Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на втори април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: С. А. Членове: МАДЛЕН П. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора С. П. изслуша докладваното от съдията В. П. по административно дело № 10065/2023 г.

Производството е по реда на чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, приподписана от юрк. Б. срещу Решение № 1521 от 11.09.2023 г. по адм. дело № 1097/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта, в която по жалба на О. К. е отменен Ревизионен акт № Р-16001620004203-091-001 от 22.01.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с решение № 204 от 05.04.2021 г. на директора на дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП в частта, в която е допълнително начислен ДДС в размер на 8200, 58 лева и лихви за забава за д. п. 01.05.2020 г. – 31.07.2020 г. във връзка с извършени доставки по събрани такси за паркинг, тротоарно право, организиране на пазари и тържища върху общински терени.

В останалата част решението не се обжалва и същото е влязло в сила.

Касаторът – директорът на дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП излага доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, като постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че при отдаването под наем на имоти, респ. събирането на такси за ползване на паркинги и паркоместа общината не действа като публичноправен субект, а като равнопоставен субект, поради което се явява и данъчнозадължено лице за осъществените доставки и дължи ДДС на основание чл. 3, ал. 5, т. 2 ЗДДС. Иска отмяната на решението в посочената част и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че се претендира такова в размер над минимума по Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответната страна – О. К. чрез процесуалния си представител адв. Т. Д. оспорва касационната жалба и изразява становище за правилност на решението в обжалваната му част. Претендира разноски.

Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Върховен административен съд, състав на първо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението в обжалваната част във връзка с наведените доводи за наличие на касационни основния и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на обжалване пред АС - Пловдив е бил Ревизионен акт № Р-16001620004203-091-001 от 22.01.2021 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с решение № 204 от 05.04.2021 г. на директора на дирекция „ОДОП“ – гр. Пловдив при ЦУ на НАП.

С ревизионния акт на О. К. е начислен допълнително данък по ЗДДС в размер на 104 225,69 лв. главница и 2 039,97 лева лихви за забава относно осъществявани от нея сделки, които са преценени от приходните органи като икономическа дейност, която не попада в приложното поле на чл. 3, ал. 5 ЗДДС и същите не се явяват освободени доставки, а са облагаеми такива.

При извършена проверка на РА относно неговата законосъобразност административният съд е приел, че същият е издаден от компетентни органи, при редовно проведено ревизионно производство и при спазване на установените правила в ДОПК, в изискуемата по чл. 120, ал. 1 ДОПК форма. Не са констатирани нарушения от категорията на съществените, които да обосновават отмяна на РА на това основание.

Предмет на касационен контрол е решението в частта, в която по жалба на О. К. е отменен процесният РА относно доначислен ДДС в размер на 8200,58 лева за д. п. м.05, м.06. и м. 07. 2020 г. ведно с лихви за забава. Така начисленият допълнително ДДС е във връзка с извършени доставки от общината по събрани такси за паркинг, тротоарно право и пазар.

Установено е, че общината събира такси по раздел ІІ от ЗМДТ за ползване на тротоари и места, върху които са организирани пазари, такси за ползване на паркинги и паркоместа, които са общинска собственост. Ползването е прието като облагаема доставка от органите по приходите, тъй като дейността не попада в изключенията по чл. 3, ал. 5, т. 1, б. "м" ЗДДС. О. К. ги е декларирала като освободени доставки и не е начислила ДДС. С РА са определени задължения върху тези услуги, а именно на основание чл. 81, ал. 1 във връзка с чл. 3, ал. 5, т.1, б. „м“, чл. 12, ал. 1 и по реда на чл. 67, ал. 2 ЗДДС за процесните доставки е начислен общо ДДС в размер на 8200,58 лева, в това число 4 321,27 лева за паркоместа, 151,98 лева за тротоарно право и 3 727,34 лева за пазари.

Според АС - Пловдив дейността на общината във връзка с организирането на общинските пазари и ползване на паркоместа е с цел задоволяване потребностите на населението на общината, т. е. в обществен интерес. Дейността не може да бъде квалифицирана като икономическа. Таксите се определят въз основа на необходимите материално - технически и административни разходи за предоставяне на услугата /чл. 8, ал. 3 ЗМДТ/. И тази дейност се осъществява от О. К. като орган на местната власт. В този смисъл е и решение на Съда на ЕС по дело С-446/98.

Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно.

