О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1884

гр. София, 18.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3990 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „В. Л. ООД, подадена чрез процесуален представител адв. Д. А. срещу решение № 702/13.06.2023г., постановено по в. гр. д. № 786/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена.

Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд не е съобразил данните по делото от водената между страните кореспонденция и преговори по съобщен от служителя на 21.01.2021г. възможен конфликт на интереси във връзка с работата му по сходен страничен външен софтуерен проект, установяващи, че служителят недобросъвестно и превратно е упражнил свое трудово право по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, единствено с цел да избегне налагането на дисциплинарно наказание.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. К. Б., чрез процесуален представител адв. Б. Л. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е обосновано искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 615/04.04.2022г. по гр. д. № 3290/2021г. по описа на Районен съд – Бургас и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е призната за незаконна и отменена заповед № 07/18.03.2021г., издадена от Ф. Ф. К. Г. – управител на „В. Л. ЕООД, ЕИК 204921616 със седалище в [населено място], с която на ищеца Г. К. Б. с ЕГН [ЕГН] е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото правоотношение между страните.

За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: по силата на трудов договор от 08.01.2018г., между страните е възникнало трудово правоотношение, въз основа на което ищецът заемал длъжността „Програмист, софтуерни приложения“, а впоследствие „Ръководител екип програмисти“ при ответника. Сключеният между тях трудов договор бил за неопределено време, с място на работа – седалището на работодателя или всяко друго място на територията на Р. Б. определено от работодателя за изпълнение на задълженията на служителя. В трудовия договор и анекс към него страните уговорили брутно месечно възнаграждение на служителя в размер на 13 746.73 лева месечно, платимо до 10-то число на месеца, следващ този, за който се дължи /чл. 5.6/; правила за конфиденциалност и за недопускане на конфликт на интереси /чл. 11 и 12/. Възнаграждението на ищеца за месец януари 2021г. е било дължимо до 10-то число на следващия месец, но неплатено. С писмено изявление от 18.02.2021г., ищецът заявил, че прекратява едностранно трудовото правоотношение с работодателя, считано от датата на получаване на заявлението, поради забавяне изплащането на трудовото възнаграждение за месец януари в срок. Получаването на заявлението на 22.02.2021г. е удостоверено с подпис от управителя на дружеството К. Ц.. На 25.02.2021г. работодателят изпратил на ищеца уведомление и покана по чл. 193 от КТ за писмени обяснения, поради допуснати нарушения на трудовата дисциплина. В уведомлението, работодателят признал, че e получил заявлението на служителя на 22.02.2021г., но не го приема, защото чрез него служителят цели да избегне дисциплинарна отговорност. В рамките на така откритото производство по налагане на дисциплинарно наказание за допуснати от служителя системни нарушения на трудовата дисциплина, както следва: неявяване на работа в периода от 23.01.2021г. до 25.02.2021г. включително – нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 1 от КТ; злоупотреба с доверието на работодателя – чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 1 от КТ в периода от 27.06.2020г. до датата на уведомлението, изразяващо се в работа по проект /NetClave – https://gitlab.com/netclave/identityprovider/, който съдържа съществени сходства с идеите, концепциите и разработките на работодателя и разработвания от него продукт; работата по този проект, която е сходна с дейността на работодателя, е извършвана без знанието и съгласието на работодателя, което е нарушение на чл. 12 от трудовия договор и частично в работно време; проектът е разработен от „Блеквайзър“ ЕООД, ЕИК 206031378 с едноличен собственик на капитала и управител Г. Б.; дружеството е вписано в ТР към АВ на 21.02.2020г. без предварително да е поискано съгласието на работодателя, което е нарушение на чл. 12 от трудовия договор; работодателят не е уведомен за наличния конфликт на интереси – работа за дружество, извършващо сходна дейност; отказ на служителя на 22.01.2021г. да полага труд за работодателя, докато последният не даде съгласие и одобрение за работа по проекта NetClave; неподаване на молба за отпуск, въпреки изразената на 23.01.2021г. воля за това, на 18.03.2021г. работодателят издал оспорената заповед № 7/18.03.2021г., с която на основание чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и т. 4, чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 и чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 1 вр. чл. 195 от КТ наложил на Г. Б. дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратил трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Заповедта е връчена на ищеца на 19.03.2021г.

В исковата молба заповедта била оспорена с аргумент, че работодателят не може да прекрати вече прекратено трудово правоотношение, а евентуално че вменените на ищеца нарушения на трудовата дисциплина не са ясно индивидуализирани; не са достатъчно тежки, а и не са извършени от същия.

Твърденията на ищеца са оспорени от ответника с възражения, че трудовият договор не е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ поради злоупотреба с право от страна на работника с цел избягване налагане на дисциплинарно наказание за нарушения на трудовата дисциплина, извършени преди отправяне на едностранното изявление на работника – неявяване на работа от 23.01.2021г.-08.03.2021г.; злоупотреба с доверието на работодателя в периода 27.06.2020г. до 08.03.2021г.

За да отговори на заявения довод за незаконност на оспорената заповед, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено с отправеното от работника едностранно изявление и достигането му до работодателя на 22.02.2021г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Позовавайки се на съдебна практика на ВКС, обосновал, че нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ не поставя изискване за срока и размера на забавата, нито за конкретните причини поради които е допусната. Изложил, че прекратяването на трудовото правоотношение на това основание, настъпва с получаване на писменото волеизявление от работодателя и връчената след този момент заповед за дисциплинарно наказание „уволнение“ е без предмет. От приетата по делото обратна разписка и обясненията на управителя К. Ц., дадени в съдебно заседание по реда на чл. 176 от ГПК приел, че е установено по делото, изпращането и получаването на заявлението на 22.02.2021г. Възражението на работодателя, че едностранното прекратяване на договора от Б. представлява злоупотреба с право, тъй като цели да осуети предстоящо налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, приел за неоснователно. Съобразил в тази връзка, че дисциплинарното производство е открито три дни след като трудовото правоотношение вече е било прекратено едностранно на 22.02.2021г. Обосновал, че ищецът е упражнил добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, поради което трудовият договор е прекратен на 22.02.2021г. и издадената след тази дата заповед за налагане на дисциплинарно нарушение „уволнение“ се явява незаконосъобразна. Незаконосъобразността на оспорената заповед обосновал и допълнително с подробни мотиви за неосъществен фактически състав на посочените в текста й основания. След анализ на събраните по делото експертни и гласни доказателства достигнал до извод, че ищецът не е извършил нарушенията, които работодателят му вменява в заповед. Като краен извод извел незаконосъобразност на оспорената заповед на работодателя, в който смисъл постановил и обжалвания съдебен акт.

Касаторът „В. Л. ООД обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Повдига в тази връзка следните въпроси:

1/ Налице ли е противоречие на обжалваното въззивно решение с практика на ВКС, а именно: Решение № 289/18.11.2014г. по гр. д. № 1289/2014г. на ВКС, IV ГО, Определение № 1071/15.10.2010г. по гр. д. 562/2010г. на ВКС касателно въпроса за недобросъвестното упражняване на трудово право – правото на работника да прекрати трудовото правоотношение по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ с цел да бъде избегнато налагането на дисциплинарно наказание?

1.1 Налице ли е злоупотреба с правото на работника да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ с цел да избегне налагането на дисциплинарно наказание за неявяването си на работа всеки ден в периода от 23.01.2021г. до 18.02.2021г.?

1.2. При горната хипотеза следва ли да се приеме, че трудовият договор не е бил прекратен при наличие на установено превратно упражняване на права от страна на работника?

1.3. Когато неплащането на трудовото възнаграждение в срок се дължи на обстоятелства, които не зависят от волята на работодателя, и които правят плащането в срок обективно невъзможно, има ли право служителят да прекрати трудовия договор без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ?

2/ Следва ли изявлението/предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ да е получено от надлежно оторизирано за това лице /управител, друг изрично упълномощен служител/ и ако не е прието от такова лице - може ли да се приеме, че изявлението на работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ е достигнало до работодателя?

3/ Налице ли е обективно основание за работодателя да ограничи достъпа на работника до система /платформата GitLab/, чрез които се достъпва и променя конфиденциална и „чувствителна“ информация, собственост на работодателя, в случай, че е бил уведомен лично от работника и е установил наличие на „сериозен конфликт на интереси“ по отношение на страничен, външен за работодателя проект, по който работникът работи паралелно?

3.1. Необходимо ли е изричното съгласие на работодателя, за да може работникът да работи по страничен проект, сходен или частично препокриващ се с проекта по продукта на работодателя?

3.2. При изрично уговорено в трудовия договор задължение работникът да уведоми предварително работодателя за всеки страничен проект/или трудов договор/, по който да осъществява сходна с описаната в трудовия договор дейност, налице ли е нарушение на трудовата дисциплина /злоупотреба с доверието на работодателя - чл. 187, ал. 1, т. 8, пр. 1 от КТ/, представляващо неизпълнение на задълженията по трудовия договор, при установено неспазване на това задължение от страна на работника?

4/ Дали при т. нар. „технологични професии“ – вкл. ръководители на софтуерни проекти, може да се приеме, че премахването на достъпа за четене и писане на най-поверителната информация на работодателя, т. е. софтуерния код, съставляващ търговска тайна за работодателя, представлява пълно отнемане на възможността работникът да изпълнява служебните си задължения?

4.1. Дали при технологичните професии работникът може да продължи да изпълнява служебните си задължения, като извършва технологични изследвания, да работи по софтуерни задачи и да си сътрудничи с екипа и управлението по възможен за него начин – чрез електронна поща, видеоконферентен разговор или чрез платформи за писмени съобщения?

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:

В цитираната от касатора и служебно известната на съда съдебна практика към поставените въпроси по пункт първи от изложението е дадено разрешение, че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ, трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Тази разпоредба не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. Правната норма на чл. 327 от КТ представлява материално субективно преобразуващо трудово право на работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с работодателя като неговото упражняване не е свързано с предварително уведомяване на последния. Хипотезите на визираната правна норма са точно и изчерпателно изброени като извън тях работникът или служителят не може да прекратява трудовото правоотношение без предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл. 327, т. 2 от КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната норма не поставя и изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Когато работникът упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение по-нататък дали работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327 от КТ. Трудовият договор е прекратен, а работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя. Извършеното дисциплинарно уволнение е незаконно, поради липса на трудово-правна връзка към момента на връчване на заповедта – чл. 195, ал. 3 от КТ. Дадено е също разрешение, че при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. С получаването на писменото волеизявление за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, т. 2 от КТ е настъпило действието на прекратяването /чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ/ и връчената след това заповед за дисциплинарно уволнение е безпредметна. В такъв случай работодателят не може да прекрати вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 от КТ, например, за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление – Решение № 495 от 03.06.2010г. по гр. д. № 527/2009г. на ВКС, IV ГО; Решение № 145 от 7.06.2012г. по гр. д. № 1247/2011г. на ВКС, III ГО; Решение № 159 от 15.03.2021г. по гр. д. № 4433/2019г. на ВКС, III ГО; Решение № 203 от 30.05.2011г. по гр. д. № 832/2010г. на ВКС, III ГО, всички постановени в производство по чл. 290 от ГПК.

Произнасянето на въззивния съд по първата група въпроси не е в отклонение от сочената практика на ВКС и тази, обективирана в соченото Решение № 289/18.11.2014г. по гр. д. № 1289/2014г. на ВКС, IV ГО. С последното е даден положителен отговор на правния въпрос настъпва ли прекратяване на трудовото правоотношение с връчване на работодателя на писмено изявление на работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ако не са били налице основанията за това. Прието е, че при незаконно /без основание/ прекратяване на трудово правоотношение по чл. 327, ал. 1 от КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор, но не и с право да иска възстановяването на вече прекратеното трудово правоотношение. Въз основа на анализ на събраните по делото доказателства и приетите за установени факти, решаващият съд е достигнал до извод, че в конкретния случай не е доказано поведението на служителя да сочи на злоупотреба с право. Съобразил в тази връзка, че работодателят едностранно е прекратил достъпа на ищеца до компютърната инфраструктура на предприятието, с което го е лишил от възможността да изпълнява задълженията си по договора и този факт не може да се приравни на неявяване на работа по вина на служителя, а от приетата по делото кореспонденция между страните приел, че не се установява намерението на работодателя да наложи дисциплинарно наказание на служителя, за да се приеме, че волеизявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ е направено целенасочено – да избегне наказанието. При тези мотиви първата група въпроси се явяват част от предмета и с обуславящ решаващата воля на въззивния съд признак, но не отговарят на изискването за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по тях не е в отклонение от сочената практика на ВКС. От друга страна отговорът им предполага проверка правилността на обжалваното въззивно решение – касационно основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, което не подлежи на обсъждане и преценка в производството по чл. 288 от ГПК.

Останалите поставени в изложението въпроси не отговарят на изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не обосновават необходима за допускане на касационно обжалване предпоставка – въвеждане на допълнително основание. Съставът на ВКС намира, че не е изпълнено и изискването спрямо общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като формулировката на въпросите не отговаря на възприетата от въззивния съд цялостна фактическа обстановка, по която той се е произнесъл. Тези въпроси не са били включени в предмета на делото, нито са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Последното е основано на основния правен извод за проявен правен ефект на изявлението на работника по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ от момента на достигането му до работодателя – на 22.02.2021г., признание за което е направено от управителя на дружеството в обяснения по чл. 176 от ГПК. Ето защо, въззивният съд не се е произнесъл по въпросите дали изявлението на работника следва да бъде получено от надлежно оторизирано за това лице; дали за работодателя е било налице обективно основание за ограничаване на достъпа на работника до масив с чувствителна информация; необходимо ли е било съгласие на работодателя, за да може ищецът да работи по външен сходен продукт паралелно и т. н. Ето защо по тези въпроси не може да бъде изведено общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Липсва на следващо място обосновка и на соченото специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да е налице цитираното основание, следва конкретна приложима правна норма, обусловила решаващият извод на съда да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание или се налага изоставяне на неправилна практика по приложението на закона. Бланкетното позоваване на формулировката на закона без поставен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело не обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От друга страна липсата на съдебна практика по част от формулираните от касатора въпроси се дължи на това, че въпросите не са правни, не се отнасят до приложението на конкретна правна норма, а са фактически и са извлечени от спецификата на отношенията между страните.

Не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК –очевидна неправилност. Такава според утвърдената съдебна практика е налице когато съдебното решение страда от особено тежък порок в една от трите му форми, който може да се установи без да се провежда същинският касационен контрол. Такъв е случаят, когато не е приложена императивна правна норма или когато е приложен отменен закон или действащ, но в противен смисъл, когато решението е явно необосновано, при нарушение на правилата на формалната логика. Съдът, преценявайки мотивите на обжалваният съдебен акт, не констатира нито един от тези пороци, поради което и на това основание намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Г. К. Б. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1800 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 702/13.06.2023г., постановено по в. гр. д. № 786/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „В. Л. ЕООД, ЕИК 204921616 да заплати на Г. К. Б. с ЕГН [ЕГН] сумата от 1800 лева, представляваща разноски за касационна инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.