О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1271

гр. София, 20.03.2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. П.

2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр. д.№3050 по описа за 2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД и Е. М. Р. против решение № 46/10.02.2023 г., постановено по гр. д.№ 564/2022 г. от състав на АС – Варна.

С писмени отговори, страните си оспорват взаимно жалбите.

С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е основателен за сумата от 115 000 лева, като е постановил решение в този смисъл, частично отменяйки решението на Окръжен съд – Търговище.

Съдът е приел, че са безспорни следните обстоятелства: настъпването на пътнотранспортното произшествие на 19.12.2019г., причинената смърт на М. М. в резултат на произшествието, починал на 19 години. Не е спорна вината на водача на автобус „Фолксваген – Крафтер“ с рег. № Т 90 – 13 ТН – С Я Р, установена с влязла в сила присъда по НОХД № 88/21г. по описа на ТОС. Не е спорно, че между застрахователното дружество и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени вреди при управлението на микробуса. Не е спорно че ищцата е майка на починалия.

При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди въззивният съд е отчел конкретните обективно съществуващи обстоятелства - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Лицето е бил на 19г., когато е починал в резултат на получени травми при пътно при пътно-транспортно произшествие на 19.12.2019г., несъвместими със живота, ученик. Към момента на смъртта на сина си майка му е била на 46г. Събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства са обсъдени от въззивния съд и е прието, че починалият и майка са били сплотено и задружно семейство с много добри, топли и хармонични отношения по между им. Смъртта му е причинила на майка му морални болки и страдания, с изключително висок интензитет и времетраене, като и по настоящем е налице постоянна и непреодолима скръб и социална изолация. Съдът е отчел и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като застрахователната сума по договора следва да се има предвид като един от критериите по приложението на чл.52 ЗЗД. Отчитайки всички тези обстоятелства, въззивния съд е приел, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за понесените неимуществени вреди от смъртта на сина на ищцата е в размер на сумата 230 000лв. По-високият размер на обезщетението съдът е обосновал с доказаните по делото емоционални болки и страдания на майката, които са с изключително висок интензитет и продължителност и са се отразили и по настоящем върху психическото и състояние и начина и на живот.

Съдът е приел, че и от страна на водача на л. а.“Мазда“ са били извършени нарушения на правилата за движение, установени в чл.20 ал.2 и чл.21 от ЗДвП, което е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и последвалия вредоносен резултат. Посочено е, че водачът не е бил надлежно сигнализиран (със знак Б5), че следва да пропусне насрещно движещия се микробус, който, предвид изричния пътен знак Б6 от неговата страна (посока [населено място]), се е ползвал с предимство да навлезе и да премине пръв по моста. Надлежно, обаче, със съответните пътни знаци А23 (Участък от пътя в ремонт) и В26 (Забранено е движение със скорост, по-висока от означената), поставени на 2.7 км преди моста, е бил информиран, че пътният участък е в ремонт и максимално разрешената скорост за движение в този участък е 60 км/ч. Това е изисквало водачът да управлява превозното средство с особено внимание и скорост не само ненадвишаваща максимално допустимата, но такава, която би му позволила да спре при всяко предвидимо препятствие или да осигури предимство. Вместо това по този третокласен междуселищен път, по който са се извършвали ремонтни дейности, пострадалия е управлявал автомобила със скорост над 110 км/ч, която надхвърля значително не само ограничението от 60 км/ч, но и общата установена в чл.2 ал.1 от ЗДвП забрана да превишава скорост от 90 км/ч при движение извън населено място. Именно тези нарушения са в пряка причинно-следствена връзка с пренебрежителното спрямо конкретните пътни условия и другия участник в движението (насрещно движещия се микробус „Ф. К. ), необосновано решение на водача на лекия автомобил да премине пръв по стеснения участък от пътя, довело до последвалия челен сблъсък. Както е установено от експертизата, и двамата водачи са имали добра видимост един спрямо друг от достатъчно разстояние, което е позволявало и на двамата своевременно да реагират, дори и само чрез намаляване на скоростта, при което съприкосновението между управляваните от тях превозни средства би бил избегнат. С оглед на така изложеното, съставът на въззивния съд намира възражението за съпричиняване за доказано и основателно.