Съдът правилно е установил релевантните по делото факти, въз основа на тях е формирал обосновани фактически изводи и правилно е тълкувал и приложил материалния закон. На основание чл.221, ал. 2, изр. 2 АПК настоящото решение препраща към мотивите на съдебния акт в обжалваната част.

Обосновано е прието от първостепенния съд, че в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл. 3, ал. 5 ЗДДС, съгласно която органите на местна власт не са данъчно задължени лица за извършваните от тях дейности или доставки в качеството им на органи на местна власт, включително, когато събират такси.

Неоснователни са доводите на касатора, че за получените през ревизираните периоди такси за ползване на тротоари, места върху които са организирани пазари и обособени паркоместа и са общинска собственост, се прилага изключението по чл. 3, ал. 5, т. 2 ЗДДС и след като О. К. е регистрирано по ЗДДС лице, дължи начисляване на данък за тези облагаеми доставки.

Касационната инстанция възприема като правилен извода на АС – Пловдив, че събираните такси са отново във връзка с функцията на О. К. като орган на местно самоуправление. Местата, които се предоставят от общината за ползване срещу такса/ за пазари или паркиране/, са ясно определени с решение на компетентния общински съвет или съгласно приета от него наредба по чл. 9, ал. 1 ЗМДТ. Таксата не е наем, за който биха били верни разсъжденията на касатора, че представлява икономическа дейност на общината. Събираната такса се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи за предоставянето на услугата, като размерът на таксата може и да не възстановява пълните разходи на общината по предоставянето на тази услуга - арг. чл. 7 и чл. 8 от ЗМДТ. Тя не е свързана с търсене на печалба, каквато икономическата дейност предполага.

Предоставяното тротоарно право, обособяване на пазарни пространства и паркинги не може да бъде осъществявано от търговци и дейността на общината в този смисъл не е икономическа. Общината няма качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 3, ал. 5, т. 1, б. "м" ЗДДС. В случая не се касае до „стопанисване на магазини, столове“, нито до „отдаване под наем на сгради, части от тях“, както и до „възлагането или предоставянето на концесия, като липсват доказателства, че случаят попада в приложното поле „стопанисване на други търговски обекти“, респ. до стопанисване на „търговски площи“.

Събирането на такса за ползване на общински терени в организирани пазарни пространства, паркоместа и тротоарно право не е отдаване под наем по смисъла на ЗЗД и на чл. 14 и сл. от Закона за общинската собственост. При отдаването под наем се прилагат други специфични правила, които са уредени от ЗОС и местните наредби, но в тези отношения общината не участва като орган на власт. За разлика от отдаването под наем при събирането на такси общината изпълнява функциите си на публичноправен субект и не е в равнопоставени отношения с ползвателите на предоставяните услуги.

Фактът, че само общината разполага с правомощие да предоставя срещу заплащане тротоарно право, паркоместа и места, определени за пазари, изключва възникването на конкуренция между нея и регистрираните по ТЗ лица. Дейността на общината във връзка с организирането на общински пазари и ползване на паркоместа е с цел задоволяване на потребностите на населението на общината, т. е. в обществен интерес. Следователно, предоставяне правото на ползване на площи, които са общинска собственост се осъществява от публичноправен субект, именно в качеството му на орган на власт и не може да бъде осъществявано от други субекти. Следователно, няма как тази дейност значително да влияе на конкуренцията. Съгласно чл. 3, ал. 5, т. 2 ЗДДС, общината е данъчно задължено лице и за доставки извън тези по чл. 3, ал. 5, т. 1 ЗДДС, които ще доведат до значително нарушаване на правилата за конкуренция. В процесния случай липсват ангажирани от страна на приходната администрация доказателства за това, че е налице хипотезата на „значително нарушаване на правилата за конкуренция“, за да се приложи правилото на чл. 3, ал. 5, т.2 ЗДДС, респ. чл 13, 1, втората алинея на Директива 2006/112/ЕО.

По така изложените съображения, достигайки до извода за материална незаконосъобразност на процесния РА в посочената част, съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. В същия смисъл са решения по адм. дело № 4156/2023 г., по адм. дело № 2708/2022 г., по адм. дело № 2831/2021 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение.

При този изход на спора, в полза на ответника по касация – О. К. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1440 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, като размерът му е съобразен с фактическата и правна сложност на делото и с обжалвания материален интерес.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1521 от 11.09.2023 г. по адм. дело № 1097/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на О. К. сумата от 1440 лева, представляваща разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА

секретар:

Членове:

/п/ М. П. п/ ВЕСЕЛА ПАВЛОВА