Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: С. А. Членове: МАДЛЕН П. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора Г. Г. изслуша докладваното от председателя Светлозара Анчева

по касационно административно дело № 10001/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ – гр. София при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. И. К. срещу решение № 5599/14.09.2023 г., постановено по адм. дело № 1103/2022 г. по описа на Административен съд,- София – град в частта, в която по жалба на „Ню Т. П. ООД е отменен РА № 22220620008005-091-001/13.09.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден в същата част с решение № 1857/07.12.2021 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - София при ЦУ на НАП за от отказано право на данъчен кредит в размер на 104 240,80 лв., ведно със съответните лихви по 27 бр. фактури, издадени от „Т. Б. ЕООД, за данъчни периоди от месец февруари 2020 г. до месец юни 2020 г. В касационната жалба се релевират оплаквания, че съдебното решение е неправилно постановено поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопоризводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател при постановяване на оспореното решение първоинстанционният съд неправилно е определил правните и доказателствено релевантните за решаването на спора факти, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК не е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и не е направил самостоятелен анализ на доказателствата. В тази връзка сочи и допуснато от страна на състава нарушение на чл. 202 ГПК и напълно игнориране правилата за доказване в процеса с оглед незачитане доказателствената сила, която законът придава на писмените доказателства. Касаторът поддържа становище, че относимите по делото факти показват, че дружеството, сочено за доставчик, не притежава кадрови и технически ресурс да осъществи фактурираните строително – монтажни работи (СМР). Сочи се, че ревизиращите органи са установили от информационния масив на НАП, че от страна на „Т. Б. ЕООД не са подавани декларации обр. 1 и обр. 6 и не са удържани ЗОВ по отношение на назначените лица на граждански договори, като не е подавана и декларация справка по чл. 73 ЗДДФЛ за изплатени възнаграждения по извънтрудови възнаграждения. Касаторът твърди, че по делото липсват доказателства за техническа обезпеченост на доставчика за извършване на спорните СМР. Излага подробни аргументи и досежно неотносимостта на назначената в хода на съдебното производство съдебно – счетоводна експертиза. Счита, че позовавайки се на нея, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразен и неправилен акт, който не е базиран на установявания от съществено значение за спора. В подкрепа на извода за липса на реализирани доставки сочи и липсата на доказателства за разплащане между страните. В заключение касаторът поддържа тезата, че от съвкупната преценка на доказателствения материал по делото, дори да се приеме, че процесните СМР са изпълнени, изводът на органите по приходите за липса на доставка по спорните фактури, се явява законосъобразен. В този смисъл счита, че не е възможно ревизираното лице, като получател на процесните услуги, да не знае, че участва в привидна сделка, чиято цел е неправомерно ползване на правото на приспадане на данъчен кредит.

Следва да се приеме, че като е приел обратното, съдът е постановил незаконосъобразно решение. Иска се отмяна на обжалваното решение и да се потвърди РА в съответната част, като законосъобразен. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и направените разноски за държавна такса за касационната инстанция. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от юриск. К. К..

В останалата част на първоинстанционното решение, в която жалбата на „Ню Т. П. ООД против процесния РА, в частта на установените задължения, произтичащи от отказано право на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 от ЗДДС в общ размер на 8 213,55 лв. по фактури за покупка на горива, смазочни материали и части за МПС, издадени от „Е. Б. ЕАД, „Л. Б. ЕООД, „ОМВ България“ ООД, „Европетрол“ ЕООД, „Р. Б. ЕАД, „ШЕЛ България“ ЕАД, „Т. С. ЕООД, за данъчни периоди от м. 02.2020 г. до м. 06.2020 г. е отхвърлена като неоснователна, не е постъпила касационна жалба от „Ню Т. П. ООД и в тази част решението е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящия касационен съдебен контрол.

Ответникът по касационната жалба „Ню Т. П. ООД - гр. София чрез адв. В. И., я оспорва с искане да се остави в сила обжалваното решение по съображения, развити в представения по делото писмен отговор, поддържани и в съдебно заседание.

Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неправилност на обжалваното решение предвид, че са налице отменителните основания в касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отмени ревизионния акт, посочен по-горе в частта за непризнато право на данъчен кредит на „Ню Т. П. ООД за данъчни периоди от месец февруари да месец юни 2020 г. в общ размер от 104 240,80 лв. и съответните лихви за просрочие, първоинстанционният съд е приел, че фактурираните доставки за услуги - СМР от „Т. Б. ЕООД са реално установени. Съдът изрично е посочил, че не е спорно между страните установеното обстоятелство на извършване на процесните СМР. Според съда за установяване реалното изпълнение на процесните СМР са представени актове обр. 19 и договори с приложения, които съдържат индивидуализация на предмета на доставките с подробно описание по вид, мярка и количество на видовете СМР. В тази връзка и с оглед установеното от вещото лице по назначената експертиза обстоятелство, че процесните фактури са участвали при формиране себестойността на съответния обект на контрагентите на „Ню Т. П. ООД и е налице видна икономическата връзка между процесните фактури и фактурите, издадени към контрагентите, а също и обектите, количествата и вида на СМР, съдът е обосновал извод, че така представените доказателства, подписани и подпечатани от представляващи двете страни, както и неоспорени от страна на приходната администрация установяват както волеизявления на подписалите ги страни, така и и действителното извършване на СМР.

На следващо място първостепенният съд е направил извод, че обстоятелството, че органите по приходите не са установили как точно е извършена услугата и с какъв кадрови потенциал разполага съответният доставчик, не може да бъде основание за отказ от право на данъчен кредит. В този смисъл се е позовал и на решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11 на СЕС.

По повод възраженията на приходната администрация за наличието на данъчна измама по подробно изложени мотиви и по аргумент от постоянната съдебна практика на СЕС, първоинстанционният съд е приел, че за да се установи наличието на злоупотреба с право по правото на Съюза, са необходими обективен и субективен елемент. В тази връзка и след тълкуване на относимите норми на ЗЗД, които уреждат привидните и прикритите сделки, както и на принципите на справедливостта и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, е счел, че субективният елемент на данъчната измама се свежда до обстоятелството, дали получателят по доставката е бил добросъвестен като е положил дължимата грижа, грижата на добрия търговец. В настоящия случай органите по приходите са обосновали извод за данъчна измама въз основа на данни за доставчика, на което основание според съда не е допустимо да бъде отказано правото на данъчен кредит. В заключение съдът е приел, че органите по приходите не доказват и не установяват факти и обстоятелства, относими към извода, че процесните фактури съставляват симулативна сделка, осъществена с участието на ревизираното лице.

С оглед изложеното и въз основа на приетото в хода на делото заключение по съдебно – счетоводна експертиза първоинстанционният съд е отменил ревизионния акт в частта за установените за месеците от февруари до юни 2020 г. допълнителни задължения поради непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от „Т. Б. ЕООД.

Решението е правилно постановено.

Законосъобразното упражняване на правото на данъчен кредит за получателя по доставка на стоки/услуги е в зависимост от реалното изпълнение на фактурираните доставки. Този извод следва от законовите предпоставки за посоченото субективно материално право, регламентирани с чл. 68, ал.1, т.1, чл. 69, чл. 6, ал.1, респ. чл. 9, ал.1 и чл. 25, ал. 2 ЗДДС. Издаването от доставчика само на фактури не е достатъчно за признаване на правото на данъчен кредит, поради което тя е необходима предпоставка за него предвид разпоредбата на чл. 71, т. 1 ЗДДС, но не е достатъчна. В тежест на ревизираното лице е да докаже по безспорен начин, че отразените стопански операции в издадените му от доставчиците фактури действително са осъществени.

В процесния случай не се спори между страните по делото, че „Т. Б. ЕООД е издател на 27 бр. фактури, издадени през месеците от февруари до юни 2020 г. по договори за монтаж на вентилируема фасадна обшивка, за обработка и монтаж на фасадна обшивка и монтаж на обшивка от алуминиев композитен материал. В хода на ревизионното производство към описаните договори са представени приложения, Актове за установяване завършването и за заплащане на изпълнените доставки, обр. 19, двустранно подписани за предаване и приемане на извършените от доставчика строителни дейности по посочените фактури. Те съдържат достатъчно данни за вида на извършените СМР, количество, единична стойност, обща стойност и ДДС, както основателно сочи и съда. Тези протоколи като частни документи не са оспорени от процесуалния представител на приходната администрация по реда на чл. 193 ГПК във връзка с чл. 144 АПК и 2 от ДР на ДОПК за тяхната автентичност, поради което правилна и обоснована е преценката на първоинстанционния съд, че с тях е доказана реалността на спорните доставки на СМР – услуги.

По отношение на фактури № 0...025/21.04.2020 г. и фактура № 0...27/30.04.2020 г. е установено тяхното наличие по делото, както и актове, обр. 19 съотв. от 21.04.2020 г. и от 30.04.2020 г., като липсват договори между ревизираното дружество и "Т. Б. ЕООД. При положение, че и в двата акта подробно са описани извършените дейности от доставчика - монтаж на декоративни елементи от алуминиев композитен материал по детайл за обект "Офисна сграда в кв. Младост", "Научно - технологичен парк" по първата фактура и обработка и монтаж на фасадна обшивка, на топлоизолационна винтилируема фасадна вата за обект "Еднофамилна къща в кв. Драгалевци, София", същите кореспондират с предмета на фактурите, в които са описани посочените актове, обр. 19.

Относно останалите 25 фактури с доставчик "Т. Б. ЕООД за тях правилно съдът е приел, че са представени достатъчно доказателства, установяващи реалността на фактурираните доставки на услуги. Освен фактурите, са приложени и подробни договори, в които е описан предмета на доставките, обектите, на които ще се извършат конкретните услуги, както и приложения към тях, които имат характер на количествено - стойностни сметки. Всички тези доказателства, неоспорени от приходната администрация за тяхната автентичност, при съвкупната им преценка правилно са обусловили първостепенният съд да приеме за законосъобразно упражнено правото на данъчен кредит от получателя по фактурите - ревизираното дружество.

Неоснователно е поддържаното от страна на касатора възражение относно липсата на доказателства за извършено разплащане между страните по спорните доставки. Видно от представените по делото доказателства за заплащането на по – голямата част от спорните фактури по банков път са представени в хода на ревизионното производство. От друга страна, обстоятелството дали процесните фактури са заплатени от страна на ревизираното лице, не е част от фактическия състав, с чието проявление законът обуславя възникването и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит.

Неоснователно е и възражението в касационната жалба за нарушение на съдопроизводствените правила при преценката на съдебно – счетоводна експертиза. В изпълнение на чл. 202 ГПК във връзка с 2 от ДР на ДОПК съдът е обсъдил даденото в хода на съдебното производство заключение във връзка с останалия доказателствен материал по делото, противно на твърденията на касатора. В този смисъл, съдебния акт отговарят на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и не се констатират допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на съда.

Не може да се споделят и доводите в касационната жалба, респ. в ревизионния акт, че доставчикът - изпълнител по процесните СМР не е доказал необходимата материална, техническа и кадрова обезпеченост за осъществяване на доставките, тъй като те противоречат на съдебната практика, както на СЕС, така и на ВАС, като в тази връзка правилно в решението на съда е налице позоваване на тази практика. От нея следва извод, направен и от решаващия съд, че не може получателят да бъде задължен да доказва, респ. да е отговорен за действия и/или бездействия на доставчика си. Това е така, защото получателят не може да контролира доставчика на фактурираните от него стоки/услуги за неговите действия, както и какви доказателства ще представя или каква е неговата обезпеченост за извършване на доставките. Задължение на получателя по доставката е да установи реалното изпълнение на същата, като негова е доказателствената тежест да я докаже с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства, като за целта са ангажирани двустранно подписани документи, удостоверяващи извършването на доставката на услуги - актове, обр. 19, като в процесния случай те се отнасят до СМР - услуги.

Кадровата обезпеченост на „Т. Б. ЕООД и по – специално установеното в хода на ревизията обстоятелство, че не се доказва по безспорен начин назначаването на служители в дружеството на трудови договори, не може да се вменява като отговорност на ревизираното лице. ЗДДС не обуславя правото на данъчен кредит за получателя на доставката от наличието или не на конкретно ангажирани от изпълнителя работници. В тази връзка следва да се съобрази и решение по дело С-324/11 (Gabor Toth) на СЕС, в което изрично се сочи, че Директива 2006/112/ЕО не допуска да се откаже правото на данъчен кредит поради това, че доставчикът за строителни услуги не е декларирал наетите от него работници, както и поради неизвършена от получателя по фактурата проверка дали между наетите на строежа работници и доставчика е съществувало правоотношение, без приходният орган да доказва, въз основа на обективни данни, че задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Конкретни данни и доказателства за наличие на данъчна измама по тези доставки приходните органи не са въвели нито в ревизионния акт, нито в решението на решаващия орган при административното обжалване на ревизионния акт и при неоспорване от приходната администрация в съдебното производство автентичността на представените частни документи, законосъобразни са направените изводи от административния съд, че са осъществени юридическите факти по спорните доставки, поради което упражненото от ответника по касация право е законосъобразно упражнено и правилно съдът е отменил в тази част ревизионния акт.

С оглед изложеното по-горе настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно постановено и не са налице сочените касационни основания за отмяна, поради което решението на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото на касатора не се дължат разноски въпреки заявената претенция. Разноски не се дължат и на ответника по касация, тъй като такива не са претендирани, а и няма данни да са направени за настоящата съдебна инстанция.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5599/14.09.2023 г., постановено по адм. дело № 1103/2022 г. по описа на Административен съд - София – град.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА

секретар:

Членове:

/п/ М. П. п/ ВЕСЕЛА ПАВЛОВА