О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2238

гр. София, 08.05.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3909 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Строително-предприемачески холдинг” ЕООД срещу решение № 2346/05.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12941/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 20012071/14.01.2021 г. по гр. дело № 1021/2020 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от Е. Я. С. срещу жалбоподателя искове, както следва: признато е за незаконно и е отменено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ със заповед № № 331/12.11.2019 г. на управителя на ответното дружество-касатор, и последното е осъдено да заплати на ищцата следните суми и на следните основания: на основание чл. 128, т. 2 от КТ – сумата 2 300 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за месец октомври 2019 г., ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 37.69 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 10.11.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл. 128, т. 2 от КТ – сумата 219.05 лв., представляваща дължимо брутно трудово възнаграждение за периода 01.11.2019 г. - 12.11.2019 г., ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 1.83 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 10.12.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл. 224, ал. 1 от КТ – сумата 328.57 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 0.91 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горната сума, дължимо за периода 13.11.2019 г. - 10.01.2020 г.; на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1 от КТ – сумата 2 300 лв., представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от 10.01.2020 г. до окончателното плащане; на основание чл. 128, т. 2 от КТ, във вр. с чл. 12, ал. 1 от НСОРЗ – сумата 287.17 лв., представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 10.8 % върху основното трудово възнаграждение, дължимо за месец октомври и ноември 2019 г.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответника-работодател е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която са уважени предявените срещу касатора обективно кумулативно съединени осъдителни парични искове за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение с ищцата. Цената на всеки един от тези искове, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като тези искове не попадат в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба на дружеството-ответник е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която е уважен предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, попадащ в изключението, визирано в чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищцата Е. С. не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да изследва доколко работникът/служителят е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения и е възникнало правото му да получи трудово възнаграждение въз основа на валидно трудово правоотношение, в случай на претенции за прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника/служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ; 2) допустими ли са свидетелски показания за установяване на добросъвестно изпълнение на трудовите задължения и длъжен ли е съдът преди това да изследва качеството на свидетелите и връзката им със страната в съдебното производство, която ги посочва; 3) длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички събрани доказателства в хода на първоинстанционното съдебно производство, при постановяване на съдебното решение, дори ако тези доказателства не са разгледани от първоинстанционния съд в пълнота, но имат съществено значение за правилното решаване на спора; и 4) длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по всички съображения, въведени във въззивната жалба относно допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 495/04.05.2010 г. по гр. дело № 680/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди, че обжалваното въззивно решение било очевидно неправилно поради неправилно приложение на материалноправните норми.

За да уважи предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел за безспорни по делото и установени от събраните доказателства, обстоятелствата, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „инженер оценяване и остойностяване на обекти“ при ответника, срещу уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер 2 300 лв. От приетите писмени доказателства СГС е установил, че на 12.11.2019 г. ищцата е депозирала в деловодството на ответника заявление с вх. № 40/12.11.2019 г., в което е обективирано изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение, дължимо за месец октомври 2019 г. Съдът е установил и че това изявление е достигнало в същия ден (12.11.2019 г.) до ответника, който е издал процесната заповед № 331/12.11.2019 г., в която е посочено, че въз основа на писмена молба от ищцата трудовото правоотношение между страните се прекратява на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е посочил, че в производството е спорно основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, като ищцата поддържа, че това е сторено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – едностранно от работника или служителя поради забавяне изплащането на трудово възнаграждение, докато ответникът твърди да е налице основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Съдът е цитирал разпоредбите на чл. 327, ал. 1, т. 2 и чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, като е изтъкнал, че в случая не е установено писмено волеизявление от страна на ищцата-служител за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, поради което е приел, че работодателят не разполага с основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да прекрати правоотношението. В тази връзка СГС отново е изтъкнал, че подаденото от ищцата заявление изрично обективира изявление за прекратяване на трудовото правоотношение поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение за месец октомври 2019 г.

На следващо място въззивният съд е установил, че с клаузата на чл. 6 от сключения трудов договор страните са уговорили периодичност на изплащането на възнагражденията по договора – в срок до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който плащането се отнася. При така установената индивидуална уговорка, съдът е приел, че същата дерогира, и поради това е ирелевантен предвидения в приетите от работодателя вътрешни правила за организация на работната заплата, по-неблагоприятен падеж – до 30-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася плащането. С оглед това СГС е приел, че падежът на начисленото и дължимо трудово възнаграждение за месец октомври 2019 г. е настъпил на 10.11.2019 г. (неделя), респ. – съгласно чл. 72, ал. 2 от ЗЗД – в първия следващ присъствен ден, т. е. на 11.11.2019 г., от която дата вземането за трудово възнаграждение е станало изискуемо. Приел е, че в случая е установена хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, като е намерил за неоснователни доводите във въззивната жалба на ответника за неправилно приложение на материалния закон, тъй като в производството е установено, че към момента на получаването от него (12.11.2019 г.) на изявлението на ищцата за едностранното прекратяване на трудовото правоотношение, е било реализирано основанието за прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. В тази връзка, позовавайки се и на практиката на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че с тази разпоредба не са поставени други условия за прекратяване на трудовия договор, освен забавяне изплащането на трудовото възнаграждение; че правната норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение; че правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление, като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма; че са без значение причините, поради които работодателят е забавил изплащането на уговореното трудово възнаграждение и дали е приложил разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от КТ. В заключение въззивният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е било прекратено едностранно от страна на ищцата на 12.11.2019 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, като отново позовавайки се на практиката на ВКС, е изтъкнал, че повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на едната от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната, се явява извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна.

Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд за уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.

В мотивите към решението си въззивният съд, след обсъждане на писмени доказателства и свидетелски показания, събрани по делото, е приел за установено, че ищцата е изпълнявала трудовите си задължения през процесния за исковете по чл. 128, т. 2 от КТ период 01.10.2019 г. – 12.11.2019 г., поради което – с необжалваемата и влязла в сила част от решението си – е уважил тези осъдителни искове за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. Първите два формулирани от касатора правни въпроси – относно добросъвестното изпълнение на трудовите задължения и установяването на такова добросъвестно изпълнение със свидетелски показания, са относими към тези съображения на СГС относно влязлата в сила част от въззивното решение по исковете по чл. 128, т. 2 от КТ, поради което нито е допустимо те да бъдат пререшавани от настоящата касационна инстанция, нито пък въззивният съд е дал разрешение на тези въпроси с правните си съображения и изводи относно уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. За уважаването на този иск за защита срещу незаконното уволнение, в случая са достатъчни, установеното по делото обстоятелство, че подаденото от ищцата заявление не обективира нейно изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, както и направения предвид това обстоятелство, решаващ извод на въззивния съд, че ответникът-работодател не разполага с основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да прекрати правоотношението. Поради това, макар тези два правни въпроса, поставени от касатора и разрешени с влязлата в сила част от въззивното решение, да са от обуславящо значение и за допълнително изложените правни съображения и изводи на съда относно наличието на основанието по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ за прекратяването на трудовото правоотношение от страна на ищцата, обективно те нямат значение за незаконосъобразността на извършеното на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ уволнение на ищцата. В обобщение – първите два правни въпроса, поставени от касатора, не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Последните два процесуалноправни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК. Разрешение на тези процесуалноправни въпроси не е дадено със соченото от касатора решение № 166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Соченото от същия определение № 495/04.05.2010 г. по гр. дело № 680/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От друга страна, по тези процесуалноправни въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, включително задължителна такава, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК се приема следното разрешение: Въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция.

В случая, видно от изложеното по-горе, с изложените в мотивите си фактически констатации и правни изводи относно основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС, а напротив – напълно се е съобразил с него. Поради това, по отношение на тези процесуалноправни въпроси не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разясненията, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – конкретните касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.

Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая, в частта му, постаниовена по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а и касаторът не сочи такъв, като позоваването му на това основание за допускане на касационното обжалване е напълно бланкетно.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Строително-предприемачески холдинг” ЕООД срещу решение № 2346/05.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12941/2022 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която са уважени предявените от Е. Я. С. осъдителни искове за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение между страните; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 3909/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2346/05.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 12941/2022 г. на Софийския градски съд, – в останалата част, с която е уважен предявеният от Е. Я. С. срещу „Строително-предприемачески холдинг” ЕООД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него на жалбоподателя, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: