О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4438

гр. София, 02.10.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1313 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. М., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. П. С. срещу решение № 1141/12.11.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 729/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановено частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 483/28.12.2023 г. по гр. дело № 492/2023 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), са отхвърлени исковете му срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ), както следва: иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 3 от КЗПЧОС – изцяло – за сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на неоснователно дълго продължило задържане чрез осъществени мерки за процесуална принуда през периода 02.10.2015 г. - 18.10.2021 г. – 6 години и 16 дни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане; и иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за разликата над сумата 1 000 лв. до сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от разглеждането и решаването на н. о.х. д. № 3962015 г. на ПОС извън разумния срок, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора М., също чрез адв. С., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства; 2) следва ли въззивният съд да квалифицира спорното право в съотвествие с твърденията на страните и търсената съдебна защита на твърдяното право; и 3) възможно ли е при основателно обвинение наложените мерки за неотклонение да бъдат незаконосъобразни. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че първият от тези въпроси е обуславящ изхода на спора по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 233/13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 50077/16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 150/20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС; както и че останалите два въпроса са обуславящи изхода на спора по иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и че по втория въпрос въззивното решение било постановено в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 71/02.02.2010 г. по гр. д. № 138/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 193/02.02.2015 г. по търг. д. № 2565/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а по третия въпрос – в противоречие с решение № 70/06.04.2019 г. по гр. д. № 3243/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната отхвърлителна част на въззивното решение, без да се излагат съображения в тази насока.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че с исковата молба на касатора, поправена с негова последваща молба, по делото са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 и чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 26 000 лв., при изложени твърдения на ищеца за нарушаване на правата му по чл. 5, § 3 от КЗПЧОС от налагане на следните мерки за неотклонение: „задържане под стража“ през периода 02.10.2015 г. - 20.10.2015 г. и „домашен арест“ през периода 21.10.2015 г. - 18.10.2021 г., с обща продължителност 6 години и 16 дни, без да имало опасност той, като обвиняем, да се укрие или да извърши друго престъпление, и за прекомерно дълъг период от време и без да му е осигурена възможност за освобождаване преди гледането на делото в съда при условия на даване на гаранция за явяване, както и за нарушаване на правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, поради разглеждане и решаване на наказателното дело през периода 01.02.2015 г. - 18.10.2021 г. извън разумния срок, обусловили поставяне на ищеца под непрекъснато напрежение и изолация, и преживяване на тежък психологически стрес и силен душевен дискомфорт.

Позовавайки се на решение № 70/06.04.2019 г. по гр. д. № 3243/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е приел, че дори при основателно обвинение е възможно мерките за процесуална принуда да бъдат наложени незаконосъобразно – да ограничават правата на обвиняемия над необходимото и достатъчното за постигане на целите на наказателното преследване или да продължат по-дълго от необходимото, както и че ако са нарушени негови права, защитени от чл. 5, § 2-4 от КЗПЧОС или правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС на разглеждане и решаване на неговото дело в разумен срок, наказателно преследваният може да претендира обезщетение за произтеклите от нарушенията вреди. Апелативният съд е установил, че с влязло в сила решение № 10011/08.02.2021 г. по в. н.о. х.д. № 430/2018 г. на САС е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно оправдаването на ищеца по обвинението в извършване на деянието при по-тежката квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК – по хулигански подбуди, както и за признаването на ищеца за виновен в извършването на убийство по основния състав – чл. 115 от НК, като присъдата е изменена в санкционната й част – наложеното на ищеца наказание е намалено от 15 на 8 години лишаване от свобода. Въззивният съд е изтъкнал, че по делото не е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди от първоначално повдигнатото неоснователно обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т.11 от НК, по което ищецът е оправдан, поради което е намерил, че този факт е правноирелевантен и необсъждането му не съставлява процесуално нарушение.

