О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 957

гр. София, 17.04.2024 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1479 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото “ГРУПАМА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД срещу решение № 858/10.07.2023г. по в. гр. д. № 962/2023г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвъдено решение № 82/09.01.2023г. по гр. д. № 17766/2021г. на Районен съд–Варна в частта, с която ответникът „Групама животозастраховане“ ЕАД е осъден да заплати на конституирания съищец „Банка ДСК“ АД, по предявените от М. К. Д., Г. К. Д., действащ със съгласието на своята майка Н. А. Д., и Е. К. Д., действаща чрез законния й представител В. Л. Л., субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.134, вр. чл.79 ЗЗД и чл.382, вр. чл.448 КЗ, сумата от 10 803.20 лева, представляващи остатък за плащане по договор за кредит експресо компакт № 61015488900/2019г., сключен между наследодателя на ищците К. Х. Д., починал на 27.07.2021г. и „Експресбанк“ АД (с правоприемник „Банка ДСК“ АД).

Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че от всички събрани в хода на първоинстанционното производство доказателства е установено наличието на изключен риск. Позовава се на чл.14, ал.1 от ОУ, че за всички видове покрития не са покрити преките или косвени последствия и резултати от епидемия или пандемия, както и техните последствия. В тази връзка сочи за безспорно установено, че наследодателят на ищците е бил диагностициран с Ковид-19, като причината за смъртта на К. Х. Д. е асистолия, развила се като усложнение вследствие на Ковид-19 пневмония. Въпреки това в обжалваното решение, въззивният съд приел, че „смъртта не е настъпила в резултат на самото пандемично заболяване, а от усложненията, които са се развили при конкретния пациент, респективно са довели до разгръщане на патологоанатомична картина; а за да се приеме изключен риск самото пандемично заболяване, последиците от него също трябва да са с пандемични размери, каквото нито се твърди, нито се доказва по отношение на смъртните случаи от COVID-19.“ Като допълнителен аргумент въззивният съд е посочил, че „всъщност точно обратното, големият процент заболели преживяват и възстановяват здравето си“. Касаторът твърди, че този извод на съда е необоснован, тъй като по делото се съдържат първични медицински документи - епикризи и болнични листове, от които е видно, че починалият е диагностициран с Ковид-19 - пандемично заболяване, което е в причинна връзка със смъртта, каквото е заключението на приетата и неоспорена от страните СМЕ. Приемайки обратното, съдът е постановил решение, което е необосновано, поради което е и в противоречие с материалния закон – чл.63, ал.3а от Закона за здравето. Предвид гореизложеното намира същото и за очевидно неправилно, тъй като съдът е приел, че не е налице изключен риск, въпреки че всички събрани по делото доказателства установяват именно наличието му. Обжалваното решение е постановено и при допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът приел за установени факти, които се различават от приетите от първоинстанционния съд, без да излага подробни мотиви за решението си. В същия смисъл съдът не кредитирал и заключението по приетата и неоспорена от страните СМЕ, според което смъртта на застрахования е настъпила в резултат на усложения от пандемично заболяване Ковид-19.

Ответниците по жалбата и ищци по делото, М. К. Д., Г. К. Д. и Е. К. Д., в писмен отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират заплащане на направените съдебно - деловодни разноски пред настоящата инстанция в размер на 1500 лева.

Ответникът по жалбата и съищец „Банка ДСК“ АД не представя отговор на същата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

От ищците по спора е упражнено сурогационно право по чл.134 ЗЗД против застраховател по застраховка, сключена от кредитор за обезпечение на договор за кредит, при твърдения за смърт на застрахования длъжник -наследодател на ищците и бездействие на банката да реализира правата си по чл.382, ал.3 КЗ.

Окръжният съд е констатирал, че първоинстанционното производство се е развило пред Районен съд-Варна с конституиране на „Банка ДСК“ АД като съищец, с оглед качеството на застраховащ и трето ползващо се лице от застраховката. Също така дадената от първата инстанция правна квалификация съответства на въведените от ищците твърдения и формулирания петитум.

