Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Е. М. Членове: ЙОРДАН КОНС. Ж. при секретар Б. П. и с участието на прокурора В. Д. изслуша докладваното от председателя Е. М. по административно дело № 1512/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) - Пловдив при Централно управление (ЦУ) на Национална агенция за приходите (НАП) против решение № 2284 от 14.12.2023 г. на Административен съд - Пловдив (АС - Пловдив), постановено по административно дело № 176/2023 г., с което е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-16001622001341-091-001 от 26.09.2022 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция за приходите (НАП) – Пловдив, потвърден с Решение № 611/12.12.2022 година на директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който на Г. С. К. е ангажирана отговорност по чл. 19 от ДОПК за задължения на „Стайгър 3“ ООД за корпоративен данък за 2019 г. в размер на 54 090,84 лв. главница и 12 291,63 лв. лихви и за данък върху добавената стойност /ДДС/ за периода от 01.04.2018 г. до 31.12.2019 г. в размер на 152 540,03 лв. главница и лихви в размер на 48 315,33 лв. (общо 206 630,87 лв. главница и 60 609,96 лв. лихви).

В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага, че неизпълнението на задължението да се декларират определени обстоятелства, както и неспазването на сроковете и укриване на фактите, подлежащи на деклариране, установени от закона, са основание за възникване на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК. Твърди, че именно от момента на деклариране на неверни данни е възникнала невъзможността да бъдат събрани задълженията на дружеството. В този смисъл касаторът намира извода на съда, че този момент не е установен, за неточен и необоснован. Касационният жалбоподател посочва, че в обжалваното съдебно решение са описани констатациите на органите по приходите, но същите не са обсъдени в тяхната пълнота и съвкупност, поради което решаващият състав на АС – Пловдив е достигнал до неправилни изводи за липса на причинно-следствена връзка между поведението на управителя и несъбраните задължения към държавата. Оспорва извода на съда, че в случая не са налице всички елементи на законовите състави на чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК. Излага, че по отношение на събирането на задължения на дружеството по издадения му РА са наложени предварителни обезпечителни мерки и е образувано изпълнително дело, по което е установено, че публичните задължения са несъбираеми. Твърди, че общия размер на намаленото имущество е 638 537,06 лева – 432 000 лева касова наличност и 206 000 лева неотчетени приходи по РА. Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се потвърди РА. Заявява се искане за присъждане на сторените разноски – 30 679,02 лева юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и 1700 лева разноски за държавна такса. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – Г. С. К., чрез адв. А. С. – в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва същата и моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение, както и да му бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство по представен списък по чл. 80 от ГПК.

Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Предмет на съдебен контрол в производството пред АС - Пловдив е бил РА № Р-16001622001341-091-001 от 26.09.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден с Решение № 611/12.12.2022 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който на Г. С. К. е ангажирана отговорност по чл. 19 от ДОПК за задължения на „Стайгър 3“ ООД за корпоративен данък за 2019 г. в размер на 54 090,84 лв. главница и 12 291,63 лв. лихви и за данък върху добавената стойност /ДДС/ за периода от 01.04.2018 г. до 31.12.2019 г. в размер на 152 540,03 лв. главница и лихви в размер на 48 315,33 лв.

Първоинстанционният съд е приел, че оспорването е допустимо, че РА е издаден от компетентни органи по приходите след надлежно възложено от компетентен орган ревизионно производство без да са допуснати съществени процесуални нарушения, но при неправилно приложение на материалния закон.

АС – Пловдив е констатирал, че спорът по делото се свежда до преценка наличието на предпоставките на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК за ангажиране отговорността на Коев, в качеството му на управител на „Стайгър 3“ ООД. Административният съд е достигнал до извод, че в случая не са налице всички елементи на един от двата посочени законови състава.

По отношение на първата предпоставка за ангажиране на отговорността на Коев по чл. 19, ал. 1 и 2 от ДОПК съдът е приел за безспорно, че за ревизирания период 01.04.2018г. – 31.12.2019г. лицето е управител на „Стайгър 3“ ООД. Установено е, че за този период са налице задължения на дружеството по ЗДДС и ЗКПО.

По отношение на втората предпоставка по чл. 19, ал. 1 от ДОПК – да е налице укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител - административният съд е приел, че не е доказана. Изложил е, че нищо в поведението на ревизираното лице не сочи на извода, че вторият елемент от състава на чл.19, ал.1 от ДОПК е налице. Съдът е констатирал, че Коев е подавал ГФО и СД и в тях е отразявал надлежно фактите и обстоятелствата, които по закон е бил длъжен да обяви. Съдът е достигнал до извод, че не е констатирано несъответствие между декларираното и действителното, а именно това би било „укриване“ и то, ако е умишлено.

По отношение на следващия елемент от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ДОПК – обективната невъзможност да бъдат събрани задължения за данъци, съдът е приел, че приходната администрация не е формирала констатация по отношение на момента, от който е настъпила невъзможността да бъдат събрани задълженията на „Стайгър 3“ ЕООД. АС - Пловдив е посочил, че този факт е от особено значение относно установяване на датата на възникване на евентуалните задължения за Коев към бюджета, тъй като отговорността на лицето по чл. 19, ал. 1 от ДОПК е субсидирана и тя възниква едва от момента, в който се установи, че задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски не могат да бъдат събрани от лицето по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК.

Във връзка с предпоставките по чл. 19, ал. 2 от ДОПК съдът е приел, че при ревизията не са извършвани никакви действия, целящи да се установи, че ревизираното лице се е разпоредило с имуществото на управляваното от него дружество – теглене на суми от банкови сметки, получаване на суми от каса в брой, реализиране на лични проекти с парични средства на дружеството. Първоинстанционният съд е констатирал, че приходните органи не са изследвали в дълбочина въпроса за предоставения жилищен кредит от „Б. П. Б. АД, клон – Пловдив по договори от 10.07.2018 г. (л.45, т.1), от 01.08.2018 г (л.56, т.1), от 15.04.2019 г. (л.66, т.1) и от „Ю. Б. АД от 10.12.2019 г. (л.78, т.1). Не е установено за какви точно цели са отпуснати и начинът, по който това е сторено.

По отношение на третата предпоставка - наличието на причинно-следствена връзка между извършеното действие и невъзможността да бъдат събрани или погасени задължения, първоинстанционният съд е възприел, че такава причинно-следствена връзка между твърдените действия по укриване на факти и обстоятелства или разпореждане с имуществото на дружеството, не е налице. Възприел е, че за да е налице причинно-следствената връзка, следва поведението на лицето да е единствената причина за невъзможността на дружеството да погаси възникнали публични задължения, каквото не се установява.

Решението на Административен съд – Пловдив е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано като несъответстващо на събраните по делото доказателства.

С разпоредбата на чл. 19 от ДОПК е създаден особен случай на лична имуществена отговорност на лицата, управляващи задължени за данъци или осигурителни вноски субекти - задължени лица по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК. Предвидени са няколко хипотези, при които възниква отговорността. Предмет на касационна проверка в настоящия случай е наличието или липсата на предпоставките по чл. 19 от ДОПК. Кумулативно необходимите предпоставки за реализиране на отговорността по чл. 19 от ДОПК са: 1/ лицето да има качеството на член на орган на управление или управител на задължено лице по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК, към момента за който са установени публичните задължения за последното, 2/ да е налице поведение на това лице, изразяващо се в укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител (по ал. 1) или недобросъвестно да извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 или 2, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните (по ал. 2) 3/ причинно-следствена връзка между поведението и невъзможността за събиране на задължения за данъци 4/ невъзможност за събиране на публични вземания - данъци. Отговорността е ограничена до размера на несъбраното задължение.

Правилно административният съд е посочил, че е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на Коев по чл. 19 от ДОПК, а именно безспорно по делото е, че за ревизирания период 01.04.2018г. – 31.12.2019г. лицето е управител на „Стайгър 3“ ООД, за който период са налице задължения на дружеството по ЗДДС и ЗКПО, установени с влязъл в сила РА № Р-16001621002476-091-001/08.12.2021г.

По делото не е спорно, че задълженото дружество не разполага с парични средства и имущество, които са в състояние да покрият размера на публичните задължения. В РД е отразено, че срещу „Стайгър 3“ ООД е образувано изпълнително дело № 211083567/2021г. за публични задължения в размер към 12.08.2022г. на 394 101,56 лева (главница 312 274,22 лева и лихва 81 827,34 лева). Изложено е, че е извършено проучване на имущественото състояние на дружеството. Въз основа на всички факти и обстоятелства, станали известни в производството по събиране на задълженията е установено, че дългът на „Стайгър 3“ ООД несъбираем. Посочено е също, че дружеството няма имущество включително и авоари по банкови сметки, които да послужат за обезпечаване и принудително изпълнение на публичните задължения (стр 11 от РД).

Установява се по делото и не е спорно между страните, че с протокол от общо събрание на „Стайгър 3“ ООД, проведено на 30.12.2019г. е взето решение за приемане на Б. Д. Б. като съдружник в дружеството, както и за промяна на управителя на дружеството (л. 848 и 849 от първоинстанционното дело). Касационната инстанция констатира, че Г. С. К. и към настоящия момент е съдружник в дружеството, макар и да не изпълнява функциите на управител на същото.

По делото е установено и не е оспорено от ревизираното лице, че „Стайгър 3“ ООД е регистрирано по ЗДДС на 21.02.2017г. и регистрацията е прекратена на 20.04.2021г. Не се спори, че за 2018г. от името на „Стайгър 3“ ООД не е подавана годишна данъчна декларация (ГДД), а за 2029г. е подадена ГДД, в която е отчетен положителен финансов резултат в размер на 330 796,35 лева. Корпоративния данък в размер на 33 079, 64 лева не е внесен. Безспорно по делото е също, че за 2018г. „Стайгър 3“ ООД е декларирало и внесло ДДС, а за 2019г. е декларирало, но не е внесло ДДС през ревизирания период.

Първоинстанционният съд е приел, че в случая подаването на декларации по ЗДДС и ГДД с неверни данни не може да се разглежда като укриване на факти по смисъла на чл.19,ал.1 ДОПК. Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод и го намира за необоснован на фактите по делото и изграден в противоречие с материалния закон.

Един от механизмите за определяне на данъчни задължения е този чрез подаването на декларации /глава 13 ДОПК/, чрез които задължените лица декларират наличието на определени законово установени факти, настъпването на които данъчните закони свързват с възникването на определени данъчни права или задължения. В ЗДДС декларирането и отчитането са регламентирани в глава 13, чл. 124 и сл. от ЗДДС, които най-общо казано задължават данъчно-задължените лица за подават справка-декларация за всеки данъчен период, в която посочват придобитите покупки и извършените продажби. В ЗКПО правната регламентация на декларирането на корпоративния данък се съдържа в глава 15, чл. 92 и сл. от ЗКПО. Според чл. 92 данъчно задължените лица, които се облагат с корпоративен данък, подават годишна данъчна декларация по образец за данъчния финансов резултат и дължимия годишен корпоративен данък. В продължение нормата на чл.105 от ДОПК разпорежда, че задълженията по декларация, по която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон.

От изложеното се следва тълкуване, че данъчно задължените лица са длъжни да подават декларации, които да отразяват вярно извършените от тях стопански операции, въз основа на които декларации следва да бъдат определени и задълженията им за съответните данъци. След като в декларацията не се отразява пълния обем на извършените сделки, а само една част от тях, то стореното съставлява укриване на факти или обстоятелства, имащо за последица заплащане на по-малък размер данъчни задължения. В случая в резултат на по-малко декларирания обем доставки, дружеството е заплатило по-малък размер данък добавена стойност и корпоративен данък, като действието е съзнателно и волево от страна на управителя на дружеството, който е извършвал оперативното управление на последното, поради което не може да се сподели тезата на първоинстанционния съд, че липсва виновно поведение.

Органите по приходите са обосновали извод, че е налице хипотеза по чл. 19, ал. 1 от ДОПК за ангажиране на отговорността на управителя на дружеството за задълженията на дружеството по ЗДДС и ЗКПО, обосновано с това, че ревизираното лице в качеството му на управител е знаело за подаване на некоректни данни в справки декларации по ЗДДС за данъчни периоди 2018 и 2019г. и за декларираните задължения за корпоративен данък в по – малък размер за 2019г. Отбелязано е, че с ревизионният акт съставен на дружеството са определени задължения във връзка с укрити приходи от продажби на резервни части, както и е отказано право на данъчен кредит по доставки, за които няма доказателства дружеството реално да е осъществило. Прието е още, че липсата на деклариране, или наличието на разлика между декларираното по съответен ред и реално установеното съставлява укриване по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ДОПК, а неизвършването на корекция на неправилно приспаднатия данъчен кредит се квалифицира като бездействие. Наличието на причинно – следствена връзка между поведението на управителя и невъзможността да бъдат събрани задълженията на дружеството е обосновано с това, че при извършена проверка в информационните масиви на НАП се установява, че в подадения счетоводен баланс към 31.12.2019г. по касата на дружеството са били налични 432 000 лева. Не е спорно, че „Стайгър 3“ ООД е било действащо предприятие, което е реализирало приходи от продажби, не се спори и че е притежавало посочената дума по каса в брой, поради което ако управителят е подавал коректни СД и ГДД, съответно е извършил корекция на неправомерно упражнен данъчен кредит, то приходната администрация е могла да предприеме адекватни действия за събиране на задълженията на дружеството, което не е могло да бъде извършено впоследствие, след като задълженията на дружеството са установени с влязъл в сила ревизионен акт.

Не могат да бъдат споделени и съжденията на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано и връзката между поведението на ревизираното лице и невъзможността да бъдат събрани задълженията на дружеството.

От доказателствата по делото се установява и не се оспорва от Коев, че към 31.12.2019г., дружеството е разполагало с парични средства по каса в размер на 432 000 лева, с които е могло да погаси публичните си задължения. От това следва, че при деклариране на реално извършените доставки, дружеството е могло да погаси данъчните си задължения, респективно при липса на изпълнение приходната администрация да предприеме необходимите действия по обезпечаване на събирането на задълженията. Впоследствие са извършени разпоредителни действия с имущество и парични суми до степен, че дружеството да не притежава активи, с които да покрие публичните си задължения. Всички тези действия на управителя са умишлени с явна насоченост да бъде избягната отговорност за наличните данъчни задължения. Едно подобно умишлено поведение не може да бъде разглеждано като неотносимо към невъзможността за събиране на задълженията, доколкото тази невъзможност е възникнала именно въз основа на него.

По делото се съдържат данни за извършени действия от публичен изпълнител след извършване на ревизията, в това число и прилагане на обезпечителни мерки, като това че те не са постигнали необходимия резултат за събиране на задълженията не може да се разглежда като следствие от бездействието на приходната администрация.

Предвид на гореизложеното следва да бъде направен извод, че са налице всички кумулативни елементи на фактическия състав по чл.19,ал.1 ДОПК за ангажиране на отговорността на Г. С. К. в качеството му на управител на „Стайгър 3“ ООД за задължения за корпоративен данък и ДДС.

Като допълнение следва да се изложи, че ревизиращите са домогнали да докажат и предпоставките по чл. 19, ал. 2 от ДОПК.

Чл. 19, ал. 2, т. 1, предл. първо ДОПК предвижда, че управител, член на орган на управление, прокурист, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 носи отговорност за непогасените задължения на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2, когато недобросъвестно извърши едно от следните действия, в резултат на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са погасени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски – извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество, включително предприятието, на задълженото лице безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните.

Граматичният анализ на цитираната норма сочи, че тя урежда изчерпателно кумулативно изискуемите се елементи от фактическия състав, обуславящ ангажиране на отговорността на трето лице за публични задължения на юридическо лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК както следва:

1. субект на отговорността е управител, член на орган на управление, търговски представител, търговски пълномощник на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК;

2. наличие на непогасени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски;

3. недобросъвестно извършване на някое от посочените в т. 1 или т. 2 на чл. 19, ал. 2 ДОПК действия;

4. невъзможност да бъде погасено вземането - чрез допустимите доказателствени средства органът по приходите следва да докаже, че дружеството не разполага с имущество да покрие съществуващите публични задължения;

5. причинно-следствена връзка между недобросъвестното поведение и намаляването на имуществото на задълженото лице, водещо до невъзможност да бъдат погасени задълженията и

6. граници на отговорността - по арг. от чл. 19, ал. 4 ДОПК същата е ограничена до размера на извършените плащания, респ. до размера на намалението на имуществото.

Както бе посочено, в случая не са спорни първата, втората, четвъртата и последната предпоставка по чл. 19, ал. 2 от ДОПК. Спорни са останалите кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 2 от ДОПК, а именно: отчуждил ли е ревизираният имущество на главния длъжник посредством извършени плащания в натура или в пари от неговото имущество, представляващо скрито разпределение на печалбата или дивидент; действал ли е ревизираният недобросъвестно и вследствие на отчуждаването намаляло ли е имуществото на дружеството така, че то да не е в състояние да заплати публичните си задължения.

Както бе посочено безспорен по делото факт е, че към 31.12.2019г., дружеството е разполагало с парични средства по каса в размер на 432 000 лева. При извършеното пълно проучване от страна на публичния изпълнител на имуществото на дружеството във връзка с изпълнително дело № 211083567/2021г. е установено, дружеството няма имущество или авоари по банкови сметки. Във връзка с разходването на наличните парични средства по каса не е представена търговска и счетоводна документация, нито първични счетоводни документи, от които да е видно как, кога и за какви цели тези средства са изразходвани.

Съгласно 1, т. 5, б. "а" от ДР ЗКПО "скрито разпределение на печалбата" са сумите, несвързани с осъществяваната от лицето дейност, начислени, изплатени или разпределени под каквото и да е форма в полза на акционери, съдружници или свързани с тях лица, с изключение на дивидентите по т. 4, б. "а" и "б". Ревизираният сочи, че е предал сумата на новия управител. Доказателства в тази насока по делото не са представени. Следва да се вземе предвид и факта, че Коев е съдружник в дружеството и към настоящия момент, макар и да не е управител. Не се представят и никакви обяснения във връзка с това, като се поддържа становище в хода на съдебното производство от ревизираното лице, че разпределяне на дивидент/печалба не е правено. По делото не е доказано, че сумите от касовата наличност са използвани за осъществяваната от данъчно задълженото лице дейност, поради което и предвид липсата на доказателства за противното следва да се приеме, че е налице хипотезата на скрито разпределение на печалба по смисъла на 1, т. 5, б. "а" ЗКПО. Така са били отклонени парични средства от дружеството, с което умишлено е намалено имуществото му и това е довело до невъзможността да бъдат събрани задълженията за данъци и осигурителни вноски.

В хипотезата на отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК добросъвестността на лицето, чиято отговорност се ангажира, съществува, когато то не знае за възникването или наличието на данъчни и/или осигурителни задължения на дружеството, което управлява. Когато е доказано (както е в случая), че то няма как да не знае за съществуването на тези задължения към момента на извършване на разпоредителните действия, недобросъвестността е налице. В качеството си на управител на „Стайгър 3“ ООД Коев не може да не е знаел за задълженията на дружеството. Според настоящия съдебен състав по делото са налице достатъчно доказателства, които обосновават извод, че той е осъществил недобросъвестни действия като управител, който не може да не е знаел за задълженията на дружеството, които са установени в подавани СД и ГДД. По делото не е доказана документалната обоснованост относно разходването на касовата наличност, съществувала към м. декември 2019 г.

В продължение не може да бъде споделено оплакването на ответника по касация, че оспореният РА не притежава мотиви. Касационната инстанция намира, че липсата на мотиви в акта като основание за неговата незаконосъобразност е преодоляна с решението на решаващия орган, в който смисъл е Тълкувателно решение 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС на НРБ, което не е загубило действието си, независимо, че е отдалечено във времето.

Като е приел друго и е отменил като незаконосъборазен оспорения ревизионен акт, Административен съд – Пловдив е постановил едно неправилно и незаконосъобразно съдебно решение.

При условията на чл. 222, ал. 1 от АПК същото следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на Г. С. К. против посочения ревизионен акт следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на процеса Г. С. К. следва да бъде осъден да заплати на Националната агенция по приходите, в качеството й на юридическо лице, в състава на което влиза Дирекция “ОДОП“ – Пловдив, разноски по делото за двете съдебни инстанция общо в размер на 30 679,02 лв., представляващи юрисконсулско възнаграждение, дължимо съгласно 161,ал.1, изр.3 ДОПК за всяка съдебна инстанция и 1700 лв. заплатена държавна такса, съгласно списък инкорпориран в касационната жалба

Предвид на изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2284 от 14.12.2023 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по административно дело № 176/2023 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА на Г. С. К. против ревизионен акт № Р-16001622001341-091-001 от 26.09.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Пловдив, потвърден с Решение № 611/12.12.2022 година на директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който на Г. С. К. е ангажирана отговорност по чл. 19 от ДОПК за задължения на „Стайгър 3“ ООД за корпоративен данък за 2019 г. в размер на 54 090,84 лв. главница и 12 291,63 лв. лихви и за данък върху добавената стойност /ДДС/ за периода от 01.04.2018 г. до 31.12.2019 г. в размер на 152 540,03 лв. главница и лихви в размер на 48 315,33 лв. (общо 206 630,87 лв. главница и 60 609,96 лв. лихви).

ОСЪЖДА Г. С. К. да заплати на Национална агенция по приходите София разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 32 379,02 /тридесет и две хиляди триста седемдесет и девет лева и две стотинки/лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЕМИЛИЯ МИТКОВА

секретар:

Членове:

/п/ Й. К. п/ ПЕТЯ ЖЕЛЕВА