоправното поведение на водача на товарния автомобил. Позовал се е на показанията на свидетеля Р. М., като е приел, че пострадалият Л. Н. последните тринадесет години е бил изолиран от ищците и не е живял с никой от тях под един покрив, а живеел сам в нежилищна постройка до гарата, при наличие на четирима живи низходящи /деца/, двама от които адресно регистрирани в [населено място]. Приел е, че никой от ищците не се е грижил за пострадалия, който не е имал постоянна работа и приходите му били нерегулярни от извършвана нискоквалифицирана работа.
В случая въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната практика на ВКС.
Основателни са доводите на касаторите, че съдът е нарушил материалния и процесуалния закон като е обосновал извода си за неоснователност на претенциите за обезщетение с отсъствието на доказателства приживе починалият наследодател да е живеел в едно домакинство с някой от ищците, респ. да е разчитал на финансова подкрепа и грижи от тяхна страна. Предмет на исковите претенции са неимуществените вреди, които касаторите - ищци са претърпели вследствие смъртта на Л. Н. са със съдържание и обем, индивидуализирани в исковата молба - неимуществените вреди се проявили във формата на морални болки, страдания от преждевременната загуба на починалия, с когото всеки от ищците се е намирал в отношения на обич и привързаност и от когото е получавал нормално присъщата за отношенията родител - дете житейска подкрепа. За реалното проявление на вредите са събрани свидетелски показания /св. Р. М., св.М. П. и св.К. К./, от които се установява, че макар и към датата на смъртта си Л. Н. да не е живеел в едно домакинство с никое от децата си, отношенията между него и последните били добри, и често контактували помежду си, както и че неочакваната му смърт е предизвикала страдания и психически дискомфорт у ищците. Въззивният съд не е изходил от така установените по делото факти, отразяващи наличието, характера и тежестта на претърпените неимуществени вреди, за да определи в зависимост от тях справедлив размер на полагащите се обезщетения, а е акцентирал върху липсата на доказателства касаещи други обстоятелства /дали починалият наследодател е живеел в едно домакинство с ищците, и дали е разчитал на финансова подкрепа и грижи от тяхна страна/, което е довело до незаконосъобразни изводи за недължимост на обезщетенията.
В резултат на внезапната и трагична смърт на своя баща ищците са претърпели душевни болки и страдания. Пътно - транспортното произшествие, при което е починал наследодателят на ищците, е настъпило на 04.12.2020 г. Към посочената дата пострадалият е бил на 59 г. и според свидетелските показания е бил здрав и жизнеспособен. Неговата смърт е настъпила в резултат на тежки телесни травми, несъвместими с живота, и е предизвикала емоционален срив у близките му. При определяне на размера на обезщетението, настоящият състав отчита интензитета на претърпените душевни болки и страдания и тяхната продължителност, установени по делото, съобразява възрастта и семейния статус на всеки от ищците: и тримата ищци са в зряла възраст, имат свои семейства и от години живеят самостоятелно. Не са представени доказателства в следствие на смъртта на своя наследодател ищците Р. Н. и А. Н. да са претърпели по-сериозни психо - емоционални травми /липсват доказателства за посещение при психиатър или за провеждано медикаментозно лечение/. Съобразявайки указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, релевантни за принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД / в т. ч. икономическите условия в страната към датата на ПТП/, настоящият състав на ВКС намира, че изискването за справедливо обезщетяване на касаторите - ищци ще бъде постигнато с присъждане на 70 000 лв. за всеки от тях.
По спорния между страните въпрос свързан с наличието на основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди поради съпричиняване: Преценени в тяхната съвкупност, установените по делото факти от значение за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД обосновават несъмнен извод, че поведението на пострадалия Л. Н. се намира в пряка причинна връзка с реализираното от водача на лекия автомобил ПТП, тъй като е допринесло за настъпване на произшествието и на вредоносния резултат. Произшествието, при което е пострадал ищеца, е реализирано на 04.12.2020 г., като по делото е установено, че то станало около 18,25 ч. – т. е. в тъмната част на денонощието при условията на валеж и мокра асфалтова настилка в участък без улично осветление. Въз основа на заключението на вещото лице по САТЕ, съдът приема, че причина за настъпилото ПТП е виновното и противоправно поведение на водача на товарен автомобил марка „Ф. Т. - П. Й. Ц., който при управление на МПС е нарушил разпоредбите: на чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП, според който всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди; на чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП, постановяващ, че водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства; и на чл. 20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, според който водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. В нарушение на посочените правила за движение по пътищата, водачът на товарния автомобил - П. Ц., с оглед на конкретната пътна обстановка, не е изпълнил задължението си по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП да задейства спирачната уредба, за да намали скоростта и да спре в момента, когато обективно е могъл да възприеме възникналата опасност за движението, каквато представлява пешеходецът Л. А. Н.. От съдебно-автотехническата експертиза се установява, че водачът на товарния автомобил при скорост на движение от 43,3 км/ч, при движение с къси светлини, е имал техническа възможност в границите на осветеност пред него да види пешеходеца в момента, в който десният фар е осветил долните крайници на пешеходеца на разстояние 62 м. пред автомобила. Според вещото лице, от този момент пешеходецът се е превърнал в опасност за водача на МПС и е бил видим за него. Водачът е имал възможност да възприеме пешеходеца и да реагира своевременно, чрез задействане на спирачната система и така да предотврати удара. Вместо това, в нарушение на задължението си по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, водачът на автомобила не задействал спирачния механизъм, а предприел заобикаляне на пешеходеца отляво /в тази връзка неоснователно се явява възражението на застрахователя - ответник, че в случая е налице „случайно деяние“ по смисъла на чл.15 от НК, тъй като при създалата се пътна обстановка ударът бил непредотвратим/. От доказателствата е установено, че към момента на настъпване на произшествието пострадалият се е намирал на платното за движение на пътни превозни средства, като в нарушение на чл.108, ал.2, т.1 от ЗДвП не се е движил по платното за движение, противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства и най-близо до лявата му граница, а движението му е било в поска на движение на товарния автомобил. Освен това, движейки се по този начин, същият е предприел пресичане на платното в нарушение на чл.113, ал.2 във вр. с ал.1, т.1, т.2 от ЗДвП, без да се съобрази с приближаващото се пътно превозно средство и удължавайки ненужно пътя и времето за пресичане. Установеното обстоятелство, че по време на произшествието пострадалият е бил в състояние на алкохолно опиянение, безспорно му е попречило да реагира адекватно на приближаващото превозно средство, в съответствие със задължението по чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП, освен това той ненужно е удължил и времето си за преминаване през пътното платно, като вместо да го пресече перпендикулярно по широчина и по най-късата траектория за движение, е предприел пресичане на платното, без да променя първоначалната си траектория, следвайки геометричната линия на завоя на пътя. Обективната и субективна възможност на водача да възприеме пострадалия като препятствие на пътя и да спре автомобила, преди да го удари, е от значение за наказателната и за деликтната отговорност на самия водач, но не изключва приноса на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД. Приносът е обусловен от това, че в нарушение на правилата за движение по пътищата Л. Н. се е движил по платното за движение на пътни превозни средства в нарушение на ЗДвП, и по този начин е улеснил настъпването на произшествието, от което са настъпили уврежданията, довели до неговата смърт. Поведението на пострадалия пешеходец съставлява форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника - застраховател, че дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е основателно. Съобразявайки механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него, настоящият състав на ВКС намира, че приносът на пострадалия е в размер на 50%.
Предвид установения принос на пострадалия, определеното обезщетение на всеки от ищците следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с 50%, т. е. наполовина. Предвид изложеното предявените искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са основателни и доказани до размера от по 35 000 лв., поради което след частична отмяна на въззивното решение, искът на всеки от ищците, следва да бъде уважен до посочения размер.
Върху така определените обезщетения се дължи законна лихва, като с исковата молба касаторите са поискали присъждане на такава от датата 11.12.2020 г.- датата на предявяване на претенциите на увредените ищци пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. Съгласно даденото тълкуване в решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, І т. о. и решение № 10/05.01.2024 г. по гр. д. № 4723/2022 г. на ВКС, ІII г. о., в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ лихвите за забава се включват в застрахователното обезщетение по силата на нормата на чл.429, ал.2, т.2 от КЗ, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.429, ал.3 от КЗ, като това са тези лихви, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на основание чл.430, ал.1, т.2 от КЗ, или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице, или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. След предявяване на претенцията по чл.498 от КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 от КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с: 1/изпадане на застрахователя в забава – чл.497, ал.1, т.1 и т.2 от КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на основание чл.498, ал.3, във връзка с чл.432, ал.1 от КЗ. От представените по делото заявления за заплащане на застрахователно обезщетение от ищците се установява, че претенцията им като увредени лица пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение за вредите, претърпени вследствие настъпилото ПТП, е била заведена при застрахователя на 11.12.2020 г., поради което законната лихва върху обезщетенията се дължи от тази дата до окончателното изплащане.
В разликите над посочените размери от по 35 000 лв. до претендираните размери от по 100 000 лв., исковете са неоснователни и правилно са били отхвърлени от въззивния съд, поради което въззивното решение в тази част следва да бъде оставено в сила.
По искането на процесуалния представител на касаторите адв. Н. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. Ответното дружество дължи на адвокат Н. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, за осъществената безплатна правна помощ на ищците К. Л. Н., А. Л. Н. и Р. Л. Н.. За първоинстанционното производство при искове с цена 150 000 лв., основателни до размера на 35 000 лв., дължимото минималното възнаграждение за процесуално представителство по всеки от предявените искове по отделно, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, е 4535 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, дължимото възнаграждение пред първоинстнционния съд се равнява на 1 057 лв. за всеки иск или общо за трите иска 3 171 лв. Обжалваемият интерес по всеки от исковете във въззивното производство е 100 000 лв., като жалбата е основателна за 35 000 лв. Дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат Н., определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, е 8650 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, дължимото възнаграждение пред въззивната инстанция се равнява на 3027,50 лв. за всеки иск или общо за трите иска 9082,50 лв. С оглед обжалваемия интерес и изхода на делото пред касационната инстанция, на адв. Н. също се дължат разноски в размер на 9082,50 лв. Т.е. общо дължимото възнаграждение за всички инстанции е в размер на 21 336 лв.
Предвид крайния изход на делото, на ответника по жалбата се дължат направените по делото разноски пред всички инстанции, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове. В първоинстанционното производство ответникът е направил разноски: 100 лв. за депозит за призоваване на свидетел; 400 лв. за съдебно-автотехническа експертиза и 16 308 лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, от които с оглед изхода на спора пред първата инстанция е имал право на разноски в размер на 12 886,13 лв. Пред въззивната инстанция, са направени разноски от 2 400 лв. за държавна такса за въззивно обжалване и 12 700 лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Направените разноски за държавна такса в размера над 300 лв. по въззивна жалба на ответника, не следва да се присъждат, с оглед неоснователността жалбата за размера до 35 000 лв. по всеки от исковете. С оглед изхода на спора пред въззивното инстанция ответникът е имал право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8 255 лв., или общо на разноски в това производство в размер на 8 555 лв. Пред касационната инстанция, са направени разноски от 31 140 лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски пред тази инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 20 241 лв. Т.е. общо дължимите на ответника по делото разноски за всички инстанции са в размер на 41 682,13 лв.
Тъй като ищците са освободени от заплащане на държавни такси и разноски за водене на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ следва да бъде осъден да заплати и дължимите държавни такси и направени от бюджета на съда разноски за експертизи по делото, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на Окръжен съд – Благоевград държавна такса в размер на 4200 лв. за първоинстанционното производство и сумата от 228,67 лв. – разноски за експертизи, заплатени от бюджета на съда /от общо 980 лв./, както и по сметка на Върховен касационен съд сумата от 2130 лв.- държавна такса за касационното производство /с оглед уважената част от жалбата/.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 187/15.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1511/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта в която, след частична отмяна на решение № 73/11.02.2022 г. по гр. д. № 612/2021 г. на Окръжен съд - Благоевград, са отхвърлени предявените от К. Л. Н., А. Л. Н. и Р. Л. Н. против ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, от настъпилата при ПТП на 04.12.2020 г. смърт на техния баща Л. А. Н., до размера от по 35 000 лв. за всеки от ищците, както и в частта за присъдените разноски и държавни такси, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК] да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ: на:. К. Л. Н. с ЕГН [ЕГН], на А. Л. Н. с ЕГН [ЕГН] и на Р. Л. Н. ЕГН [ЕГН], суми в размер от по 35 000 лв. на всеки един, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, от настъпилата при ПТП на 04.12.2020 г. смърт на техния баща Л. А. Н., ведно със законната лихва от 11.12.2020 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 187/15.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1511/2022 г. по описа на Апелативен съд - София в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Ч. А. Н. от САК, възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ищците по делото за всички инстанции, в общ размер на 21 336 лв.
ОСЪЖДА К. Л. Н. с ЕГН [ЕГН], А. Л. Н. с ЕГН [ЕГН] и Р. Л. Н. ЕГН [ЕГН], да заплатят на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК], разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 41 682,13 лв.
ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД [населено място], с ЕИК[ЕИК] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт: по сметка на Окръжен съд – Благоевград: държавна такса в размер на 4200 лв. за първоинстанционното производство и сумата от 228,67 лв. – разноски за експертизи, както и по сметка на Върховен касационен съд сумата от 2130 лв.- държавна такса за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.