Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: И. Д. Членове: С. В. С. Р. при секретар И. И. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията С. Р. по административно дело № 106/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Ш. М. и Р. Ш. и двете от гр. Пловдив, чрез пълномощника им адв. Р. И., против решение № 1331 от 10.07.2023 г., постановено по адм. д. № 2767/2022 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив. Касаторките в касационната жалба и с уточнителна молба, вх. № 24690/917 от 11.12.2023 г., навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда, че не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Сочат, че съдът не е отчел възражението им, че са били лишени от правото си на защита и на участие в хода на издаване на оспорения акт, поради което е достигнал до неправилен извод, че издаването на заповедта с адресат неизвестен не е нарушение от категорията на съществените. Твърдят, че липсват доказателства, че копие от констативния акт е залепено на процесния строеж. Считат за необоснован изводът на съда, че описаният строеж в констативния акт е незаконен. Посочват, че са неправилни изводите на съда за материална законосъобразност на оспорения акт, предвид, че има съществени различия между описанието на строежа в заповедта и съществуващия на място обект, което е потвърдено и от заключението на вещото лице. Излагат съображения за търпимост на строежа по 16, ал.2 от ПР на ЗУТ, тъй като гаража е деклариран съобразно сроковете, посочени в тази разпоредба от праводателите на жалбоподателките Р. Ш. и А. Ш. с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 07011421 от 26.03.1998г. Молят за отмяна на обжалваното решение и претендират присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции, съгласно приложен списък.

Ответникът - кметът на район Източен при община Пловдив чрез процесуалния си представител в писмени бележки оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните:

С обжалваното решение Административен съд гр. Пловдив отхвърля жалбата на Ш. М. и Р. Ш. против заповед № ЗРИ-521/02.08.2022 г. на кмета на район Източен при О. П. с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т.1 и т.2 ЗУТ, е наредено премахването на незаконен строеж Едноетажна масивна сграда гараж с идентификатор 56784.553.227.4, с приблизителна застроена площ 40 кв. м., построена в имот частна общинска собственост АЧОС № 2486/2010 г., находяща се в ПИ с идентификатор № 56784.553.227 по КККР на гр.Пловдив, в УПИ VІ-553.227 за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, кв. 11 (нов) по плана на [кв.], гр. Пловдив, с административен адрес: [заличен текст], гр.Пловдив. С решението жалбоподателките са осъдени да заплатят на О. П. и направените по делото разноски в размер на 100 лв.

За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е в съответствие с материалния закон, поради което прави извод за нейната законосъобразност. Приема, че от събраните доказателства безспорно е установен извършен строеж по смисъла на 5 т. 38 ДР ЗУТ и за същия не са представени строителни книжа и разрешение за строеж, поради което е незаконен. Констатира, че строежът не е търпим, тъй като не попада в хипотезата на 16 от ПР на ЗУТ, приложима с оглед установения период на извършване 1995 г. 1996 г. на строежа, установен от свидетелските показания, събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице, тъй като сградата не е допустима като застрояване, дори и като допълващо такова, с оглед на това, че не са спазени изискванията на чл. 41, ал.2 и ал.3 ЗУТ и липсва искане от страна на собственика О. П. за процедиране на изменение на ПУП. Също така е установено, че сградата не е търпима и по 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ. Приема, за неоснователно възражението на жалбоподателките, че е налице мълчаливо съгласие от страна на кмета и на главния архитект на район И. О. П. за узаконяване на посочената сграда, предвид подадено заявление. Приема за неоснователно възражението, че нареденият за премахване строеж не е индивидуализиран в достатъчна степен, като излага подробни съображения, че същият е индивидуализиран, тъй като е посочен с идентификатор, административен адрес и на терен не се създава съмнение относно това кой точно е нареденият за премахване строеж, съгласно приетата съдебно-техническа експертиза. Приема, че не е нарушен и принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, тъй като процесният строеж се ползва като гараж, а не се касае за единствено жилище на жалбоподателките.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано.

Законосъобразен е изводът на съда, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, съобразно т. 18.8 и т.22.1 от заповед № 21ОА-1418/10.06.2021 г. на кмета на О. П. (л.38-41)(издадена в условията на заместване, съгласно заповед № 21ОА-1247/25.05.2021 г., поради временна нетрудоспособност на кмета на О. П. , с която, на основание 1, ал. 3 ДР ЗУТ, са делегирани права на кмета на район Източен при О. П. да издава заповеди за премахване на незаконни строежи, съгласно изискването на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и предвид категорията на строежа - пета по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 5, б. а ЗУТ. Правилно съдът приема, че заповедта е издадена в предписаната от закона форма, като същата съдържа фактически и правни основания за издаването й, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От компетентните органи е съставен констативен акт, с който е установено извършеното незаконно строителство едноетажна масивна сграда-гараж, с идентификатор 56784.553.227.4, с приблизителна площ от 40 кв. м., построен в имот общинска собственост, съгласно АЧОС 2486/2010 г., ПИ с идентификатор 56784.553.2227 по КККР на гр.Пловдив, в УПИ VІ-553-227, отреден за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, кв.11 нов по плана на [кв.], гр.Пловдив, изпълнена от тухлена зидария с дървена покривна конструкция от напречни греди, стъпили на дългите зидове и обшивка, с покритие от керемиди, като строежът е изграден без одобрени и издадени строителни книжа. Оспорената заповед е издадена в административно производство срещу неизвестен извършител. Законът допуска съграсно чл. 225 ал. 2 ЗУТ констативният акт и заповедта в случаите, кагота извършителят или собственикът на установен незаконен строеж са неизвестни, административният акт да няма конкретен асресат, с посочването, че нарушителят или извършителят е неизвестен. Действително административният орган е следвало да положи по големи усилия за установяване на наследниците на извършителя, но въпреки това издаването на заповедта с адресат неизвестен не е нарушение от категорията на съществените, което да обоснове нейната незаконосъобразност както правилно е приел първоинстанционният съд още повече, че жалбоподателките нямат адресна регистрация на адреса. Както правилно е приел административният съд с приключване на административното производство не се преклудира възможността на жалбоподателките да наведат в съдебното производство всички свой възражения срещу заповедта и установените в административното производство при издаването й факти, което в случая е направено, като всички възражения и събрани доказателства в тяхната съвкупност са подробно обсъдени в съдебното решение.

Законосъобразен е и изводът на съда, че оспорената заповед е постановена в съответствие с материалния закон. Със съставения констативен акт и приложената скица е установено съществуването на незаконния строеж, неговото местоположение и параметри. Констативният акт има доказателствена сила за съществуването, местоположението и вида на строежа, като доказателства, които да опровергават фактите, установени в акта не са ангажирани. Правилно съдът приема, че в случая са налице правните основания по чл. 225 ал. 2 т.1 и т.2 ЗУТ и нареденият за премахване строеж е незаконен като изграден в противоречие с предвижданията на действалия към момента на извършването му, както и със сега действащия ПУП от една страна, както и като извършен без строителни книжа. Съгласно чл. 148, ал. 1 ЗУТ строежите могат да се извършват, само ако са разрешени съгласно този закон, а процесният гараж представлява строеж по смисъла на 5, т. 38 ДР ЗУТ и следователно за него следва да бъдат издадени строителни книжа. По делото не е спорно, че бащата (б. ж на гр. Пловдив) на жалбоподателките е извършител на строежа започнат през 1995г. 1996г. като вещото лице в изготвената по делото съдебно-техническа експертиза установява, че сградата е отразена като масивен гараж за първи път през 2011 г., когато е извършено изменение на КК и попълването й с нови обекти. По одобрения със заповед № ОА1738/07.09.1993 г. план процесната сграда попада частично в УПИ ІІ за пазар и частично в УПИ III за обслужващи дейности от кв. 11, т. е. както приема и първоинстанционният съд същата не е допустима по предвижданията за този план. По сега действащия план от 2015 г. сградата попада извън ограничителните линии на застрояване, в зона, за която са определени отстояния от предвиденото застрояване до регулационната граница от изток 3.00 м. и от север до дъното на имота също 3.00 м., което също прави строежа недопустим. С оглед на което е правилен извода на съда, че нареденият за премахване строеж не съответства на действалия както към извършването му, така и на сега действащия ПУП, поради което е налице правното основание по чл. 225, ал. 2, т.1 ЗУТ, да се приеме, че е незаконен. Предвид годината на извършването му правилен се явява извода на съда, че не е налице и втората предпоставка по 16 ал. 2 ПР на ЗУТ за търпимост на строежа, а именно, че същият не е деклариран, едно от кумулативните предпоставки за търпимост на строежа по тази разпоредба, като правилно съда приема, че представената декларация по чл. 14 от ЗМДТ не изпълнява изискванията на разпоредбата за деклариране пред одобряващите органи, а именно тези, които са компетентни да издадат строителните книжа, а не данъчните органи. Представеният по делото акт за узаконяване № 2 от 09.04.1993г. на името на наследодателя на жалбоподателките касае друг обект - заведение за обществено хранене на северния ъгъл на [улица] и [улица], който е получил траен градоустройствен статут като обект изграден по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), но този обект няма нищо общо с визирания в заповедта гараж и направените изводи в тази насока са правилни, поради което на основание чл.221, ал.2 АПК същите се споделят от настоящия състав, поради което не е необходимо да бъдат преповтаряни.

При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. По делото са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за делото. Съдът е разпределил и е указал доказателствената тежест на страните, извършил е служебна проверка на оспорения акт на всички основания по чл. 146 вр. чл. 168 АПК, обсъдил е събраните по делото доказателства и достига до обоснован извод за законосъобразност на оспорения административен акт.

С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски на ответника е основателно като следва да се осъдят Ш. М. и Р. Ш. да заплатят на О. П. сумата 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1331 от 10.07.2023 г., постановено по адм. д. № 2767/2022 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив.

ОСЪЖДА Ш. М., [ЕГН], с постоянен адрес: гр.Пловдив, [адрес] и Р. Ш., [ЕГН], с постоянен адрес: гр. Пловдив, [адрес] да заплатят на О. П. сумата 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ИЛИЯНА ДОЙЧЕВА

секретар:

Членове:

/п/ СЛАВИНА ВЛАДОВА

/п/ СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