Съдът е приел, че вината на двамата водачи за настъпване на ПТП следва да бъде определена по равно. И двамата са допуснали идентични нарушения на ЗДвП, разполагали са с еднаква видимост, позволяваща им да възприемат насрещно движещото се превозно средство, да изпълнят задължението си по чл.20 ал.2 от ЗДвП и да предприемат спиране, като по този начин да избегнат удара между тях. Посочено е, че поведението и на двамата водачи, равностойно е допринесло за настъпването на челния сблъсък на двете МПС и причинените в резултат на това смърт и телесни повреди.

В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на касатора – ответник се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по правни въпроси – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Твърди се, че съдът се е произнесъл по въпроса относно определяне на степента на съпричиняване и поведението на участниците в ПТП при определяне на причинно-следствената връзка в противоречие с практиката, цитирана в изложението на основанията.

Степента на съпричиняване за настъпването на ПТП и поведението на водачите в тази насока винаги е въпрос на конкретните обстоятелства по конкертния спор, като задължението на съда е да обсъди доказателствата в тази насока, като изложи мотиви в насока на приетото от него съпричиняване, но представянето на съдебни решения, с които ВКС е приел процент на съпричиняване различен от настоящия не е основание да се приеме противоречие по правен въпрос, именно защото тези изводи са въпрос на фактите и установен механизъм на настъпване на произшествието във всеки един различен случай. В тази връзка липсва и соченото противоречие по така поставените правни въпроси.

Съдът е посочил изрично в мотивите си, че определения от него размер на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен с обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като поставения въпрос в насока, длъжен ли е съдът да се съобрази с тази обстановка в страната не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, която дава положителен отговор на въпроса, което е сторил и съда в конкретния случай.

В изложението на касационните основания относно допустимостта на обжалването към касационната жалба на касатора – ищец се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Извън въпросите, поставени от касатора – ответник, които не са основание за допускане до касационно обжалване на решението по съображенията, изложени по-горе, касаторът – ищеца сочи процесуални въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и да обсъди всички относими към спора доказателства. Безспорно отговорът на тези въпроси е положителен, но в обосновката на въпросите и разрешаването им в противоречие с цитираната практика на ВКС не се сочи кои конклетно относими доказателства и доводи на страната не са обсъдени от въззивния съд, който е изложил мотиви /подробни/ както относно възприетите от него факти по спора /спорни между страните/, така и по доводите на страните и направените в тази насока искания. Сочи се въпрос относно задължението на съда да допусне събирането на нови доказателства с твърдението, че за съда съществува подобно задължение относно нови доказателства, в конкретния случай съдебна експертиза, в случай, че приетата по делото е непълна или неясна. Действително, в подобна хипотеза съдът е длъжен да допусне нова експертиза, но в конкретния случай съдът е преценил, че приетата по делото не е непълна, неясна или неточна, като в тази насока и с оглед процесуалната преклузия не е събрали искани пред въззивната инстанция доказателства. В тази връзка не е налице противоречие в процедирането на въззивния съд с практиката на ВКС по тези въпроси.

И в двете касационни жалби и изложенията на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.

По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр. д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г. о., №394 по гр. д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г. о., №391 по гр. д.№ 201/2011 г. на ІІІ г. о., № 395по гр. д.№ 159/2011 г. на ІІІ г. о., №3 по гр. д.№ 637/2011 г. на ІІІ г. о, № 51 по гр. д.№ 465/2011 г. на ІV г. о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като съдебните разноски са за страните така, както са сторани.

Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46/10.02.2023 г., постановено по гр. д.№ 564/2022 г. от състав на АС – Варна.

Определението е окончателно.

Председател: Членове: 1. 2.