Страница 5 от 5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2775/06.10.2025 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 1249/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ПОЛ АГРАР КАМПАНИ“ АД обжалва Решение № 40/10.02.2025 г. по в. т.д. № 309/2023 г. на АС-Варна, с което след отмяна на Решение № 98/12.10.2022 г. по т. д. № 81/2021 г. на ОС-Добрич е отхвърлен предявеният от него срещу „СВЕТИ НИКОЛА“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за неустойка за забавено изпълнение на строително-монтажни работи.

Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, произнасяйки се по възражение за погасителна давност, неконкретизирано относно началния момент на течение на давността и противоречащо на основния довод на ответника за липса на забава. Заявява още, че неправилно съдът не е съобразил преюдициалността на по-рано образувания между страните процес, в който същите вземания са заявени чрез възражение за прихващане. Сочи, че настоящата претенция е формирана от разликата над компенсируемия в другото дело размер, двете дела се отнасят едно към друго като дела за частични претенции, а решението по възражението за прихващане, формиращо сила на пресъдено нещо за всички правопораждащи активното вземане факти, се явява обуславящо. Намира също, че неустойката е счетена за погасена по давност в противоречие с материалния закон и със събраните доказателства, като сочи, че давностният срок започва да тече едва от окончателното предаване на работата, извършено с протокол обр. 15 от 20.02.2020 г., и течението му е спряно с предявяване на иска. Допълва, че забавеното изпълнение не се дължи на неоказано от негова страна съдействие, а е изцяло по вина на изпълнителя. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с практиката на ВКС и чиито отговори намира за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „СВЕТИ НИКОЛА“ ООД заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, а формулираните от касатора въпроси нямат характер на правни. Излага становище и за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от „ПОЛ АГРАР КАМПАНИ“ АД срещу „СВЕТИ НИКОЛА“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 50 000 лв. - неустойка за забава, дължима по договор за изработка от 04.11.2015 г., както следва: 30 000 лв. - част от дължимата неустойка за забавено изпълнение на дейностите по Приложение № 1 към договора (в общ размер от 39 044,23 лв.), и 20 000 лв. - част от дължимата неустойка за забавено изпълнение на дейностите по Приложение № 3 към допълнително споразумение от 23.02.2016 г. към същия договор (в общ размер от 79 821,05 лв.). Друга част от процесните вземания е заявена чрез възражение за прихващане по дело, образувано по-рано по иск на изпълнителя за дължимото по договора възнаграждение (т. д. № 778/2021 г. на ОС-Варна) и приключило на 14.05.2025 г., т. е. след подаване на настоящата касационна жалба.

Искът е предявен на 18.02.2021 г. при следните твърдения: между страните са възникнали отношения по изработка (строителство и монтаж); възложителят е изпълнил точно задължението си за плащане на аванс; договорените дейности по Приложение № 1 е следвало да бъдат завършени най-късно до 27.03.2016 г., а тези по Приложение № 3 – до 31.03.2016 г.; работата е била изпълнена със забава, като окончателно е била приета на 22.02.2020 г. с подписване на акт обр. 15; договорена е била неустойка за забава в размер на 1 % от стойността на договора за всеки забавен ден, но не повече от 20 %. С отговора ответникът е навел правоизключващото възражение, че късното изпълнение се дължи на забава на кредитора, както и правопогасяващото – за давност.

Първоинстанционният съд е счел, че късното изпълнение на договора е по причина, за която изпълнителят отговаря, и поради това той дължи претендираните неустойки. По възражението за погасяването им по давност съдът е посочил, че съгласно чл. 114, ал. 4 ЗЗД давността за неустоечното вземане тече от деня, в който начислената неустойка достигне договорения максимален размер (в случая – за 20 дни забава), но същевременно е приел, че процесните вземания са възникнали с установяване на забавеното изпълнение чрез подписване на акт обр. 15 на 22.02.2020 г. и поради това давността за тях не е изтекла до момента на спирането й през 2021 г. Така искът е уважен.

Въззивният съд е споделил извода за забава на длъжника. Възражението за давност е приел за надлежно релевирано в срока за отговор, като е посочил, че излагането на твърдения относно началния момент на давностния срок не е изискване за неговата редовност. Намерил е също, че няма процесуална пречка за разглеждането му независимо от висящността на процеса, в който част от вземанията за неустойка е предявена чрез прихващане. По основателността на възражението за давност въззивният съд е заключил, че клаузата за неустойка, дължима като процент за всеки ден на забава, но до определен размер, на практика ограничава срока, за който се дължи неустоечното обезщетение, и на основание чл. 114, ал. 4 ЗЗД давността за начислената до краен предел неустойка започва да тече с изтичането му. Съдът е изчислил, че при 1 % на ден процесната неустойка достига максималния договорен размер на 20-тия ден на забавата. Приел е, че за дейностите по основния договор това е станало на 16.04.2016 г. (или на 16.10.2016 г., ако за начало на изпълнение на договора се вземе предвид определянето на строителна линия, извършено на 27.05.2016 г.), а за дейностите по анекса дължимата неустойка е достигнала максималния си размер на 20.04.2016 г. (20 дни след уговорения падеж 31.03.2016 г.). При тези правни и фактически изводи въззивният съд е счел, че двете неустоечни вземания са погасени по давност, тъй като тригодишният давностен срок е изтекъл преди предявяване на иска. В резултат последният е отхвърлен.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от конкретните събрани по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да съобрази при постановяване на акта си решението по уважен частичен иск за парично вземане и ползва ли се то със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг процес иск за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, респективно ако има такъв предходно заведен спор и решението по него не е влязло в законна сила, следва ли да спре настоящото производство до приключване с окончателен акт на първия спор?

2. В случай че с един договор и последващи споразумения към него са възложени както строително-монтажни работи по изграждане на грубия строеж, така и довършителни дейности, и в случай че изпълнителят не е отчитал надлежно изпълнената работа, респективно същата не е приемана от възложителя, счита ли се, че протокол-обр. 15 играе ролята на приемо-предавателен протокол и от датата на неговото съставяне ли тече срокът за предявяване на претенции за неустойка за закъснение?

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото и доводите на страните и какви са правилата, които следва да спази при формиране на вътрешното си убеждение?

Първият въпрос има значение към допустимостта на въззивното решение, тъй като неприключилото към момента на устните състезания във въззивна фаза обуславящо дело по правило е отрицателна процесуална пречка за постановяване на решение в обусловеното производство. В случая се установява, че в хода на въззивната инстанция е било висящо дело, в което част от процесните вземания е предявена чрез прихващане. Доколкото решението, с което се уважава възражение по чл. 298, ал. 4 ГПК, формира сила на пресъдено нещо за правопораждащите цялото активно вземане факти (т. 2 на Тълкувателно решение № 2/2020 г. по к. т.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС), то може да се приеме, че делото, в което е заявено прихващане с част от това вземане, и настоящото дело, в което е предявена друга негова част, се намират в съотношение на дела, образувани по два частични иска. В такъв случай по-късно образуваното производство действително подлежи на спиране, за да се зачете формираната с решението по първия иск установеност на фактите, водещи до възникване на вземането (т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС). В процесната хипотеза обаче, предвид мотивите на въззивния съд, силата на пресъдено нещо се явява практически зачетена – съдът е стигнал до извод за осъществяване на правопораждащите вземанията за неустойка факти, каквато правна установеност е формирана и с вече уваженото прихващане. Причина за отхвърляне на настоящия иск не е отричането от съда на факта на възникване на вземането, а изводът му, че е настъпил правопогасяващ факт (изтичане на давностен срок). Спрямо такъв факт обаче влязлото в сила решение не е обвързващо (погасяването на различните части от вземанията може да настъпи по различен начин), поради което и отговорът на поставения от касатора въпрос не би довел до извод за недопустимост на обжалваното в настоящото производство въззивно решение и в този смисъл същият не е явява обуславящ.

Вторият въпрос не може да получи абстрактен отговор, тъй като има фактологичен характер и зависи от конкретиката на казуса. Законът в чл. 114 ЗЗД дефинира ясно чрез юридически критерий началния момент, от който започва да тече давността: от момента, в който вземането стане изискуемо; ако изискуемостта настъпва след покана – от възникването му; при искове за неустойка за забава (когато същата се начислява до определен краен момент) – от последния ден на забавата, за която се дължи. Фактически кой е този момент във всеки казус се определя съобразно доказателствата по делото и не може да бъде обобщен отговор, според който даден акт от строителната документация би могъл да послужи всякога като начало на течението на давността. Поради това и този въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се допълни обаче, че отговорът му не би имал и значението, посочено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (което основание се обосновава с него), тъй като въпросът касае ясна разпоредба, чието тълкуване не се нуждае от осъвременяване и по приложението на която има формирана практика, съобразена от въззивния съд – така например според Решение № 106/10.12.2020 г. по т. д. № 1632/2019 г. на ВКС, ТК, І отд., когато неустойката се начислява за всеки ден забава, но е с фиксирана граница, давността започва да тече с достигане на тази граница, а ако задължението е изпълнено преди това – след последния ден на забавата, т. е. релевантна е по-ранната от двете дати измежду датата на изпълнението и датата на достигане на максималния неустоечен размер.

Третият въпрос е свързан с начина на взимане на решение по спора, поради което има обуславящ за всяко дело характер и удовлетворява общия селективен критерий. При решаването му обаче въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора – той е обсъдил всички доказателства, свързани с определяне на падежа на непаричното задължение, както и доводите на ищеца относно началния момент на течение на давностния срок. Дали така формираните изводи са правилни, е въпрос, непроверим в селективната фаза на касационното производство. Посочените от касатора като необсъдени доказателства относно момента на издаване на фактурите за окончателно плащане пък са ирелевантни за спора, тъй като съдът е счел, че давностният срок за неустоечното вземане тече от неговото начисляване в максималния размер, а не от извършване на възложената работа, още по-малко – от осчетоводяване на вземането за дължимото за нея възнаграждение.

При тези съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 40/10.02.2025 г. по в. т.д. № 309/2023 г. на АС-Варна.

ОСЪЖДА „ПОЛ АГРАР КАМПАНИ“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „СВЕТИ НИКОЛА“ ООД, ЕИК 24624265, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 4 500 лв. – разноски за адвокат за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.