От фактическа страна е безспорно установено, че между К. Х. Д. - наследодател на ищците и „Експресбанк“ АД /с правоприемник съищеца „Банка ДСК“ ЕАД/ е сключен договор за потребителски кредит „Експресо компакт“ № 061015488900/2019г. за сумата от 19 300 лева и краен срок на издължаване - 04.03.2024г. По този договор е сключена застраховка „Живот“ на кредитополучателя. Налице е застрахователна полица за групово застраховане на кредитополучатели на банката с покритие „Живот“ с бенефициент банката и застрахован К. Д.. Установено е, че длъжникът по договора за кредит е починал на 27.02.2021г. Съдът е обявил на страните за ноторен и факта, че СЗО е обявила заразата със SARS-CoV2 за пандемия. В България е обявена с решение на НС от 13.03.2020г. и със заповед № РД-01-124/13.03.2020г. на Министерство на здравеопазването. Предоставеният кредит е усвоен от починалия кредитополучател като в чл.2, ал.2 от ОУ към договора за кредит, същият е дал съгласие да бъде застрахован при условията на застрахователната полица за кредитна застраховка „Живот“. К. Д. е попълнил заявление за застраховане на кредитополучател с ответното дружество за сумата по горепосочения договор за кредит от 19 300 лева. Не се твърди прекратяване на застрахователното правоотношение по повод неплащане на застрахователни премии. Не е спорно и това, че застрахователното обезщетение включва като покрит риск и „смърт“ на застрахованото лице.

Окръжният състав е констатирал ОУ по застрахователния договор не са подписани от страна на кредитополучателя К. Д.. Същевременно е посочил, че в представеното във въззивното производство заявление за застраховане на кредитополучатели, индивидуални клиенти на „Експресбанк“ АД, застрахованият изрично е положил подпис под съдържанието, част от което е, че е получил и прочел ОУ по застрахователното правоотношение. С оглед на това съдът е счел, че ОУ са приложими.

Относно причините за смъртта на К. Д. съдът е кредитирал медицинската документация и заключението по СМЕ, че непосредствената причина за настъпилата смърт е асистолията, развила се като усложнение вследствие COVID-19. Експертът е посочил какви са симптомите и развитието на заболяването, както и че при усложняване и развитие на двустранна бактериална пневмония, това заболяване може да доведе до остра дихателна недостатъчност, бъбречна и сърдечна недостатъчност. Същевременно SARS-CoV2 е зараза с пандемични размери, което е прието за безспорно в производството.

Въз основа на горните медицински данни съдът е достигнал до извода, че застрахователят не може да се позове на изключен застрахователен риск по причина „пандемия“, защото смъртта не е настъпила в резултат на самото пандемично заболяване, а от усложненията, които са се развили при конкретния пациент, респективно са довели до разгръщане на патологоанатомична картина. В мотивната си част е посочил още, че за да се приеме изключен риск самото пандемично заболяване, последиците от него също трябва да са с пандемични размери, каквото нито се твърди, нито се доказва по отношение на смъртните случаи от COVID-19. Точно обратното - големият процент заболели преживяват и възстановяват здравето си.

Същевременно, предвид разпоредбата на чл.14 от ОУ и във връзка с чл.9 от ОУ, застрахованият е попълнил декларация и е бил длъжен да заяви факти, свързани със здравния му статус, което е обстоятелство, съществено за риска, при това по отношение на конкретни заболявания. Съдът е възприел клаузата за обща, не неравноправна по см. на чл.143 ал.2 т.6 от ЗЗП, като дословно са възпроизведени императивни разпоредби на чл.363-365 от КЗ. За пълнота съдът е посочил, че тя би била неравноправна в хипотезата на липса на поставени въпроси по чл.362 КЗ. Чрез доказателствата, в попълнената от починалия-застрахован декларация относно липсата на конкретни заболявания, същият е заявил, че не страда от разписаните изчерпателно болести, сред които хипертония и захарен диабет. От заключението по СМЕ е установено, че К. Д. е диагностициран през 2010г. за установени захарен диабет и хипертонична болест. Съгласно констативната част на заключението, при извършваните прегледи до 2020г. не са установени усложнения. Такива са налице през 2020г. и следващите, т. е. след сключване на застрахователния договор. Като се има предвид вида на застраховката, съдът е счел, че декларирането на горните заболявания, при изрично поставени въпроси от застрахователя, е съществено обстоятелство за сключване на застрахователния договор с оглед преценка на риска - чл.362, ал.2 КЗ.

Съдът е кредитирал заключението по СМЕ, че от една страна заболяването COVID -19 е протекло на фона на хронични болестни изменения, ангажиращи сърдечносъдовата и бъбречната системи. От друга страна вещото лице е посочило, че: „това заболяване /т. е.COVID -19/, само по себе си може да доведе и до развитието на остра бъбречна недостатъчност и остра сърдечна недостатъчност“. Предвид изложеното съдът е заключил, че при тези обобщени изводи на експерта, не може категорично да се заяви, че леталният изход вследствие COVID и усложнението, изразяващо се в развитие на двустранна бактериална пневмония е категорично поради съпътстващите заболявания, доколкото такива могат да се отключат от самото заболяване. Съдът е счел, че по-скоро се касае за фактор, оказващ въздействие за увеличаване размера на вредите, но в този случай застрахователят не може да откаже плащане. От негова страна няма позоваване в условия на евентуалност съдът да приложи „съпричиняване“ и определи размер, по-нисък от остатъчната стойност по кредита, както е предвидено в чл.363, ал.4 КЗ.

Съдът е обсъдил и факта, че в самото заявление за застраховане, под декларацията за наличие/отсъствие на конкретни заболявания, застрахователят е посочил, че невярното деклариране може да доведе до прекратяване на правоотношението, данни за каквото поведение също отсъстват.

Поради горното, съдът е приел, че отказът на ответното дружество да заплати в полза на бенефициента по застрахователната полица, дължимото обезщетение е неправилно, а заявените от ищците искове - основателни.

Посочено е, че по размера не е повдигнат спор и същият е доказан с представени от банката данни за остатъка към 04.08.2021г. /първа падежна дата след смъртта на кредитополучателя/.

Предвид съвпадение на крайния извод на въззивната инстанция с този на районния съд, макар по различни съображения, решението в осъдителната част е потвърдено.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Може ли съдът да тълкува разширително разпоредби от общи условия по застрахователен договор, като добавя допълнителни елементи към фактическия състав на предвидения изключен риск?; 2/ Необходимо ли е, за да се приеме за изключен риск самото пандемично заболяване, последиците от него също да са с пандемични размери?; Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Вторият поставен въпрос касае правилността на решението, тъй като изисква преценка на конкретните обстоятелства по делото, която не е предмет на селективната фаза на касационното обжалване.

От друга страна, първият поставен въпрос, касаещ приложението на чл.20 ЗЗД, покрива не само общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, с оглед обусловилото изхода на спора тълкуване на съда на клаузата на чл.14, ал.1 от ОУ към договора за застраховка, предвиждаща като изключен риск „…пандемия и последиците от нея“, според което, за да е налице този изключен риск последиците от пандемичното заболяване също трябва да са с пандемични размери, но спрямо този въпрос е налице и сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по отношение приложението на чл.20 ЗЗД.

Предвид горното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по конкретизирания, съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, от настоящата инстанция правен въпрос: „Следва ли съдът при тълкуване на договорна клауза да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл.20 ЗЗД с оглед установяване на действителната воля на страните?“, за проверка за съответствие със служебно известната на състава практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК: решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на I т. о. на ВКС, решение № 89/17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о. на ВКС, решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на IV г. о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на IV г. о. на ВКС, решение № 504/26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на IV г. о. на ВКС, решение № 115/01.11.2010г. по т. д. № 939/2009г. на I т. о. на ВКС, решение № 54/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на IV гр. о. на ВКС, решение № 16/28.02.2013г. по т. д. № 218/2012г. на II т. о. на ВКС, решение № 67/30.07,2014г. по т. д. № 1843/2013г. на II т. о. на ВКС, решение № 220/31.07.2014г. по гр. д. № 6126/2013г. на IV г. о. на ВКС, решение № 134/25.06.2014г. по гр. д. № 6886/2013г. на III г. о. на ВКС, решение № 430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на IV г. о. на ВКС, решение № 150/22.12.2016г. по т. д. № 1704/2015г. на I т. о. на ВКС, решение № 106/16.07.2018г. по гр. д. № 4088/2017г. на III г. о. на ВКС, решение № 50/30.07.2019г. по т. д. № 1883/2018г. на I т. о. на ВКС, решение № 60079 от 19.01.2022г. по т. д. № 105/2020г. на I т. о. и др.

Предвид допускането на касационния контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не следва да бъде разглеждано соченото основание по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 216,06 лева.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съдО П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 858/10.07.2023г. по в. гр. д. № 962/2023г. на Окръжен съд–Варна.

УКАЗВА на касатора “ГРУПАМА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 218,06 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на II т. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.