От приложеното н. о.х. д. № 369/2015 г. по описа на ПОС, въззивният съд е установил и следните обстоятелства: По образувано на 01.02.2015 г. досъдебно производство (ДП) № 11/2015 г. по описа на ОД на МВР-Перник, ищецът е задържан в същия ден на основание чл. 72 от ЗМВР за срок от 24 часа; привлечен е като обвиняем за престъпление по чл. 115 от НК, задържан е за срок от 48 часа с прокурорско постановление от 02.02.2015 г. С определение от 03.02.2015 г. по ч. н.д. № 21/2015 г. на ПОС, потвърдено с определение от 10.02.2015 г. по в. ч.н. д. № 127/2015 г. на САС, спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 18.09.2015 г. обвинението е прецизирано – в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т.11 от НК, което е наказуемо с лишаване от свобода за срок от 15 до 20 години, доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна. С определение от 12.10.2015 г. по ч. н.д. № 290/2015 г. на ПОС, потвърдено с определение от 20.10.2015 г. по в. ч.н. д. № 989/2015 г. на САС, мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест“. При висящността на съдебното производство по н. о.х. д.№ 369/2015 г. на ПОС, по внесен на 09.12.2015 г. обвинителен акт срещу ищеца, с определение от 21.04.2016 г. мярката му за неотклонение е изменена в „парична гаранция“ в размер 10 000 лв., но по протест на прокурора е отменена с определение от 05.05.2016 г. по в. н.ч. д. № 430/2016 г. на САС, с което е потвърдена мярката за неотклонение „домашен арест“. В тази връзка въззивният наказателен съд е приел, че само тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, не може да бъде основание за продължаване на задържането под стража и домашния арест, но има риск от укриване. Преценката за наличието на този риск е изведена въз основа на следните обстоятелства: на 7.02.2015 г. е изтекъл срокът на разрешението на ищеца за продължително пребиваване на територията на България; на 10.03.2016 г. е поискано продължаването му, но резултат от искането няма; подсъдимият (ищецът) е арменски гражданин и разполага с арменски документ за самоличност с неизтекъл срок за валидност. Заключено е, че няма достатъчно обективни данни, които да сочат, че той няма да се възползва от връзката си с чуждата държава. Мярката „домашен арест“ е останала непроменена до приключването на наказателното производство с решение № 60157/18.10.2021 г. по н. д. № 540/2021 г. на ВКС, с което е оставено в сила въззивното решение № 10011/8.02.2021 г. на САС, потвърждаващо първоинстанционната присъда, с която ищецът е признат за виновен в извършването на престъплението по чл. 115 от НК – умишлено убийство.

В обобщение въззивният съд е приел, че в рамките на досъдебното производство ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ през периода 01.02.2015 г. - 20.10.2015 г. и „домашен арест“ през периода 21.10.2015 г. - 11.12.2015 г., като със същата мярка е бил и в рамките на съдебното производство, приключило на 18.10.2021 г. Съдът отново е очертал предмета на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, като е посочил, че ищецът не оспорва наличието на обосновано предположение в извършването на престъплението, за което е обвинен, както и законността на задържането му за срока от 8 месеца – до 02.10.2015 г., а оспорва продълженото до 20.10.2015 г. задържане под стража за 8 дни и последващо наложената мярка за неотклонение „домашен арест“, за общ – относно двете мерки – срок от 6 години и 16 дни.

Апелативният съд е приел, че при обвинение в извършване на престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от 15 години или друго по-тежко наказание, каквото е повдигнатото срещу ищеца обвинение по чл. 116, т. 11 от НК, максималният срок по чл. 63, ал. 4 от НПК за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в досъдебното производство е 1 година и 6 месеца, а не 8 месеца, както е твърдяно в исковата молба на касатора. Съдът е приел и че с оглед продължителността на досъдебното производство от 10 месеца и 8 дни (в периода 01.02.2015 г. - 9.12.2015 г.) този срок от 1 година и 6 месеца не е могъл да изтече, както и че продълженото задържане до 20.10.2015 г., когато спрямо ищеца е взета мярката за неотклонение „домашен арест “, не е в нарушение на чл. 63, ал. 4 от НПК. Приел е и че доколкото ищецът е бил обвинен в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 от НК, съответстващо на стандартите на КЗПЧОС е едно по-дълго задържане, в това число чрез взимането на по-леката в сравнение със задържането под стража, но сходна на нея с оглед наложените ограничения на личната свобода, мярка „домашен арест“. САС е намерил и че отказът за изменение на мярката „домашен арест“ по време на съдебното производство е мотивиран от въззивната наказателна инстанция със съображения за свързан с конкретно установените факти риск от укриване на подсъдимия (ищеца) – напускане на страната. Въззивният съд е приел и че изложената от наказателния съд аргументация в тази насока удовлетворява изискванията, изведени в практиката на ЕСПЧ – т. 57 от решението по делото Б. срещу България, за обосноваване в достатъчна степен на извода за съществуването на риска. Съдът е изтъкнал, че освен това, въпросът за изменението на мярката за неотклонение е разрешен при условията на чл. 270, ал. 1 от НПК – при приключило разследване, след събиране на необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинението срещу ищеца; изтъкнал е и че при висящността на съдебното производство ищецът не е направил ново искане за изменение на мярката пред съответната съдебна инстанция с позоваване на промяна в обстоятелствата от значение за отпадане на опасността от укриване – чл. 270, ал. 1, изр. 2 от НПК. В обобщение въззивният съд е приел, че двете мерки за неотклонение не са били наложени и продължени незаконосъобразно и за неразумен срок, както и че нарушение на правото на ищеца по чл. 5, § 3 от КЗПЧОС не е допуснато, поради което е намерил, че отхвърлянето на иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ е законосъобразен резултат.

Относно иска по чл. 2б, ал. 1, от ЗОДОВ, апелативният съд е приел, че наказателното производство е с обща продължителност от 6 години, 8 месеца и 17 дни, а само досъдебното производство – 10 месеца и 8 дни; съдебната фаза обхваща пет инстанционни производства, като двукратно делото е разглеждано от въззивната и касационната инстанция. Въззивният съд е приел, че забавянето на разглеждането на делото е по причина на второто въззивно разглеждане, което е продължило 3 години и 2 месеца, като е проведено съдебно следствие с разпит на шестима свидетели, трима от които – по указания на касационната инстанция за отстраняване на допуснати нарушения от първоинстанционния съд, който е извършил грешна преценка за наличие на основание за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК, както и при първото разглеждане от въззивния съд, който е пропуснал да изясни правно-значими обстоятелства, свързани със защитната теза на подсъдимия (ищеца) за извършване на действията в условия на неизбежна отбрана или при превишаване на пределите й (притежаването и носенето на ножа – средството на престъплението – от пострадалия и осъществяването от него на нападение спрямо подсъдимия ищец). Апелативният съд е приел и че наказателното производство е с близка до средната фактическа сложност, която е обусловена от горните обстоятелства и събраните за тях две групи разноречиви доказателства. Установил е и че делото не е отлагано по причина на подсъдимия (ищеца), но е отлагано по уважителни причини за защитниците му и това е довело до забавата му с около 9 месеца. Заключил е, че малко по-продължителното разглеждане на делото от съдебните инстанции се е налагало от необходимостта от пълното му изясняване от фактическа страна, както и че с оглед общата продължителност на наказателното производство разумният срок е надхвърлен с около година и половина. Приел е и че при определяне на размера на наложеното наказание наказателният съд не компенсирал търпените от ищеца вреди от надвишаването на разумния срок на разглеждането на делото. В обобщение въззивният съд е приел, че е осъществено основанието по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата чрез ответната ПРБ за вреди от забавеното разглеждане на делото за посочения по-горе срок. От показанията на свидетелките Н. М. и А. Д. съдът е приел за установено, че наказателното дело е променило ищеца, който станал психически неустойчив, получавал паник-атаки, затворил се. Съдът е приел, че тези изживявания, като резултат от положението на несигурност, в което подсъдимият ищец се е намирал в рамките на около година и половина, налагат определяне на обезщетение за неимуществени вреди в размер 1 000 лв., като съответно на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В заключение апелативният съд е намерил иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за основателен до размера от 1 000 лв. и за неоснователен за горницата до 26 000 лв., както и че върху обезщетението следва да се присъди законната лихва, считано от 18.10.2021 г.

При така изложените мотиви на въззивния съд, по наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Както сочи и жалбоподателят, първият поставен от него правен въпрос (относно точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства) е от обуславящо значение за фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. По-голямата част от сочената от касатора във връзка с този въпрос практика на ВКС, обаче е неотносима в случая. Напълно неотносимо към поставения въпрос е посоченото ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, а с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 233/13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на III-то гр. отд., решение № 50077/16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на III-то гр. отд. и решение № 150/20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС са дадени разяснения относно критериите и определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при друг специален деликтен иск – този по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – при незаконно обвинение, какъвто иск не е предявен по настоящото дело. Тази практика е оносима към настоящия случай, само доколкото и тя изхожда от общите критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, установени със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., а именно, – че понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на всички установени по делото конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и тяхното значение, които следва да се вземат предвид и обсъдят от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства – общи критерии за преценка, поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда, чиято преценка включва именно конкретните установени във всеки отделен сучай факти, релевантни за размера на обезщетението. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт – в този смисъл са разясненията в практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ, например – решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. В случая въззивният съд е обсъдил и е извършил преценка на всички конкретни установени по делото правнорелевантни факти, изходайки от и съобразявайки именно тези критерии, установени от законодателя и възприети в практиката на ВКС, респ. – съдът не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 2б от ЗОДОВ.

Това допълнитено основание не е налице и по отношение на двата правни въпроса, поставени от жалбоподателя относно иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 3 от КЗПЧОС.

Трайно установената практика (включително задължителната такава) на ВКС, обективирана и в актовете, посочени от страна на касатора, дава положителен отговор на втория поставен от него правен въпрос, а именно – правомощие на съда, включително и на въззивната инстанция, е да даде правната квалификация на спорното по делото субективно гражданко право и на иска, въз основа и в съотвествие с твърденията на ищеца и търсената от него съдебна защита, наведени с обстоятелствената част и петитума на исковата му молба. В случая именно въз основа изложените в исковата молба на касатора и в молбата му за уточняване на същата, твърдения за правнорелевантните факти въззивният съд е квалифицирал другия обективно кумулативно съединен иск като такъв с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 3 от КЗПЧОС, която правна квалификация е възприета и от първата инстанциа по делото (за прецизност следва единствено да се посочи, че става дума за последното предложение (хипотеза) от разпоредбата в конвенцията). Самият жалбоподател-ищец не предлага друга правна квалификация на този предявен от него иск нито в касационната си жалба, нито в изложението си към нея, нито пред въззивната инстация. Твърдението в изложението му, че този правен въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, е изцяло голословно – там единствено се цитира тази практика, но не се сочи в какво се изразява твърдяното противоречие на въззивното решение с нея. Поддържаното в тази връзка в касационната жалба, – че апелативният съд бил приел, че по делото не е предявен иск за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на незаконосъобразно дълго наложена мярка за процесуална принуда (задържането под стража и домашния арест) на ищеца, е напълно несъстоятелно, тъй като видно от мотивите на въззивния съд, той е разгледал именно този иск с посочената правна квалификация, като след обсъждането на относимите за него доказателства и на установените от тях правнорелевантни факти е достигнал до решаващите си изводи, че двете мерки за неотклонение не са били наложени и продължени незаконосъобразно и за неразумен срок, респ. – и че не е допуснато нарушение на правото на ищеца по чл. 5, § 3 от КЗПЧОС.

При разглеждането на този иск апелативният съд е възприел принципно положително разрешение на третия поставен от касатора правен въпрос, като е приел, че дори при основателно обвинение е възможно мерките за процесуална принуда да бъдат наложени незаконосъобразно – да ограничават правата на обвиняемия над необходимото и достатъчното за постигане на целите на наказателното преследване или да продължат по-дълго от необходимото, както и че ако са нарушени негови права, защитени от чл. 5, § 2-4 от КЗПЧОС или правото му по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС на разглеждане и решаване на неговото дело в разумен срок, наказателно преследваният може да претендира обезщетение за произтеклите от нарушенията вреди. Именно същото принципно разрешение на този правен въпрос е възприето и в решение № 70/06.04.2019 г. по гр. д. № 3243/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, поради което въззивният съд и изрично се е позавал на него, а касаторът напълно несъстоятелно поддържа, че въпросът бил разрешен в противоречие със същото решение на ВКС. Обстоятелството, че след обсъждането на доказателствата и на конкретните правнорелевантни факти по делото, съобразявайки се и с практиката на ЕСПЧ, апелативният съд е достигнал до горните си решаващи си изводи, че в настоящия случай двете мерки за неотклонение не са били наложени и продължени незаконосъобразно и за неразумен срок спрямо ищеца, както и че не е допуснато твърдяното от него нарушение на правото му по чл. 5, § 3 (предл. последно) от КЗПЧОС, също по никакъв начин не е в противоречие с принципното положително разрешение на въпроса, възприето в практиката на ВКС, а оттам – и от въззивния съд, респ. – не е налице и противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не е налице и соченото от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът бланкетно се позовава на това основание, като не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи и че също съгласно константната практика на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

В заключение – касационното обжалване на атакуваната отхвърлителна част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателя-ищец основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1141/12.11.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 729/2024 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която са отхвърлени предявените от А. М. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 5, § 3 от КЗПЧОС – за сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на неоснователно дълго продължило задържане чрез осъществени мерки за процесуална принуда през периода 02.10.2015 г. - 18.10.2021 г. – 6 години и 16 дни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане; и иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за разликата над сумата 1 000 лв. до сумата 26 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от разглеждането и решаването на н. о.х. д. № 3962015 г. на ПОС извън разумния срок, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане.

В останалата – осъдителна част, въззивното решение не е обжалвано.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: