11Р Е Ш Е Н И Е
№ 277
[населено място], 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.
ЧЛЕНОВЕ: Д. Д.
МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието на секретар И. А. като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 881 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. А. срещу въззивно решение № 1450/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Апелативен съд С., с което е потвърдено решение № 263300/2022 г. гр. д. № 8806/2018 г. на СГС за отхвърляне на предявения от касатора срещу „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. иск за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила при ПТП.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения, свързани с обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, в резултат на което съдът е достигнал до необоснования извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран по предявения иск, тъй като не е доказал наличието на претърпени от него вреди. Отделно, съдът не е коментирал кои лица имат право на обезщетение по швейцарския закон, както и защо ищецът не попада в кръга на тези лица. Изводът, че пострадалата А. се е отказала да живее в едно домакинство с ищеца и контактите с него не са били нито близки, нито интензивни, е изведен изцяло в противоречие със събраните по делото гласни доказателства. В жалбата се заявява още, че неправилно съдът е формирал извод относно липсата на потребност за А. на 7-годишна възраст да получи отглеждане и преки грижи, а единствено е имала необходимост да получи възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. Въвежда се и оплакване, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като от приложената съдебна поръчка според швейцарското законодателство, което урежда кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинените им вреди вследствие смъртта на техен близък при деликт, С. А. е материалноправно легитимиран да получи такова.
При изложените доводи в касационната жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде отменено като предявеният иск бъде уважен изцяло. Претендират се разноски и заплащане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
От ответника по касация „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Заявява се становище, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по силата на постановеното ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, тъй като с оглед действието му във времето той не може да се ползва от същото. Прави се позоваване на решение № 170 по гр. д. № 2382/2017 г. на IV г. о., ВКС, в което е прието, че последващи тълкувателни решения, които са постановени поради промяна в тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, или промяна в обществено-икономическите условия, които правят даденото тълкуване вече неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, нямат подобно на първоначалното тълкувателно решение обратно действие. В подкрепа на този извод се сочи и разпоредбата на §95 от ПЗР на ЗИДКЗ, която е в същия смисъл. Според ответника обжалваното решение е правилно, тъй като въззивният съд е обективирал собствени фактически и правни изводи по спора, като е преценил всички възражения и доводи на страните, с оглед на което въведените от касатора твърдения за незаконосъобразност са неоснователни. Обстоятелството, че ищецът не е съгласен с изводите на съда не представлява нарушение на въззивния съд. Претендира се потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.
В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа изложеното в касационната жалба и претендира присъждане на разноски, съответно прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
Исковото производство е образувано по предявена от С. А. А. срещу „С. М. И. К. ООД/“S. Mobiliar I. C.“ L. претенция за заплащане на 100 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила вследствие ПТП на 24.08.2013 г. на територията на К. Ш.
С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел за безспорно установени фактите относно наличието на присъда, постановена от ОС Претигау/Д. срещу виновния водач П. Гемперле, който, управлявайки товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003, по небрежност причинил смъртта на А. Й.. Отговорността на притежателя на увреждащия товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003 е била застрахована при ответника. Счел е, че приложимо към заявената претенция е швейцарското материално право, а именно чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, носещ отговорност както притежателя на моторно превозно средство, а последният е отговорен за вината на водача на моторното превозно средство съобразно предвиденото в чл. 58, ал. 4 от същия закон. Изяснил е, че според чл. 47 от Ш. Г. кодекс /ШГК/ легитимирани да получат обезщетение са роднините на убитото лице, близките на жертвата, които са тежко засегнати от смъртта, защото са поддържали тесни – по правило семейни – отношения с нея. Размерът на обезщетението за настъпилата морална вреда се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината – чл. 43, ал. 1 от същия кодекс. Съвкупната оценка включва интензитета и продължителността на ефектите (от смъртта) върху личността на засегнатото лице, степента на родство, интензитета на контактите преди смъртта, възрастта на убитото лице, както и всякаква съвина на пострадалия – чл. 44, ал. 1 ШГК. След преценка на събраните гласни доказателства съдът е изградил заключение, че в рамките на общото живеене в продължение на около 10 години между въззивника и жертвата не са били създадени отношения, наподобяващи връзката родител – дете. Приел е за установено наличието на фактическо съжителство на ищеца с майката на жертвата, когато последната е била почти на прага на ученическата възраст, като е посочил, че в този момент тя се е нуждаела не толкова от преки грижи и отглеждане, а по-скоро от възпитание и подкрепа за образование и правилно развитие. След навършване на пълнолетие в 2001 г. и до смъртта си през 2013 г. пострадалата не е поддържала контакти с въззивника поради пребиваването си в чужбина. В период от време от почти над 10 години, преди настъпване на ПТП, тя се е отказала от живеене в едно домакинство и контактите й с въззивника не са били нито близки, нито интензивни. Тези съждения са мотивирали съда да заключи, че въззивникът ищец не е материалноправно легитимиран да получи обезщетение на основание чл. 47 ШГК. Счел е, че той не е роднина и близък, който да е тежко засегнат от смъртта на жертвата и да търпи морални болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.
С определение № 2865/04.11.2024 г. настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка дали то съответства на задължителна и казуална практика на ВКС по въпроса : „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение?“
Отговор на въпроса се съдържа в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/, както и в практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 17/2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т. о., решение 51/2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на I т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. В посочените актове се приема, че въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В това се състои и отговорът на поставения въпрос.
По същество на касационната жалба:
Българският съд е компетентен да разгледа спора с оглед приложението на чл. 9, §1, б. „б“, вр. с чл. 11, §2 от Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Л. на 30.10.2007 г. между ЕС и К. Ш. Кралство Н. и Републка И., както и Кралство Д.. Същата обвързва и има действие за Швейцария от 01.01.2011 г. Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно, тъй като съставът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК.
По спорния казус решаващият състав правилно е изградил теза, че приложение намира КМЧП, а не Регламент „Р. II“, каквато теза касаторът имплицитно е привнесъл в изложението към своята касационна жалба. Приложение не намира и ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК, ВКС, каквито съображения пък е изложил ответникът в отговора на касационната жалба. Според привръзката на чл. 116 КМЧП правото иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от съответното извъндоговорно отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор. В изпълнение на това правило апелативният съд законосъобразно е приложил материалното право на К. Ш. доколкото по делото е установено, че смъртта на увреденото лице, от който негативен факт ищецът извежда своите вреди /непреки последици/, е настъпила на територията на тази държава – чл. 105, ал. 1 КМЧП. Спорните отношения между увреденото лице и застрахователя на делинквента адекватно съдът е подвел под хипотезиса на чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя, както и чл. 47 от Ш. Г. кодекс /ШГК/, който легитимира роднините на убитото лице и неговите близките, с които е поддъжало тесни /по правило семейни отношения/ и са тежко засегнати от смъртта му, да предявят този пряк иск. Уместно въззивният съд е цитирал нормата на чл. 43, ал. 1 ШГК, която изисква размерът на обезщетението за настъпилите морални вреди да се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината. В отклонение от задълженията си, регламентирани в чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, приложими според принципа lex fori, не е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви. От една страна, съставът е посочил установените чрез събраните по делото гласни доказателства факти, а именно: че ищецът е живял на семейни начала с майката на пострадалата; че я е отглеждал като свое дете; че са живели в едно домакинство в продължение на единадесет години; че след навършване на пълнолетието й двамата са продължили да имат топли и сърдечни отношения; че А. си купила къща в същото село, в което живеел ищеца с нейната майка; че ищецът и майката на пострадалата са отглеждали нейното дете; че именно С. се нагърбил със задачата да организира транспортирането на тленните й останки от Швейцария до България. От друга страна, съдът е формирал извод, че след навършване на пълнолетие пострадалата „се е отказала да живее в едно домакинство с ищеца и контактите й с него не били нито близки, нито интензивни“, защото заминала за чужбина. Този извод е необоснован, защото не почива на събраните доказателства и логическите правила . Няма как да се постави знак за равенство между решението на А. да живее в чужбина с цел извършване на работа и отказ да живее с майка си и доведения й баща поради липса на емоционални връзки помежду им. Отделянето от семейния дом е естествен стремеж за всеки пълнолетен млад човек, който търси своя път и своята самостоятелност. Напускането на дома не означава автоматично, че връзките му със семейството се разрушават, а че отношенията между членовете на това семейство се трансформират, което е естествено развитие на нещата. Въпреки формалното възпроизвеждане на установените по делото факти, въззивният съд е пропуснал да ги оцени в пълна степен и да извлече житейски логичните връзки между тях. Апелативният съд е игнорирал в една част показанията на свидетелите, а друга е изопачил. С. Й. е дала показания, че: “С. А., който ние наричахме С., отгледа А. като свое дете…. Той отгледа като свои и трите деца на З.. До пълнолетието си А. живееше с майка си З. и със С. А.. След това започна да ходи на работа в чужбина, но продължи да живее при тях и се връщаше всеки път при тях.“ Показанията на К. М. са : „Отношенията между тях /С. и А./ бяха много добри, като дете и родител. Той /С./ ги отгледа /децата на З./, играеше с тях, разхождаше ги, грижеше се за тях. Уважаваха се много. …С. няма свои родни деца……С. събира пари от хората в селото, за да може да отиде в чужбина с един човек…. и да я докара с ковчега от там.“. Решаващият съд е стигнал до неверното заключение, че връзките между С. и А. са били прекъснати след заминаването й в чужбина, както и, че показанията на свидетелите са повече оценъчни, отколкото даващи сведения за конкретно настъпили факти. Това е довело до формирането на необоснован извод за липса на материалноправна легитимация в полза на ищеца. Обратно на приетото, настоящият състав на касационната инстанция счита, че между ищеца С. А. и пострадалата А. Й. е била създадена връзка, наподобяваща тази родител – дете – живели са в едно домакинство като семейство, той е полагал грижи не само за нея, но и за нейните брат и сестра, както и за нейното дете, което очевидно е чувствал като свой внук, направил е всичко по силите си, за да прибере тленните й останки от чужбина. При липса на доказателства, оборващи събраните чрез разпита на посочените по-горе свидетели, според настоящата инстанция С. А. е претърпял болки и страдания от загубата на А., защото е поддържал с нея семейни връзки, отношения като баща с неговата дъщеря.
В приложение на чл. 104, ал. 1 КМЧП, вр. с Глава втора ШГК следва да бъде определено и присъдено обезщетение в полза на ищеца и касатор в настоящото производство. Според предоставената от Ф. министерство на правосъдието на К. Ш. информация за приложимото право разпоредбата на чл. 47 ШГК предвижда, че в случай на причиняване на смърт на човек съдът може да присъди подходяща парична сума на роднините му като обезщетение. Съобразно предвиденото в чл. 42 ШГК и чл. 43 ШГК видът и размерът на обезщетението следва да бъдат определени от съдията по справедливост. Решаващ е интензитетът на разрушената връзка с убития, съответно колкото по-интензивна е тя, толкова по-високо е обезщетението. Съдът разполага със значителна свобода при преценка размера на обезщетението, като се използва т. нар. „двуфазен метод“ – обективна фаза с основна сума като ориентировъчна точка и следваща фаза, в която се отчитат особеностите на случая. В приложените решения на Федералния касационен съд от 07.11.2002 г. по дело 6S.700/2001; от 05.05.2006 г. по дело 4C.435/2005; BGE 88 II 516 E.6; BGE 88 II 516 Е; BGE 123 III 10 Е; е определен основният размер на обезщетението, който възлиза на около 22 500 CHF, а максималният размер на присъжданите обезщетения за загуба на пълнолетно дете е 35 000 CHF - 40 000 CHF. Допълнителните фактори, които се отчитат са броя на децата, тяхната възраст, интензитет на връзката, възрастта на родителите, дали детето живее заедно с родителите си, дали то вече има отделно домакинство, мястото, на което живеят родителите, ако разходите им за живот са по-ниски от тези в Швейцария и др. При анализ на тези данни настоящият състав на съда счита, че обезщетение в размер на 40 000 лв. по справедлив начин би репарирало болките и страданията на ищеца С. А. от загубата на А., като отчита продължителността и интензитета на техните контакти приживе, нейната млада възраст /30 г./, самостоятелния й начин на живот в чужбина, социално-икономическата обстановка в България към датата на инцидента – 2013 г.
При този изход на спора следва да бъде разгледано противопоставеното от ответника правонамаляващо възражение за съпричиняване. Правилото на чл. 44 ШГК дава право на съда да намали обезщетението, ако пострадалият е дал съгласието си за увреждащото деяние, или ако обстоятелствата, за които трябва да отговаря, са повлияли на настъпването или влошаването на вредата, или са затруднили по друг начин позицията на лицето, което трябва да плати обезщетение. При изследване на въпроса за вината за извършеното деяние, способността или неспособността на делинквента да преценява, съдията не е обвързан от разпоредбите на наказателната отговорност, осъдителната, или оправдателната присъда на наказателния съд – чл. 53 ШГК. В случая обаче, доколкото българският съд е компетентен да разгледа спора, приложение намира правилото на чл. 29 КМЧП, съобразно което българските съдилища гледат делата по българското право, т. е. предимство имат процесуалните норми от международните договори и други актове, ратифицирани от България, после вътрешноправните източници на МЧП и нормите на вътрешното процесуално право – решение № 60078/2021 г. по т. д. № 459/20 г. на I т. о., ВКС. Следователно настоящият съд е обвързан от разпоредбата на чл. 300 ГПК и издадената от швейцарския съд присъда в тежест на делинкветна П. Гемперле, който, управлявайки товарен автомобил марка VOLVO, с рег. № SG 287003, с 8 км/ч превишение над разрешената за пътния участък скорост, по небрежност е причинил смъртта на А. Й.. Присъдата е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправния спор. Наличието на приноса на пострадалата А. Й. подлежи на проверка с оглед събраните по делото гласни доказателства - показания на свидетелите П. Гемперле и М. Щройле, разпитани по възложена от СГС поръчка на основание чл. 1 от Х. конвенция относно събиране на доказателства в чужбина по граждански или търговски дела, изпълнена от районен съд Т. и К. съд А. Аусерходен. Двамата свидетели еднопосочно са заявили, че инцидентът е станал в ранните утринни часове, когато все още е било тъмно, а отделно е имало мъгла. Асфалтът е бил мокър. Инцидентът се е случил на обиколен път извън населено място. Пострадалата се е появила внезапно на пътното платно, била е облечена с тъмни дрехи, вървяла е клатушкайки се и в един момент е спряла по средата на платното. П. Гемперле е опитал да спре управлявания от него товарен автомобил, но въпреки това фаталният удар е настъпил. При установените факти съдът има предвид и правилото на чл. 49, ал. 2 от Закона за движение по пътищата /на К. Ш. , че пешеходците трябва да използват тротоарите. Там, където няма такива, те трябва да минават край пътя и, ако специалните опасности го изискват, да вървят един зад друг. Освен ако няма специални обстоятелства, те трябва да се придържат към лявата страна на пътя, особено извън града през нощта. Пешеходците трябва да пресичат пътното платно внимателно и по най-краткия маршрут, ако е възможно по пешеходна пътека. Те имат предимство на тази пътека, но не бива неочаквано да стъпват на нея. От събраните по делото гласни доказателства може да се направи заключение, че пострадалата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат с поведението си, като неочаквано е тръгнала да пресича пътното платно на необозначено място извън границите на населено място в тъмната част на денонощието, движейки се срещу управлявания от делинквента товарен автомобил с олюляваща се походка. Отделно, съдът кредитира заключението на вещото лице С., изготвено на база документи и прието в рамките на първоинстанционното производство. Според експерта към момента на смъртта А. Й. се е намирала в състояние на тежка степен на алкохолно опиване с 2, 67 промила алкохол в кръвта. Приносът е в степен, равна на тази на управлявалия МПС. В приложение на чл. 44 ШГК определеното на ищеца обезщетение следва да се редуцира с 50% и да му се присъди сума в размер на 20 000 лв.
Обезщетението застрахователното дружество ответник дължи с лихва от датата на деликта – 24.08.2013 г. в размер на 5% - чл. 104 и сл. от ШГК и практиката на Федералния касационен съд /BGE 129 IV 149 E.4.1.; BGE 123 III 115/.
Липсва необходимост от извършване на допълнителни процесуални действия или повтаряне на вече извършени – чл. 293, ал. 3 ГПК, поради което спорът следва да бъде разрешен от настоящата инстанция и в полза на С. А. да бъде присъдена сума в размер 20 000 лв. Като резултат от този извод решението на апелативния съд следва да бъде частично отменено.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора ищец се дължат разноски, но липсват доказателства той да е сторил такива. На адвокат М. следва да бъде присъдено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 3 923 лв., с оглед съотношението между уважената и отхвърлена част от претенцията, за защита в рамките на трите инстанции. На ответника също се дължат разноски съразмерно с отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Заявеното възражение срещу размера на платеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, доколкото то за касационната инстанция е в по-нисък размер от определеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адвокат М.. Отделно, делото се отличава с висока фактическа и правна сложност. Ето защо, на ответника следва да бъде присъдена сума от 19 404 лв. Той дължи и държавна такса за исковото производство, тъй като ищецът е освободен от внасянето й.
При тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 1450/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Апелативен съд С. в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. А. А. срещу „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. иск за заплащане на сума от 20 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила при ПТП и изцяло в частта за разноските, вместо което постановява
ОСЪЖДА на основание чл. 47 от Швейцарския граждански кодекс „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. да заплати на С. А. А. сума в размер 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на отгледаната от него А. Й., настъпила при ПТП на 24.08.2013 г., ведно със законната лихва върху сумата в размер на 5%, считано от датата деликта – 24.08.2013 г., до окончателно изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1450/ 12.12.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Апелативен съд С. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. да заплати на адвокат А. М., САК, сума в размер на 3 923 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. А. А. да заплати на „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. , сума в размер на 19 404 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „С. М. И. К. /“S. Mobiliar I. C.“ L., [населено място], К. Ш. , да заплати по сметка на ВКС сума в размер на 1 630 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.