Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Й. К. Членове: П. Ж. Л. П. при секретар Б. П. и с участието на прокурора М. Т. изслуша докладваното от съдията П. Ж. по административно дело № 1517/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на директорът на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, чрез юрисконсулт Т. Д., срещу Решение № 7718 от 11.12.2023г. по адм. дело № 7573/2022г. по описа на Административен съд - София град /АССГ/, с което отменен Ревизионен акт (РА) № Р 22221520001072-091-001/23.03.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, мълчаливо потвърден от директорът на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП.

Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, поради противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че събраните доказателства подкрепят наличието на обстоятелства по чл. 122, ал. 1 ДОПК за провеждането на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК. Намира, че съдът необосновано е кредитирал заключението по проведената ССчЕ, съгласно коeто при приемане констатираните превишения за всяка от ревизираните периоди, които се вземат за начално салдо за следващия период, не се констатира превишение на извършените разходи над размера на получените приходи за 2019г. Счита, че в случая този подход не е правилен, тъй като по делото не е установено изтегляне на парични средства в брой от банковите сметки на ревизираното лице /РЛ/, които да се приемат за начална разполагаема сума към 01.01.2019г. В тази насока развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на жалбата срещу РА, както и присъждане на осъществените разноски за двете инстанции.

Ответникът по касационната жалба О. П. М., в писмен отговор, чрез процесуален представител, оспорва основателността й и претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна.

Предмет на оспорване пред АССГ е бил (РА) № Р 22221520001072-091-001/23.03.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, мълчаливо потвърден от директорът на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, с който на О. П. М. са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ за 2019г. в размер на 8 467,27 лв. и лихви в размер на 1 627,73 лв.

За да отмени РА, съдът е приел, че РА е издаден от компетентни органи по приходите, в установената форма, но в нарушение на материалния закон.

Фактическата обстановка е точно и пълно установена от първостепенния съд и тя не е спорна.

Ревизията е проведена по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК след констатации за обстоятелства по чл. 122, ал.1, т.2 и т.5 ДОПК. Наличието им е подкрепено от осъществената съпоставка между стойността на имуществото на ревизирания, направените от него разходи и получени доходи, представени в табличен вид за всяка една от ревизираните години в период 2014г. - 2019г., установяващи за 2019г. превишение на разходваните над получените от задълженото лице средства в размер на 84 672,71 лева, въз основа на която данъчна основа, на основание чл. 17 от ЗДДФЛ за 2019г. е начислен данък в размер на 8 467,27 лв. и лихви в размер на 1 627,73 лв.

Съдът е приел, че при съпоставка на приходите и разходите на РЛ за 2019г. , органите по приходите са прели 0,00 лева налични парични средства, тъй като такива не са декларирани. Установени са парични средства в банкови сметки в началото на ревизирания период общо 368 035,17 лева и в края на ревизирания период - 400 558,77 лева. Доходите на РЛ за периода са общо 57 804,79 лв., формирани от трудови правоотношения с работодател М. С. ЕООД в размер на 5 431, 86 лева, доходи от друга стопанска дейност в размер на 15 000 лева, доходи от прехвърляне на имущество в размер на 33 249,10 лева. Установени са разходи общо за периода 109 953,90 лева, формирани от разходи за комунални услуги от доставчици 726,92 лева; разходи за придобиване на лек автомобил А. Р. С. 2.0 турбо 107 077,40 лева от В. В. Т. ЕООД, задължения платени към трети лица и заплатени данъци. При съпоставката е установено превишение на разходите над размера на получените доходи за 2019 г. в размер на 84 672, 71 лева. На основание чл. 123, във връзка с чл. 122, ал. 2 ДОПК, ревизията определя годишна данъчна основа за облагане с данък по чл. 48 от ЗДДФЛ в размер на 84 672, 71 лева. Данък върху общата годишна данъчна основа 8 467, 27 лева. Установени са и дължимите лихви върху това публично вземане.

Съдът е приел, че основният спорен въпрос по делото е концентриран около това, дали ако през определена ревизирана година се установи превишение на приходите на жалбоподателя над неговите разходи, то тази положителна разлика трябва да се прехвърли като начално салдо за следващата година като налични парични средства в брой или всяка следваща година трябва да започва с нулево салдо. При провеждането на ревизията на О. П. М. органите по приходите са възприели подход, при който крайното положително салдо за ревизирана година да не се прехвърля като начално салдо за следващата. Този подход е приет за неправилен, като съдът е цитирал решения на ВАС, постановени при сходни случаи. Кредитирал е заключение на вещо лице по назначена ССчЕ, което приема, че в началото на всяка отчетна година трябва да фигурира стойността на превишението на приходите над разходите за предходната година и по този начин установеното превишение за 2018 г. в размер на 97 871,77 лева е прехвърлена за 2019 г. като налични парични средства в брой и по този начин не се установява превишение на извършените разходи над получените приходи за 2019г.

Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

В своята практика ВАС многократно е уточнявал, че при проведена ревизия по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК в тежест на приходните органи е да установят наличието на някое от алтернативно предвидените в чл. 122, ал.1 обстоятелства. Същите, съгласно специалната норма на чл. 124, ал.2 ДОПК, следва да са подкрепени от събраните доказателства, за да се приложи съдържащата се в нея презумпция за вярност на фактическите констатации в РА.

В случая между страните не е спорен размерът на паричните средства по банкови сметки в началото и в края на всяка от ревизираните години, както и постъпленията и разходите на РЛ по години.

Спорът е концентриран върху въпросите доколко е допустимо при установено положително крайно салдо за предходна ревизирана година да се приеме нулева начална стойност за следващата година.

Органите по приходите нямат твърдения и не ангажират доказателства какво е станало с установените при ревизията положителни крайни салда за периоди 2014г. 2018г., но приемат, че те не следва да се включат като начално салдо за следващата година, поради недекларирането им от лицето по чл. 124, ал.3 ДОПК и поради липса на доказателства, че не са изразходвани от РЛ.

Правилно първоинстанционния съд е приел, че данните от декларацията следва да се преценяват с оглед останалите доказателства по делото, като изводът, че определеното положително салдо в края на предходния период е изразходено към 01 януари на следващата ревизирана година не може да се основава на предположения. Да се приеме друго би било в пряка колизия с принципа на обективност, прогласен с чл. 3 ДОПК, задължаващ приходните органи да основават своите административни актове на действителните факти от значение за случая. Подобен подход нарушава и принципа за разпределение на доказателствената тежест между страните, като на практика се вменява задължение на ревизирания да установява, че не е разходвал своите разполагаеми в края на периода средства, т. е да доказва отрицателни факти, чието позитивно проявление е относимо към подкрепянето на обстоятелствата по чл. 122, ал.1, т. 2 и т.7 ДОПК. Именното разходването на веднъж доказани парични средства е положителният факт, който е следвало да бъде доказан от приходните органи и след като това не е сторено, то неустановеното правилно е прието за неосъществено.

Гореизложеното налага извода, че при липсата на доказателства за други разходи на задълженото лице, освен тези, посочени в съставените таблици по години, не е допустимо крайното салдо за предходна година да не се пренася като начално салдо за следващата. Използваният от приходните органи в случая подход е незаконосъобразен, с оглед на което обосновано първостепенният съд е кредитирал заключение на вещото лице по назначената ССчЕ. Според експерта, при възприетите от приходните органи приходи и разходи, налични суми по банкови сметки в началото и в края на всяка от ревизираните години и при включване в началното салдо за ревизираните 2015 г. 2019 г. на остатъка от превишението на приходите над разходите за предходната година, няма превишение на разходваните над получените от РЛ средства за всички ревизирани периоди 2014 г. - 2019г.

С оглед изложеното, решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По разноските:

Настоящият съдебен състав приема, че с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което за настоящият съдебен състав, счита че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед видът на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В случая, процесуален представител на ответника не е присъствал в проведеното съдебно заседание, като е депозирана само молба, с която оспорва жалбата и иска да се остави в сила оспореното решение и да се присъдят разноски в размер на 700 лв. Настоящата инстанция отчитайки, че спора е с нисък материален интерес, не се отличава с фактическа или правна сложност, а вида и количеството на извършената работа са минимални, на ответника по касация са дължими разноски за настоящата инстанция в размер на 100 лева.

Предвид изложеното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7718 от 11.12.2023г. по адм. дело № 7573/2022г. по описа на Административен съд - София град.

ОСЪЖДА Национална агенция по приходите да заплати на О. П. М., с [ЕГН], с адрес: гр.София, [жк], [адрес] разноски по делото за настоящата касационна инстанция в размер на 100,00 (сто) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ЙОРДАН КОНСТАНТИНОВ

секретар:

Членове:

/п/ ПЕТЯ ЖЕЛЕВА

/п/ ЛОЗАН ПАНОВ