О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 783

гр. София, 12.10. 2023 г.

ВЪРХОВEН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 1083 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 16 ГПК.

Образувано е по молба на Манастир „У. Б.“, [населено място], кв. Д., с която е повдигнат спор за подведомственост между Арбитражен съд при Българската търговско-промишлена палата /АС при БТПП/ и Софийски районен съд, като е поискано Върховен касационен съд да определи кой е компетентен да се произнесе по исковете на молителя срещу Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 7 700 лв., представляваща неплатена наемна цена за периода от месец август 2018 г. до месец май 2020 г. по договор за наем от 6. 08. 2016 г., и сумата от 7 700 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 8 от същия договор.

Видно от данните по делото с разпореждане на Председателя на АС при БТПП е постановено връщане на исковата молба, с която Манастир „У. Б.“, [населено място], кв. Д. е предявил срещу Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. искове за заплащане на горепосочените суми, тъй като спорът е потребителски и е изключен от компетентността на арбитражния съд и арбитражната клауза е нищожна.

С влязло в сила определение № 7189 от 25. 10. 2021 г. по гр. д. № 20211110139222/2021 г. на Софийски районен съд, 166 състав е прекратено производството по делото, образувано по исковете на Манастир „У. Б.“ срещу Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 7 700 лв., представляваща наемна цена за времето от август 2018 г. до май 2020 г. по договор за наем от 6. 08. 2016 г., и сумата от 7 700 лв., представляваща неустойка за забава за времето от 1. 08. 2018 г. до 31. 05. 2020 г. Съдът е счел за основателен отвода за неподведомственост на спора поради наличието на арбитражна клауза, заявен от ответниците в срока по чл. 131 ГПК. Изложил е съображения, че спорът не попада в забранителните хипотези на чл. 19, ал. 1 ГПК, като същевременно попада в обхвата на действие на арбитражната клауза. Посочил е, че физическото лице наемател - страна по договор за наем, съдържащ арбитражна клауза, няма качеството на потребител, придобиващ стока или услуга по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Върховният касационен съд, като прецени данните по делото, прие следното:

Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК компетентността на арбитражния съд е изключена за имуществени спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според легалната дефиниция на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф съдържа и определенията на „стока“ и „услуга“ за целите на ЗЗП, като според т. 13 „стока“ е движимата материална вещ, а съгласно т. 14 „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. Според практиката на СЕС по приложение на разпоредбата на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, и на разпоредбата на чл. 2, б. „в“ от Директивата, съгласно която „продавач или доставчик“ означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст, качествата „продавач или доставчик“ и „потребител“ трябва да се преценяват във всеки отделен случай в зависимост от конкретно разглеждан договор, като се имат предвид естеството и целта на договора и обстоятелството, че Директивата има за цел да защитава потребителите, които обикновено са по-слабата страна. Поради това, за да определи спора като потребителски, съдът е задължен да извърши проверка на всички факти и обстоятелства, включително чрез тълкуване на клаузите на договора при приложение на критериите на чл. 20 ЗЗД, за да установи дали договорното правоотношение попада сред дейностите, извършвани от продавача или доставчика по занятие, и дали по силата на договора физическото лице придобива стоки или ползва услуги, както и дали при сключване на конкретния договор физическото лице е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност. Следва да бъде съобразено, че в решение по дело С-488/11, Asbeek Brusse СЕС е изяснил, че в приложното поле на Директивата попада договорът за наем на жилище, сключен между наемодател, действащ в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, и наемател, действащ за задоволяване на нужди, които не попадат в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие.

В случая спорните материални права се извеждат от договор за наем от 6. 08. 2016 г., инкорпориращ арбитражната клауза /чл. 28/, според която при невъзможност за доброволно уреждане споровете, породени или отнасящи се до договора, ще бъдат отнасяни за решаване пред АС при БТПП. Съгласно договора манастирът молител в настоящото производство предоставя на Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. за временно и възмездно ползване собствения си недвижим имот – апартамент със застроена площ от 194, 94 кв. м. в [населено място], ул. Родопски извор № 56, ет. 5 срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 350 лв. с ДДС. В чл. 13 от договора е предвидено, че наемателите ще ползват наетия имот за жилище или офис. Наемодател по договора е манастир, който е местно поделение на Българската православна църква – Българска патриаршия и самостоятелно юридическо лице /чл. 13, ал. 1 и чл. 161, ал. 2 от Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия/. Като такова манастирът може да е носител на вещни права върху недвижими имоти, но същият не осъществява дейност по управление и разпореждане с недвижими имоти по занятие. Същевременно, договорът предвижда, че наемателите физически лица ще ползват наетия имот за жилище или за офис, и това не позволява извод, че наемателите действат за задоволяване на лични нужди, които са извън рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Ето защо в случая не се касае до договор, сключен между „продавач или доставчик“ и „потребители“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно до имуществен спор, по който едната страна е потребител и поради това е изключен от компетентността на арбитражния съд /чл. 19, ал. 1 ГПК/.

По изложените съображения и на основание чл. 16 ГПК следва да бъде постановено, че компетентен да се произнесе по исковете с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД на Манастир „У. Б.“, [населено място], кв. Д. срещу Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. е Арбитражният съд при Българската търговско-промишлена палата.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

КОМПЕТЕНТЕН да се произнесе по предявените от Манастир „У. Б.“, [населено място], кв. Д. срещу Ж. Ж. Д. и Д. Я. Я. искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 7 700 лв., представляваща неплатена наемна цена за периода от месец август 2018 г. до месец май 2020 г. по договор за наем от 6. 08. 2016 г., и сумата от 7 700 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 8 от същия договор, е Арбитражният съд при Българската търговско-промишлена палата.

Делото да се изпрати на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.