О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60384
гр. София, 01.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2490 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 293343/17.03.2021 г., подадена от „ДАН 2000“ ООД (преди – ЕООД), чрез адвокат Г. П., срещу решение № 260566 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 11868/2019 г. на Софийски градски съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело № 261803 от 17.03.2021 г.
С решението, с обжалваната му пред ВКС част, е отменено решение № І-44-112/29.09.2014 г., постановено по гр. д. № 28398/2012 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Д. В. Л., Н.В. Т., Е. И. А., Т. Д. М., Р. А. Р., И. П. З., Г. Т. К., Т. Н. Я., И. Й. П., Н. Н. В., В. К. Б., М. Р. Х., К. К. К., П. К. М., Е. В. С., З. П. Я., И. Р. В., С. С. Ж., М. Т. Л., Р. С. Л., И. Ф. Б., В. Х. Х., Т. Й. Г., В. Д. З., М. А. Н., Л. В. Г., Ц. Ч., Е. Б., И. Д. Г., В. Д. Й., Й. И. П., А. А. А., М. С. Д., Б. И. И., Н. Б. И., А. Т. Т., Л. Л. Т., Л. Б. Т., Г. Т. М., Ц. И. Г., Г. П. С., А. Б. К., М. П. Б. и В. Г. Б., представлявани от управителя на етажната собственост, находяща се в [населено място], [улица], бл. 35 - И. Ф. Б., срещу „ДАН 2000“ ЕООД, с правно основание чл. 108 ЗС - за предаване владението на следния недвижим имот: помещение за смет със застроена площ от 11.58 кв. м, находящо се в жилищна сграда в [населено място], [улица], [жилищен адрес] разположено на първия етаж, съставляващо обща част на сградата и със съседи: от изток - [улица], от запад - магазин на „ДАН 2000“ ЕООД, от юг - тревни площи, от север - магазин на „ДАН 2000“ ЕООД, отдолу - общо мазе за боклука с повдигателен механизъм (винч) за повдигане на боклукчийските кофи, отгоре - козирка на блока; в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на сумата от 5 990 лв., представляваща дължимо обезщетение за периода 1.06.2008 г. - 11.06.2012 г. за лишаване на собственика от възможността да ползва горепосоченото помещение за смет с площ от 11.58 кв. м, като вместо това е уважил ревандикационния иск за спорното помещение за смет и е осъдил ответника да заплати на ищците сумата от 5 990 лв. – обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за периода 1.06.2008 г. - 11.06.2012 г., ведно със законната лихва от 11.06.2012 г. до окончателното изплащане.
Въззивният съд, произнасяйки се по реда на чл. 294 ГПК, е посочил, че пред първоинстанционния съд са предявени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Ищците - 44 етажни собственици, твърдят, че са собственици в етажната собственост, находяща се в [населено място], [улица], бл. 35 и като такива са съсобственици на помещение за смет със застроена площ от 11.58 кв. м, разположено на първия етаж в югоизточната част на сградата. Съгласно одобрени архитектурни проекти в идейна и работна фаза от 12.04.1965 г. от Управление „Архитектура и благоустройство“ изграденото помещение е напълно самостоятелно, отделно от магазина и същото е част от общите части на жилищната сграда. Към тези помещения е изградено и сутеренно помещение за смет с полезна площ от 18.05 кв. м. Така изградените по архитектурен проект помещения за смет са обслужващи жилищната сграда, като кофите за смет били оставяни в сутеренното помещение и с повдигателно устройство (винч) били изкачвани на първия етаж, където е помещението за смет и през него от рампата - изнасяни навън. На сградата имало монтирани отдушници. Сочат, че от построяване на сградата през 1965 г. помещението за смет се използвало от етажната собственост, като с течение на времето било превърнато в складово помещение на етажната собственост, с оглед поддръжката на жилищната сграда процесното помещение било отдавано под наем от 1993 г., като наемателят го преобразувал в търговски обект. Договорът за наем бил сключен между етажната собственост и ЕТ „Ребеко - Й. С. И.“. Договор за наем между същите страни бил сключен и на 20.11.1998 г., като действал до 2008 г. От получавания наем етажната собственост поддържала всички общи части на жилищната сграда - асансьор, чистачи, ремонти, електричество и др., докато през пролетта на 2008 г. ответникът не се снабдил с нотариален акт във връзка със закупен от Столична община магазин-бакалия, обособена част от ОФ „Хранителни стоки“, находящ се в същата жилищна сграда. Описаният в нотариалния акт магазин е със застроена площ от 367.70 кв. м, състояща се от: търговска зала и складова обслужваща площ, при съседи: изток - [улица], запад - вход на жилищен блок, север - [улица], юг - тревни площи. През пролетта на 2008 г. ответникът се представил като собственик и започнал да притеснява наемателя на етажната собственост, настоявайки, че е собственик и на него следва да се заплаща дължимия наем. Ответникът принудил наемателя от м. юли 2008 г. до края на срока на договора за наем - м. ноември 2008 г., да му заплаща наема за процесното помещение. След напускане на наемателя ответникът завзел помещението и оттогава го владее. Във връзка с депозирана жалба пред СРП била изслушана техническа експертиза, съгласно която реално застроената площ на магазина-бакалия е 337.32 кв. м, макар по документа за покупката му и по съставения нотариален акт да е отразено 367.70 кв. м. В хода на това производство било констатирано, че ответникът е ползвал процесното помещение, което принадлежи към общите части на етажната собственост на бл. 35. СРП отказала образуването на наказателно производство поради наличието на спор за собственост. Ищците излагат, че етажната собственост възложила на арх. К. Д. изготвянето на частна експертиза, която установила, че процесното помещение е обща част на етажната собственост на бл. 35. Установено било, че в акт за частна общинска собственост № 0303/23.09.1997 г. не фигурира мазето към магазина със застроена площ от 45.65 кв. м, поради което квадратурата на магазина е по-малка. В този акт за частна общинска собственост не е включено процесното помещение, което си останало обща част на етажната собственост. Ответникът владее помещението без правно основание, извършва ремонт и отказва да предаде владението върху него. На 14.05.2012 г. било проведено общо събрание на етажните собственици и взето решение за завеждане на гражданско дело срещу ответното дружество. Ищците молят съда да постанови решение, с което да осъди „ДАН 2000“ ЕООД да им предаде владението на помещението за смет със застроена площ от 11.58 кв. м, находящо се в жилищната сграда в [населено място], [улица], [жилищен адрес] на първия етаж на етажната собственост, както и да осъди ответника да им заплати сумата от 8 000 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на етажните собственици за периода 01.06.2008 г. - 11.06.2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на делото до окончателното изплащане. С молба от 8.10.2012 г. е уточнено, че месечната претенция на обезщетението за лишаване от ползване е 166.66 лв., а общият размер на претендираното обезщетение - 8 016.60 лв.
С отговора по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове. Счита, че исковете са недопустими, доколкото исковата молба не е съобразена е изискванията за редовност. Предявените искове са и неоснователни, тъй като ищците не са надлежно материалноправно легитимирани по тях. Намира, че липсват каквито и да било доказателства, че процесното помещение е обща част на сградата-етажна собственост на бл. 35 в [населено място], [улица], както и че не е заявено придобивното основание. Твърди, че процесното помещение не попада в приложението на чл. 38, ал. 1 ЗС, като общо за всички етажни собственици, и че владее същото на правно основание - нотариален акт за недвижим имот, придобит на основание приватизационна продажба от 30.06.1998 г., като спорното помещение е неразделна част от закупения магазин-бакалия и площта му е включена в общата квадратура на обекта, описан в документите за собственост. Сочи, че в реалната действителност не съществува такъв обект, който да бъде обект на самостоятелна защита чрез иск по чл. 108 ЗС. Прави възражение за придобивна давност, изтекла за периода 30.06.1998 г. - 11.06.2012 г.
Като е обсъдил подробно всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и съдебно-технически експертизи, въззивният съд е приел за установено следното от правна страна:
Липсва спор между страните, че ищците са етажни собственици на индивидуални обекти в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], бл. 35. В тази насока са представени нотариални актове.
Основният спорен въпрос между страните по делото е дали процесното помещение съставлява обща част или не.
Съдът е визирал, че съгласно нормата на чл. 38, ал. 1 ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. С оглед на това общи части по смисъла на цитираната норма са две категории - общи части по естеството си, които са необходими за съществуването на сградата, както и общи части по предназначение, които служат за общо ползване от всички етажни собственици. Изброяването на чл. 38, ал. 1 ЗС не е изчерпателно, а примерно.
В случая ищците поддържат, че процесното помещение по предназначението си служи за общо ползване, като по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК тяхна е доказателствената тежест да установят това обстоятелство.
Меродавно за статута на процесното помещение е определеното му от собственика на сградата предназначение към момента на възникване на етажната собственост (1970 г.), когато е започнало прехвърлянето на правото на собственост върху отделните обекти в жилищната сграда.
Съдът е приел, че съгласно ангажираните по делото писмени доказателства и изслушаните в първоинстанционното производство и пред него съдебно-технически експертизи, по първоначалните архитектурни проекти от 1964 г. и 1965 г. помещението е било предвидено като помещение за смет, в което са се събирали кофите за смет от жилищните обекти в сградата. Това помещение е свързано с разположеното под него общо помещение, находящо се в сутерена на жилищния блока, като и посредством повдигателен механизъм, предвиден в проектната документация като „винч“, кофите за смет са се изкачвали да се съхраняват в спорното помещение. Одобрените архитектурни проекти предвиждат процесното помещение да обслужва предвидения и изграден в жилищната сграда вертикален сметопровод, който преминава през всички етажи на жилищния блок и завършва в долния край на общото помещение.
Въззивният съд е посочил, че възприема изцяло експертното заключение на вещото лице Д. М. по изслушаната в производството пред него съдебно-техническа експертиза, тъй като същото е обстойно и обосновано; вещото лице е работило въз основа и на допълнителни материали; експертното заключение не е оспорено от страните и изцяло кореспондира с всички събрани по делото доказателства; макар и изготвени при ограничен обем доказателства, експертните заключения на вещите лица по изслушаните пред първоинстанционния съд съдебно-технически експертизи кореспондират и не противоречат на посоченото заключение.
Визирал е и че относно предназначението на процесното помещение са ангажирани и свидетелски показания, като въз основа на тях по категоричен начин се установява, че това помещение е предназначено да служи за общо ползване от всички етажни собственици - събирането на смет от обектите в етажната собственост. Впоследствие помещението е било отдавано под наем, с цел погасяване на общите разходи за поддържане на общите части в жилищната сграда.
Съдът е намерил, че показанията на свидетеля К. В. не разколебават горните му изводи, тъй като е без значение за обхвата на вещнотранслативното действие на приватизационния договор обстоятелството как е оценяван обектът на сделката при отпускане на банков кредит на ответника. Посочил е, че не възприема показанията на този свидетел в частта относно обстоятелството, че след закупуването на имота от ответното дружество неговият законен представител отишъл при наемателя на помещението и му казал, че е собственик на същото, доколкото в тази им част показанията не кореспондират с останалите свидетелски показания, както и представените договори за наем, сключени с етажната собственост, а не с ответното дружество. Въззивният съд е счел за неоснователни твърденията на ответника по исковата молба, че е собственик на процесното помещение на основание договор, сключен на 30.06.1998 г., по силата на който „ДАН 2000“ ЕООД придобило правото на собственост върху описания в договора магазин-бакалия с площ от 367.70 кв. м, състоящ се от търговска зала и складово-обслужваща площ, заедно с мазе с площ от 24.98 кв. м. Изложил е, че съгласно представения по делото акт № 303 за частна общинска собственост СО се легитимира като собственик на бакалия № 63, находяща се на [улица], [жилищен адрес] с обща площ от 303.88 кв. м, включваща търговска част – 95.30 кв. м (първи етаж), две складови помещения и санитарен възел на първия етаж с площ от 119.54 кв. м, и складово помещение (втори етаж) с площ от 88.04 кв. м. В площта на магазина (бакалия) не е описано процесното помещение. Предвид експертното заключение на вещото лице инж. Д. М., в застроената площ на магазина, съгласно архитектурния проект-заснемане, не е включена площта на процесното помещение. Ето защо съдът е направил извод, че след като праводателят на ответника - СО, не се легитимира като носител на правото на собственост върху процесното помещение, с договора от 30.06.1998 г. не може да бъде прехвърлено правото на собственост върху него, доколкото никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава.
Относно направеното възражение за придобиване на имота от ответника по давност, упражнявана за периода 30.06.1998 г. - 11.06.2012 г., съдът е съобразил, на първо място, нормата на чл. 68, ал. 1 ЗС, съгласно която основните признаци на владението са два: обективен - упражняването на фактическата власт върху вещта, както и субективен - намерението да се държи вещта като своя, като в чл. 69 ЗС е установена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Софийски градски съд е визирал, че в подкрепа на възражението си ответникът е ангажирал показанията на свидетеля В., като е заключил, че въз основа на тях не се установява, че от момента на сключване на приватизационния договор на 30.06.1998 г. „ДАН 2000“ ЕООД е установило фактическата власт върху имота. Същевременно от представените по делото договори за наем се установява, че процесното помещение е било отдавано под наем от етажните собственици на трети за процеса лица, в каквато насока са и показанията на разпитания по делото свидетел Й. И. - наемател на помещението. Наемът е бил плащан на етажната собственост до лятото на 2008 г. Съдът е посочил, че изцяло възприема показанията на свидетеля И., тъй като са логични и последователни, както и отразяват личните впечатления на свидетеля за обстоятелствата, за които е разпитван; същите изцяло кореспондират и с ангажираните по делото писмени доказателства.
Съдът е приел, едва след м. юни 2008 г. ответникът е заявил собственически претенции спрямо спорното помещение и тъй като искът е предявен на 11.06.2012 г., към този момент не е изтекла установената в чл. 79, ал. 2 ЗС кратка придобивна давност при добросъвестно владение от 5 години.
Съгласно атакуваното въззивно решение, събраните доказателства сочат, че стената между спорното помещение и притежавания от ответника магазин понастоящем е частично разрушена. От експертното заключение на вещото лице инж. Д. М. е видно, че преградната стена между двете помещения е частично премахната в долната си част до около височина 2.00 м, а в горната си част съществува на място. Помещението се ползва като складово на магазина. Липсват строителни книжа за частичното премахване на разделителната стена.
Съдът е намерил за неоснователно становището на ответното дружество, че ревандикационният иск е неоснователен поради присъединяването на процесното помещение към магазина. По този въпрос е изложил, че присъединяването на помещението със статут на общи части към чужда вещ - притежавания от ответника магазин, не е довело до придобиване на помещението - присъединена вещ, от собственика на главната вещ. Това е така, защото по силата на чл. 97 ЗС, когато чужда вещ е присъединена като част към главна вещ по такъв начин, че не би могла да се отдели без съществено повреждане на главната вещ, собственикът на тази вещ придобива правото на собственост и върху присъединената част, при задължение да обезщети нейния собственик. В случая отделянето на присъединената вещ е възможно да се осъществи без причиняване на съществено повреждане на магазина, към който е присъединена, доколкото е налице единствено частично разрушаване на преградната стена. Нейното възстановяване обективно не би могло да доведе до повреждане на главната вещ.
Въз основа на така изложеното и с оглед местоположението на процесното помещение, което е било проектирано и изградено като свързано с помещението в сутерена, а последното е крайна точка на изграден по цялата височина на сградата сметоканал, както и обстоятелството, че спорното помещение е изградено съобразно представените архитектурни проекти отделно от обекта на ответното дружество, въззивният съд е направил извод, че то представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС по предназначение. Същевременно ответникът не е доказал противопоставими на ищците-етажни собственици права върху помещението. Доколкото страните не спорят по делото, че ответникът владее понастоящем процесното помещение, което ползва като склад, в каквато насока са и ангажираните по делото доказателства, съдът е счел за доказани всички законови предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск.
Относно иска по чл. 59 ЗЗД съдът е отразил в решението си, че ищците претендират заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесното помещение за периода 1.06.2008 г. - 11.06.2012 г. Ответникът не оспорва, че е ползвал същото през исковия период, като в този смисъл са и събраните доказателства; не е установено наличието на правно основание за това ползване. Ето защо съдът е заключил, че ответникът е лишил ищците, в качеството на собственици, от възможността да ползват помещението, неоснователно обогатявайки се за тяхна сметка, поради което дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем за процесната вещ. Относно размера на дължимото обезщетение Софийски градски съд е кредитирал изводите на вещите лица по изслушаната комплексна експертиза, неоспорена от страните, като е намерил същата за пълна и обоснована. По тази причина е уважил облигационния иск за сумата от 5 990 лв.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от съществено значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда за конкретния правен спор: помещение за смет с площ от 11.58 кв. м, находящо се в жилищна сграда в [населено място], [улица], [жилищен адрес] разположено на първия етаж, при съседи: изток - [улица], запад - магазин на „ДАН 2000“ ЕООД, юг - тревни площи, север - магазин на „ДАН 2000“ ЕООД, представлява ли обща част на сградата, въпреки сменено предназначение с акт за узаконяване; собственици ли са ищците на процесното помещение, което към датата на предявяване на иска не е самостоятелно помещение, а е присъединено с акт за узаконяване към съседния магазин, собственост на „ДАН 2000“ ЕООД, и е заснето в КККР, одобрени със заповед РД-18-138/24.07.2017 г. на изп. директор на АГКК, с общ идентификатор *****, с площ от 367.70 кв. м. Жалбоподателят излага, че въззивният съд е приел, че ищците са етажни собственици на индивидуални обекти в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] независимо, че не е изследвано дали действително ищците са собственици и на какво основание, дали притежават качеството на етажни собственици, което е гаранция за надлежно упражнено правото на иск. Съдът е приел, също така, че спорното помещение е предназначено да служи за общо ползване от всички етажни собственици - събирането на смет от обектите в етажната собственост, само и единствено на базата на свидетелски показания, без да изследва актуалния статут на процесното помещение - представлява ли то самостоятелен обект в сграда към датата на завеждане на исковата молба, как е заснето в КККР и с какво предназначение, и без да изследва обстоятелството, че е сменено предназначението на процесното помещение с акт за узаконяване № 394/20.11.1997 г. на гл. архитект на Столична община. В мотивите си въззивният съд е приел, че фактическият състав на придобивното основание давностно владение не е осъществен по отношение на процесното помещение от „ДАН 2000“ ЕООД, въпреки липсата на пречка за придобиване правото на собственост въз основа на добросъвестно владение, продължило повече от 5 години. Жалбоподателят сочи, че тези главни констатации на въззивния съд се дължат на необсъждане на всички събрани доказателства, изкривяване и превратна трактовка на доказателства, както и липса на конкретни мотиви по предмета на спора във връзка с необсъдени писмени и гласни доказателства, което води до неправилност на постановеното решение. Твърди, че последното противоречи на трайната съдебна практика на ВКС в тълкувателни решения и в решения по чл. 290 ГПК: ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., решение № 184/1.07.2014 г. по гр. д. № 7419/2013 г., І г. о., определение № 250/23.04.2014 г. по гр. д. № 7413/2013 г., решение № 89/17.06.2014 г. по гр. д. № 764/2014 г., ІІ г. о., решение № 75/26.02.2010 г. по гр. д. № 395/2009 г., ІІ г. о., решение № 131/4.11.2015 г. по гр. д. № 2393/2015 г., ІІ г. о., решение № 384/2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., І г. о., решение № 80/1.04.2021 г. пo гр. д. № 2583/2020 г., ІІІ г. о.
На следващо място в изложението се излага, че при постановяване на решението си въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като липсва пълен анализ на събраните доказателства, липсват ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които да отразяват решаващата воля на съда по същество на спора; липсва пълен анализ на материалноправната легитимация на ищците, тъй като в конкретния случай с исковата молба се търси защита на вещно право; за тези видове дела, освен общите изисквания за редовност, установени в чл. 127 и чл. 128 ГПК, приложимо е и изискването за вписване съобразно чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС, с произтичащата от това необходимост исковата молба да удовлетворява изискванията и на чл. 12, във вр. с чл. 6 от П.. Визира се противоречие на атакуваното решение с: ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, TP № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 12/11.03.2021 г. по гр. д. № 1403/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 368/17.12.2013 г. по гр. д. № 2788/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 216/6.03.2013 г. по т. д. № 882/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. Твърди се, че в случая е налице неправилно установена още от първоинстанционния съд фактическа обстановка, което е довело до неправилна правна квалификация на относимите материалноправни норми.
На последно място, в изложението е налице позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, като се сочи, че изложените във въззивното решение мотиви свидетелстват за отсъствието на анализ на събраните по делото доказателства, за липса на фактически констатации, за игнориране на събрани по делото допустими доказателствени средства, за избирателно интерпретиране на писмени доказателства, поради което не става ясно въз основа на какво съдът е формирал изводи относно релевантни факти. Ето защо жалбоподателят счита въззивното решение, като постановено при грубо нарушение на процесуалните правила, относими към формиране и изявяване на вътрешното съдийски убеждение, за очевидно неправилно.
От ответниците по касационната жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая формулираните на първо място въпроси (материалноправни) нямат характера на такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и визираното по-горе тълкувателно решение. Същите са свързани с правилността на направените от въззивния съд, въз основа преценката на конкретните доказателства по делото, изводи и подлежат на разглеждане при решаване на спора по същество, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Освен това не съответства на действителността изложеното от жалбоподателя във връзка с тези въпроси, че съдът не е изследвал дали ищците действително са етажни собственици; че същият е приел, че помещението е обща част на сградата, само въз основа на свидетелските показания и без да изследва актуалния му статут, както и без да вземе отношение дали е сменено предназначението му. Противно на отразеното в изложението, въззивният съд не е отрекъл възможността спорният имот да бъде придобит по давност, но въз основа на събраните доказателства е намерил, че по отношение на него „ДАН 2000“ ЕООД е упражнявало владение по-малко от 5 г.
По отношение сочените нарушения на съдопроизводствените правила, в изложението към касационната жалба не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение отговаря на изискванията на ГПК, на задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката по чл. 290 ГПК, според които въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие е изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните е жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Конкретно, обстоятелството, че исковата молба е вписана, без в нея да са посочени имената на отделните етажни собственици, не води до недопустимост на постановеното решение.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Решаващите мотиви на въззивния съд относно общите части в етажната собственост и предпоставките за уважаване на предявения ревандикационен иск са в съответствие със закона и съдебната практика.
Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260566 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 11868/2019 г. на Софийски градски съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело № 261803 от 17.03.2021 г.
ОСЪЖДА „ДАН 2000“ ООД да заплати на Д. В. Л., Н. В. Т., Е. И. А., Т. Д. М., Р. А. Р., И. П. З., Г. Т. К., Т. Н. Я., И. Й. П., Н. Н. В., В. К. Б., М. Р. Х., К. К. К., П. К. М., Е. В. С., З. П. Я., И. Р. В., С. С. Ж., М. Т. Л., Р. С. Л., И. Ф. Б., В. Х. Х., Т. Й. Г., В. Д. З., М. А. Н., Л. В. Г., Ц. Ч., Е. И. Б., И. Д. Г., В. Д. Й., Й. И. П., А. А. А., М. С. Д., Б. И. И., Н. Б. И., А. Т. Т., Л. Л. Т., Л. Б. Т., Г. Т. М., Ц. И. Г., Г. П. С., А. Б. К., М. П. Б. и В. Г. Б. разноски пред ВКС в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: