Върховният административен съд на Р. Б. - Шесто отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Н. Г. Членове: ХАЙГУХИ Б. Д. при секретар М. С. и с участието на прокурора К. Х. изслуша докладваното от председателя Н. Г. по административно дело № 3/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Ш., действащ чрез пълномощника адв. М., против решение № 596 от 23.10.2023 г., постановено по административно дело № 336/2023 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е: 1) отхвърлена жалбата на Ш. против решение № 2153-22-10 от 23.02.2023 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – София-област, с което е потвърдено разпореждане № РВ-3-22-01287019 от 24.01.2023 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО (Държавното обществено осигуряване), с което на жалбоподателя е разпоредено да възстанови сумата от 1136,68 лв., представляваща изплатени парични обезщетения за временна неработоспособност за периода от 25.01.2019 г. до 23.09.2020 г.; 2) осъден Б. Г. Ш. да заплати на ТП на НОИ – София-област направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По съображения за неправилност, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли оспорения съдебен акт да се отмени и да се постанови друг, с който да се отмени и решението на директора на ТП на НОИ – София-област като незаконосъобразно. Претендира и присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции.

Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – София-област, редовно призован, не се явява, не се представлява и не изразява писмено становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение на Пазарджишкия административен съд, като предлага то да бъде потвърдено.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.

С процесното разпореждане от 24.01.2023 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО е разпоредено на Б. Г. Ш. да възстанови добросъвестно получените парични обезщетения поради общо заболяване за периода от 25.01.2019 г. до 23.09.2020 г. в общ размер на 1136.68 лв. Органът е извел решаващ извод, че получените от Ш. осигурителни плащания са били недължими, което се е установило от получени (в резултат на проверки от контролни органи) нови данни след изплащането им, имащи значение за определяне на правото на получаване, и понеже сумите са изплатени неправомерно, те подлежат на възстановяване от лицето.

За да не уважи жалбата на Ш. срещу разпореждането, с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 23.02.2023 г. директорът на ТП на НОИ – София-област е възприел и доразвил аргументите на долустоящия орган. Посочил е, че за периода 25.09.2018 г. - 31.01.2021 г. жалбоподателят не е бил осигурено лице, защото между него и работодателя му „Багора 1“ ЕООД [населено място] не е възникнало осигурително правоотношение, поради което изплатените му обезщетения за временна неработоспособност са неоснователно получени.

За да отхвърли жалбата, с която е бил сезиран, Административен съд – София-област е обосновал теза, че оспореният пред него акт е законосъобразен, като издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма, без да са допуснати процесуални нарушения при издаването му, и е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че през процесния период, в който е имал трудово правоотношение с „Багора 1“ ЕООД [населено място] (като заемащ длъжностите „дърводелец, мебелист“ и „организатор производство“) Б. Г. Ш. не е осъществявал трудова дейност в полза на работодателя си (дружеството през този период не е развивало стопанска дейност), следователно не е бил осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НАП (данните впоследствие са заличени съгласно влезли в сила задължителни предписания) и дори при внесени осигурителни вноски. Поради това е приел за правилен извода на административния орган, че за Ш. не е възникнало правото на обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, респективно изплатените му осигурителни плащания по представените от осигурителя „Багора 1“ ЕООД пет болнични листа са били недължими и съответно подлежат на връщане.

Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност.

Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ – София-област и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателя за неговата незаконосъобразност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

Касаторовите възражения за противното са неоснователни.

Свидетелските показания са преценени съобразно критериите в чл. 172 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 от АПК и правилно съдът не ги е кредитирал, понеже са много общи и не дават реална представа за начина и мястото на осъществяване на трудова дейност. От друга страна, фактът, че административният орган служебно е заличил подаваните от работодателя осигурителни данни, действително не е основание за отказ за изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, респ. основание за последващо искане за връщане на такива обезщетения. Това е така, понеже издадените от административния орган задължителни предписания на осигурителя за заличаване на данни не са противопоставими на осигуреното лице, защото то няма обезпечена от приложимата нормативна уредба възможност да ги оспори, което обаче предвид установената по делото липса на полаган труд от Ш. в полза на „Багора 1“ ЕООД, се явява ирелевантно за изхода на спора.

Същественият въпрос, на който следва да отговори съда в случаи като процесния, е дали работникът/служителят в относимия за казуса период е извършвал реална трудова дейност в полза на работодателя си по сключеното между тях трудово правоотношение, и оттам, имал ли е статута на осигурено лице, което би обусловило дължимост на осигурителни вноски, а оттам в последващ период и правото му да получава обезщетение за временна неработоспособност по чл. 40, ал. 1 от КСО, ако разбира се, са налице и останалите кумулативно изискуеми предпоставки за целта.

Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. В чл. 10, ал. 1 от КСО е уредено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ. Следователно лицето трябва не само да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, но и реално да осъществява трудова дейност в рамките на това правоотношение, които би обусловило дължимост на осигурителни вноски, а оттам и правото на получаване на обезщетения (в случая по чл. 40, ал. 1 от КСО) при наличието на останалите предпоставки за целта.

Във връзка с горното следва да се акцентира върху това, че жалбоподателят в релевантния период реално не е упражнявал трудова дейност съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО и поради това не може да се счита за „осигурено лице“ по смисъла на 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към момента на настъпване на осигурителния риск, и съответно получените парични обезщетения от фонд „ДОО“ за установената временна неработоспособност трябва да ги върне, както законосъобразно са преценили административните органи.

От събраните по делото доказателства в производството пред първата инстанция безспорно е установено, че Б. Г. Ш. въобще не е полагал труд в полза на „Багора 1“ ЕООД, а самото дружество също не е функционирало през процесния период, съответно осигурително правоотношение между Ш. и този работодател не е възникнало, защото дружеството не е извършвало реална търговска дейност в този период и Ш. не е работил по трудовото правоотношение между тях, възникнало съгласно сключения трудов договор. Поради това жалбоподателят не може да се счита за осигурено лице при осигурител „Багора 1“ ЕООД и данните, подадени за него по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, правилно са заличени служебно след извършена проверка, издадено в резултат на нея предписание по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО (влязло в сила) и липса на доброволното му изпълнение от страна на неговия адресат. Именно по тази причина административният орган е наредил на Ш. да възстанови в бюджета на Държавното обществено осигуряване получените суми като обезщетения за периода от 25.01.2019 г. до 23.09.2020 г. в общ размер на 1136.68 лв.

Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изрично предвидените случаи, при които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, като в т. 2 е предвидена хипотезата, при която след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. В случая след изплащането на паричните обезщетения при последваща проверка е установено, че „Багора 1“ ЕООД не упражнява стопанска дейност, а назначеният като неин работник Ш. не осъществява вменените му със сключения между тях трудов договор. Наличието на валидно възникнало и съществуващо трудово правоотношение без да е комбинирано с реално осъществявана трудова дейност по него не води до възникване на осигурително правоотношение. Липсата на упражнявана от жалбоподателя трудова дейност в полза на дружеството през процесния период го дисквалифицира като „осигурено лице“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 от КСО и 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към релевантния момент (деня на настъпване на осигурителния риск), съответно за него не е възникнало правото по чл. 40, ал. 1 на обезщетения за временна неработоспособност, като изплатените му такива са били недължими и са получени без основание, което е установено при извършен последващ контрол по разходите на ДОО на „Багора 1“ ЕООД и е предпоставка по чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за възстановяване на получените суми като обезщетения.

От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая ръководителят на контрола по разходите на ДОО правилно е приложил относимите норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ – София-област също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при установената липса на твърдяните от касатора негови пороци, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора съдебни разноски на касатора не се дължат, а ответникът по касация не е претендирал присъждане на такива.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 596 от 23.10.2023 г., постановено по административно дело № 336/2023 г. по описа на Административен съд – Пазарджик.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ НИКОЛАЙ ГУНЧЕВ

секретар:

Членове:

/п/ Х. Б. п/ СТЕЛА ДИНЧЕВА