Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесети март две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: М. З. Членове: Б. Л. П. Я. при секретар С. П. и с участието на прокурора Ц. Б. изслуша докладваното от председателя М. З. по административно дело № 10327/2023 г.
Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 9б и чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ).
Образувано е по касационната жалба на А. Ч., [ЕГН] със съдебен адрес: гр. София, [улица], против частта от Решение №175/23.06.2023 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. д. №119/2023 г., с която е отхвърлена жалбата й против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК (АУЗД) №АУЗ-1642-1/14.11.2022 г., издаден от главен инспектор в Д. М. данъци и такси в О. Р. потвърден мълчаливо от директора на Д. М. данъци и такси при същата община.
С доводи за неправилност на съдебното решение в оспорената му част, които следва да бъдат възприети като такива за противоречие на същото с материалния закон и съществено процесуално нарушение, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и второ АПК, жалбоподателката претендира неговата отмяна и присъждане на сторените разноски за двете съдебни производства. Възразява основно срещу извода на съда за неоснователност на оплакванията, че местният приходен орган не е съобщил размера на задълженията преди да издаде АУЗД. Доводите за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила са свързани с даване ход на делото в съдебното заседание на 16.05.2023 г. и обявяване на същото за решаване в отсъствие на страната, въпреки подадената молба за отлагане поради служебен ангажимент. Решението се обжалва и в частта му за разноските, тъй като е приложена неотносима/отменена правна уредба Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и тъй като размерът на юрисконсултското възнаграждение е прекомерен.
Ответникът по касационната жалба - директорът на Д. М. данъци и такси при О. Р. оспорва същата като неоснователна. Иска от съда да я отхвърли и да му присъди разноски за процесуално представителство в размер на 400 лв., посочени в списъка на разноските по чл. 80 ГПК.
Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея.
С постановеното по адм. д. №119/2023 г. решение Административен съд Русе е отхвърлил жалбата на адв. Ч. против оспорения от нея АУЗД в частта му, установяваща задължение за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2021 г. (погрешно посочена 2020 г.) и лихва за имот с данъчна партида №6012275495002 в общ размер 6.72 лв. (главница - 5.31 лв. и лихва 1.41 лв.), както и в частта му на установените задължения за такса битови отпадъци (ТБО) и лихви в общ размер 95.23 лв. (главница 81.20 лв. и лихви 14.03 лв.). Независимо от това, че материалният интерес по настоящото дело е в размер на 101.95 лв., чл. 160, ал. 7 ДОПК, приложим съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 9б ЗМДТ, определя допустимостта на касационното оспорване на решението на административния съд по реда на АПК не в зависимост от материалния интерес, посочен в касационната жалба, а в зависимост от размера на установените публични вземания с акта, по чието оспорване е постановено първоинстанционното решение. В случая този размер надвишава минимума от 750 лв. без лихвите, посочен в закона. (виж Определение №4854/15.04.2021 г. по адм. д. №3888/2021 г. на петчленен състав на Върховния административен съд). Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Правилно е приел административният съд, че оспореният пред него АУЗД е издаден от компетентен орган по чл. 4, ал. 3 и ал. 4, към които препраща и чл. 9б ЗМДТ служител на общинската администрация, определен от кмета на общината със Заповед №РД-01-3040/28.09.2022 г. С. Н. главен инспектор в Д. М. данъци и такси (л. 43 от административната преписка).
АУЗД е потвърден от първостепенния съд в частта му на установените задължения за ТБО за 2020 г. и 2021 г. за имот с данъчна партида №6012275495005, находящ се в гр. Русе на ул. Тракция №20. ТБО в размер на 36.92 лв. за година е определена само за услугата поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Според чл. 62, изр. второ ЗМДТ в приложимата редакция преди изменението в ДВ, бр. 88/2017, което влиза в сила от 1 януари на втората година, следваща публикуването на резултатите от преброяването на населението и жилищния фонд в Р. Б. през 2021 г. (2022 г.), размерът на ТБО се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползва, а според чл. 63, ал. 1 ЗМДТ преди изменението в ДВ, бр. 88/2017, за имоти, намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване. Условието да не се събира такса за услугата за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване според чл. 71, т. 2 ЗМДТ е тя да не се предоставя от общината.
Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в приложимата редакция услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. По отношение на тази, предоставяна от общината услуга, законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗУО. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице според чл. 71, т. 2 ЗМДТ, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване. Текстовете а чл. 66, ал. 1, т. 4 и чл. 71, т. 2 ЗМДТ безспорно сочат, че таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се дължи, защото общината поддържа чистотата на собствените имоти на лицата. (виж Решение №1209/04.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3187/2015 г.; Решение №13438/09.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14384/2015 и много други).
Правилно е приел съдът, че представените по делото доказателства доказват предоставянето на тази услуга и това не се оспорва от жалбоподателката. Обстоятелството, че в изпълнение на дадени задължителни предписания за почистване на имота от смесени битови и строителни отпадъци собствениците му са го почистили, не обосновава извод за недължимост на таксата. Както беше посочено по-горе, тя не се дължи за това, че общината поддържа собствените имоти на лицата, а за почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване.
Безспротиворечива е съдебната практика по въпроса за характера и значението на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ. Разпоредбите на чл. 23 и чл. 69, ал. 2 установяват задължение на общината да съобщи на задълженото лице конкретния размер на данъка и на таксата. Изпълнението на това задължение обаче не е въздигнато от законодателя в юридически факт, който е правопораждащ за тези задължения или който ги прави ликвидни и изискуеми. Задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци възникват еx lege с осъществяване на визираните в правната норма факти - наличието на определеното в закона качество на обекта и на субекта, на изискуемата правна връзка между тях и за таксата - наличието на предпоставките по чл. 62 и 63 ЗМДТ. Когато са осъществени визираните в правните норми факти, задължението за данъка и за таксата е дължимо в размерите и в сроковете, определени в закона - чл. 28, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 9 ЗМДТ. Законодателят не е обвързал възникването и изпълнението на това задължение с издаването и надлежното връчване на задълженото лице на съобщенията по чл. 23 и чл. 69, ал. 2. Чл. 4, ал. 2 от закона сочи, че невнесените в срок данъци, а с оглед чл. 9б и таксите, се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни вземания.
Изводът е, че когато задълженото лице не е получило съобщението по чл. 23 и чл. 69, ал. 2 ЗМДТ и не е заплатило в срок задълженията си за данък и такса, органът по приходите има правомощието да издаде служебно акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК, с който да установи наличието и размера на задълженията, когато не е извършена ревизия (виж Решение №5446/22.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 15836/2013 г.; Решение №1755/10.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 109/2016 г.; Решение №10055/28.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6274/2016 г. и др.).
Относно представеното от жалбоподателката платежно нареждане от 13.01.2022 г. за платени ДНИ и ТБО за 2020 г. и 2021 г. за имот с партиден номер 6012275495002: Внесената сума за ДНИ за 2021 г. е в размер на 94.47 лв., а в АУЗД е посочено, че е внесена 88.35 лв. Внесената сума за ТБО за 2021 г. е в размер на 65.18 лв., а в АУЗД е посочено, че е внесена 60.96 лв. По делото на л. 53 е представено разпределението на така постъпилите суми и от тях е видно, че са погасени първо лихвите за внесените със забава ДНИ и ТБО за 2020 г., въпреки изрично посочените в платежните нареждания задължения, които се погасяват. В чл. 169, ал. 3а (нова ДВ, бр. 94/2015 г. в сила от 01.01.2016 г.) е регламентирано изключение от правилото по ал. 3 само по отношение на задълженията, установявани от общините. Последните се погасяват по реда на възникването им.
Неоснователни според настоящия съдебен състав са доводите на жалбоподателката за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, поради което е осуетено правото й на защита, поради следното:
Данните по делото сочат, че на 04.04.2023 г. адв. Ч. е подала до съда молба, заведена с вх. №1340/04.04.2023 г. (л. 34 от делото), с която е поискала при насрочването на открито съдебно заседание да бъде съобразен графикът на делата, по които тя се явява като пълномощник. От представения с молбата график е видно, че на 16.05.2023 г. тя няма насрочени дела в други съдилища и това е съобразено с определението на административния съд от 05.04.2023 г. За тази дата страната е редовно призована. С молба от 10.05.2023 г. страната е поискала отлагане на делото поради служебен ангажимент. Приложен е към молбата протокол от 23.03.2023 г., несъдържащ данни за номер на дело и година, нито пред кой съд е проведено съдебното заседание, но от който се установява, че делото се отлага и насрочва за 16.05.2023 г. в 14:00 ч.
Административният съд е констатирал, че тази дата не е била посочена от жалбоподателката в графика, представен от нея с молбата й от 04.04.2023 г., въпреки че видно от протокола, представен с молбата й от 10.05.2023 г., тя е била уведомена за датата 16.05.2023 г., за която се отлага делото. С тези мотиви съдът е дал ход на делото по събиране на доказателства и е приел представените такива. Дал е възможност на адв. Ч. да се запознае с тях и да вземе становище, както и да заяви доказателствените си искания. Разпоредил е изпращането на преписи от доказателствата. Становище по тях страната е изразила в писмен вид с молба от 31.05.2023 г. От същата е видно, че й е връчен и препис от протокола от проведеното открито съдебно заседание на 16.05.2023 г. В следващото открито съдебно заседание, проведено на 13.06.2023 г., жалбоподателката не се е явила. Именно в заседанието на 13.06.2023 г. е даден ход на устните състезания, а не в предходното такова, противно на твърденията в касационната жалба.
Така установените факти не сочат на нарушено право на защита на страната с това, че в проведеното открито съдебно заседание на 16.05.2023 г. съдът е приел писмените доказателства, представени по делото. По тях същата е изразила становище и не е заявила доказателствени искания.
При липсата на възражение за прекомерност съдът е определил разноските по реда на чл. 161, ал. 1 ДОПК за юрисконсултско възнаграждение в размера по Наредба №1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, към която препраща посоченият текст от ДОПК. Присъденото юрисконсултско възнаграждение е под минималния размер от 400 лв. по чл. 7, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 8, ал. 1 от наредбата в приложимата редакция ДВ, бр. 88/22.
По така изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение в оспорената му част е правилно постановено в съответствие с приложимите материалноправни норми и без допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, притежаващи белег същественост.
На ответника по касация не се дължи юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, тъй като директорът на Д. М. данъци и такси при О. Р. М. С. се е явила лично и не е била представлявана от юрисконсулт.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №175/23.06.2023 г. на Административен съд Русе, постановено по адм. д. №119/2023 г., в оспорената му част.
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ МИЛЕНА ЗЛАТКОВА
секретар:
Членове:
/п/ БЛАГОВЕСТА ЛИПЧЕВА
/п/ ПОЛИНА ЯКИМОВА