2определение по гр. д.№ 4059 от 2023 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
№ 2431
[населено място], 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 4059 по описа за 2023 г. приема следното:
Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Ж. П. срещу решение № 135 от 17.07.2023 г. по в. гр. д.№ 265 от 2023 г. на Пловдивския апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е потвърдено решение № 1534 от 02.12.2022 г. по гр. д.№ 1330 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от П. Ж. П. срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 200 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - тежки увреждания на здравето му, настъпили в периода от 06.07.2014 г. до 31.03.2015 г., причинени вследствие постановени откази на прокурори от Окръжна прокуратура - Хасково за своевременен достъп на ищеца до медицински преглед и лечение, както и поради непроизнасяне по негови молби и забавено произнасяне по искания за достъп до медицинска помощ.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се следните въпроси, обобщени от настоящия състав:
1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата, да обсъди доводите и възраженията на страните и да мотивира решението си по същество на правния спор? Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235, ал.2 ГПК необсъждането на събраните по делото доказателства и непроизнасянето по всички възражения, в частност игнорирането на гласните доказателства и непреценяването им в цялост съобразно останалите доказателства по делото ?
2. Трябва ли въззивният съд да изложи свои собствени мотиви по отношение на всички правнорелевантни факти, а не да препраща бланкетно към мотивите на първата инстанция ?
3. Следва ли въззивният съд да допусне събирането на своевременно поискани пред първа съдебна инстанция доказателства за обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, но не са били събрани от първата инстанция поради допуснато процесуално нарушение ?
4. Противоправно ли е бездействието на ответника и нарушава ли установената в разпоредбата на чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД обща забрана да не се вреди другиму и накърнява ли правно защитеното имуществено или неимуществено благо на ищеца ?
5. Налице ли е неправомерно действие, ако такова е предприето въпреки нормативната забрана за извършването му или въпреки това, че не са налице необходимите за извършването му предпоставки ?
6. Бездействието ще бъде ли противоправно, когато не се предприема необходимото действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това? Налице ли са предвидените в закона предпоставки за извършване на действието, когато е видно и ясно, че страната има медицински и здравословни проблеми и се нуждае от лечение и предвид направеното искане за това ? В случая отказа за извършване на това действие противоправен ли е?
7. В гражданските правоотношения изисква ли се принципът на справедливост да се закриля и защитава ? Съдът следи ли служебно за спазване принципите на безпристрастност, равнопоставеност, истинност и справедливост ?
8. При отговорност за непозволено увреждане следва ли да се спазва качественият критерий за медицинските услуги по реда на Закона за лечебните заведения, медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика и представлява ли същият показател за достъпност и качество на медицинската помощ по смисъла на чл.59в, т.4 ЗЗО?
9. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно посочените вреди да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност и че съгласно чл.80 Закона за здравето качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика ?
10. Непроизнасянето по искане за отвод представлява ли процесуално нарушение ? Отказът за отвод при направено възражение и изрично искане с посочване на основание представлява ли процесуално нарушение ? Наличието на основание за отвод по чл.22 ГПК обуславя ли неправилност на решението? и Съдийското безпристрастие гаранция ли е за постановяване на правилно решение и достатъчно ли е да изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да е странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона? Касаторът счита, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната съдебна практика: решение № 72 от 09.07.2012 г. по т. д.№ 398 от 2011 г. на ВКС, ТК, решение № 18 от 04.03.2021 г. по т. д.№ 454 от 2021 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 84 от 01.07.2020 г. по гр. д.№ 2856 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д.№ 1147 от 2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 60289 от 04.07.2022 г. по гр. д. № 131 от 2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 385 от 22.05.2018 г. по гр. д.№ 5043 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 70 от 02.08.2021 г. по гр. д.№ 2401 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 136 от 27.06.2019 г. по гр. д.№ 501 от 2019 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д.№ 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1 от 27.01.2005 г. по конст. д.№ 8 от 2004 на КС на РБ, решение № 4 от 11.03.2014 г. по конст. д.№ 12 от 2013 г. на КС на РБ, решение № 3 от 08.07.2008 г. по конст.№ 3 от 2008 г. на КС на РБ и решение № 98 от 15.03.2021 г. по гр. д.№ 677 от 2020 г. на Административен съд - С. З.
Твърди още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не на последно място се твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно - основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
По делото е постъпила и жалба срещу въззивното решение, подадена лично от П. Ж. П. /саморъчно написана върху копие от обжалвания акт/, в която се сочи, че решението е неправилно и се отправят критики срещу професионалната квалификация на изслушаните по делото вещи лица.
В писмен отговор от 18.09.2023 г. пълномощникът на ответника по жалбата Прокуратура на РБ изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по осъдителен иск за вреди от непозволено увреждане за сумата 200 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от П. Ж. П. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 200 000 лв. за неимуществени вреди /физически и психически болки и страдания, претърпени от него поради настъпили в периода от 06.07.2014 г. до 31.03.2015 г. тежки увреждания на здравето му, причинени вследствие на постановени откази на прокурори от Окръжна прокуратура - Хасково за своевременен достъп до преглед от лекари и лечение, непроизнасяне по негови молби или забавено произнасяне по искания за достъп до медицинска помощ/, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Със заповед от 06.07.2014 г. ищецът е бил задържан за срок от 24 часа на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. С постановление от 07.07.2014 г. по образуваното ДП № 2014 г. по описа на РУП - Хасково е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл.115 НК вр. с чл.18, ал.1 НК. С постановление от 07.07.2014 г. на Окръжна прокуратура - Хасково е задържан за срок от 72 часа на основание чл.64, ал.2 НПК. С влязло в сила на 14.07.2014 г. определение по ч. н.д.№ 438 от 2014 г. на Окръжен съд - Хасково спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие изменена в „подписка“, по повод изтърпяването на която за целия процесен период от 06.07.2014 г. до 31.03.2015 г. ищецът е пребивавал в Следствения арест- [населено място]. От представената от РЗИ - Хасково документация е установено, че ищецът е бил диагностициран с „Фиброматоза на палмарната апоневроза“ – контрактура на четвърти и пети пръсти на дясната ръка и на четвърти пръст на лявата ръка, още преди да бъде привлечен като обвиняем и задържан, заради което заболяване му е определен процент трайно намалена работоспособност (28%) със срок на инвалидността от три години до 01.06.2016 г. Установява се, че при П. от 4-5 години има установена артериална хипертония, която не се контролира и лекува системно. В периода от 06.07.2014 г. до 31.03.2015 г, на П. неколкократно е била оказвана спешна медицинска помощ: в деня на задържането му- 07.07.2014 г. поради главоболие и състояние за високо РР; на 17.07.2014 г. в ареста поради високо кръвно и на 26.02.2015 г. в ареста, при което е отказал хоспитализация, като при тези прегледи е установена диагноза „хипертонична болест на сърцето“. П. е бил настанен за болнично лечение за периода от 19- 24.02.2015 г. след преглед в ДКЦ „Св.Георги“- Хасково, за което е уведомена ОП - Хасково, поради оплаквания от стягащи болки в гърдите, изпотяване, гадене, повръщане, притъмняване пред очите без загуба на съзнание, и според представената епикриза му е поставена диагноза „Стенокарден синдром. Артериална хипертония III-та степен. Дислипидемия“. По молба от 24.07.2014 г. на защитника на П. с постановление от 31.07.2014 г. на ОП - Хасково е уважено искането за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза, заради която с разпореждане от 15.08.2014 г. на ОП - Хасково е постановено той да се преведе от ареста в [населено място] в О.- София, сектор „Арести“, на разположение на специалистите за извършване на изследването. Изготвено е заключение от 11.09.2014 г. на комплексна съдебна психиатрична и психологична експертиза, според което П. не страда от психично заболяване. По искане на П. в производството по ч. н.д.№ 262 от 2015 г. на ОС - Хасково за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била назначена съдебно-медицинска експертиза, според заключението на която лицето страда от „артериална хипертония“ трета степен, без увреждания на конфигурацията на сърцето, на сърдечния мускул на съдовете на сърцето и на периферните съдове. За лечение на заболяването си П. следва да провежда медикаментозно лечение, каквото, според приложената медицинска справка, той отказвал да прилага чрез прием на лекарства. Това провокирало пристъпи на високо кръвно налягане, налагащи посещения от спешното отделение. Възможно било при нормално състояние на сърдечно-съдовата система пристъпите на високо кръвно налягане и придружаващите ги оплаквания от главоболие и стенокардия да се дължат на психосоматични прояви, което налагало консултация с психиатър.
По делото е представена консултация с психиатър към „Център за психично здраве - Стара З.“ Е. от 04.12.2018 г., при която на П. е поставена диагноза „Параноидно личностово разстройство. Психотична декомпенсация с параноидна симптоматика“ и е насочен за диагностично уточняване и лечение в СБАЛЛС- [населено място], където, според представената епикриза от 02.01.2019 г., е бил настанен за периода 19.12.2018 г.- 03.01.2019 г., като екзактен психичен статус не е могъл да бъде снет поради отказ на пациента да сътрудничи. С експертно решение от 09.10.2019 г. на ТЕЛК и с експертно решение от 11.01.2021 г. на П. е определена 30% трайно намалена работоспособност.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-медицинска експертиза, ценено от въззивния съд като компетентно, обосновано и кореспондиращо на приетите писмени доказателства. Не е възприето възражението на жалбоподателя относно ползването от страна на експертизата на заключението на вещото лице д-р Е., прието в производството по ч. н.д.№ 262 от 2015 г. на ОС - Хасково. Посочено е, че това заключение е послужило само като част от писмените данни за състоянието на П. към датата на изготвянето му, наред с другата медицинска документация в тази насока. Според въззивния състав, приетото пред първоинстанционния съд заключение на медицинската експертиза потвърждава удостоверените заболявания на П. към 06.07.2014 г. Вещото лице посочва, че за процесния период не е настъпило усложнение на наличните заболявания, а пристъпите на високо артериално кръвно налягане, по повод на които са извършвани прегледи на медиците от спешна помощ, са били провокирани от отказа на П. да приема лекарства, вследствие на което се е стигнало и до болничния му престой за времето от 19 до 24.02.2015 г. Експертът е пояснил, че неприемането на лекарства за хипертонията би могло да доведе до усложнения, изразяващи се в животозастрашаващи за мозъка кръвоизливи и инсулт, както и че наличните при П. заболявания биха могли да бъдат повлияни в известна степен от психогенни фактори, но те са съществували още преди задържането му на 06.07.2014 г., а психичното заболяване е установено след процесния период.
Според въззивния съд от така събраните писмени доказателства безспорно се установява, че още преди привличането му като обвиняем и задържането му в Следствения арест в [населено място] за изтърпяване на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ ищецът е страдал от „артериална хипертония“ и „болест на Д.“ с контрактури на четвърти и пети пръсти на дясна ръка и четвърти пръст на лява ръка. Тоест, не се касае за заболявания, възникнали през процесния период по време на пребиваването му в ареста. Липсвала медицинска документация П. да страда и от релевираното в исковата молба заболяване „диабет“. Съдът е разяснил, че при изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ обвиняемите се изпращат в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода, а когато в тях няма условия за провеждане на необходимото лечение или се налагат специфични процедури, обвиняемите се изпращат в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода с разпореждане на съответния прокурор или съд, по предложение на началника на ареста в съответната териториална служба, след мотивиране на необходимостта от изпращане в лечебно заведение съгласно чл.250, ал.3, ал.4 и ал.5 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. Когато се налагало незабавно настаняване в лечебно заведение, преместването можело да се извърши със заповед на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“, по предложение на началника на затвора или ареста, за което се уведомява съответният прокурор или съд според чл.250, ал.2 ЗИНЗС. Следователно органите на прокуратурата, под чието ръководство и надзор се провежда наказателното производство, са задължени да съдействат при здравословни проблеми на задържаните лица в случаите, в които се налага изпращането им в лечебно заведение, за което следва да бъдат сезирани с предложение от началника на ареста и да е представен мотивиран доклад на медицинските специалисти за необходимостта от това, а не по писмено искане на самия задържан. Прякото наблюдение върху здравословното състояние на задържания и съдействие при проявени и съобщени здравословни проблеми, които не изискват болнично лечение, се осъществявало на място в ареста. Посочено е, че по делото не са представени писмени молби на ищеца, каквито той твърди да е подавал за осигуряване на достъп до лечение, нито предложения от началника на ареста за изпращането му в лечебно заведение, нито постановления на прокурор за откази от такова, каквито се твърди да са издавани. На ищеца е била оказана медицинска помощ по спешност, включително е бил настанен в лечебно заведение, със санкцията на администрацията и от служителите на ареста, за което е била уведомена Окръжна прокуратура - Хасково, в съответствие с нормативните правила.
За неотносими към спора са приети доводите във въззивната жалба за бездействие на прокуратурата по повод диагностициране и лечение на психичното заболяване на ищеца, тъй като предявената пред съда претенция не се основава на установеното след процесния период заболяване. Освен това, искането на защитника на П. за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза в досъдебното производство е било уважено и със заключението от 11.09.2014 г. е отречено той да страда от психично заболяване. Следователно не е било налице основание за предприемане на действия във връзка с лечението на такова заболяване по време на престоя му в ареста.
По отношение на хроничното професионално заболяване, изразено в контрактура на пръсти на ръцете, макар и да е свързано с ограничаване на движенията, болки и отоци и неудобства от невъзможността за извършване на ежедневни битови дейности /в каквато насока са събраните по делото свидетелски показания/, съдът е приел, че не се установява да са настъпили усложнения на това заболяване, докато ищецът е пребивавал в ареста. Търпените негативи произтичали от естеството на самото заболяване, а не от бездействието на прокуратурата.
По отношение на заболяването артериална хипертония, съдът е съобразил заключението на съдебно-медицинската експертиза, че характерните за това заболяване пристъпи на високо артериално налягане, каквито ищецът е получавал в ареста, сочещи на влошаване на състоянието му, не се дължали на бездействие или забавяне на прокуратурата (на П. неколкократно по инициатива на администрацията на ареста е оказана спешна медицинска помощ и той е настаняван в лечебно заведение), а на собственото му бездействие за прилагане на съответното медикаментозно лечение и отказа му да бъде хоспитализиран.
Поради гореизложеното въззивният съд е приел, че липсват елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника и правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска като неоснователен.
Само за пълнота на изложението въззивният съд е разгледал и приел за основателно възражението на ответника за изтекла петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД по отношение на процесното вземане. Позовал се е на чл.84, ал.3 ЗЗД, според който вземането става изискуемо от деня на извършване на непозволеното увреждане, когато деецът е известен, както е в случая. При това положение давността е започнала да тече на 31.03.2015 г. /крайната дата на периода, през който ищецът твърди да е извършвано увреждането/ и е изтекла към 28.07.2020 г. /дата, на която е подадена исковата молба, по която първоначално е било образувано гр. д.№ 60 от 2020 г. по описа на Окръжен съд - С. З. . Исковата молба, по която е било образувано гр. д.№ 99 от 2018 г. е била върната с влязло в сила на 15.02.2019 г. определение № 963 от 03.12.2018 г., поради което, дори и да се приеме, че предмет на това дело е била същата претенция, с прекратяването на делото /връщането на исковата молба/ са отпаднали всички правни последици от предявяването на иска, включително прекъсването на давността съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по поставените въпроси, поради следното:
Първата група въпроси /от първи до трети въпрос/ са свързани с оплакванията на касатора за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, свързани със събиране на доказателствата по делото, мотивиране на решението и произнасяне по всички доводи и възражения на въззивника. По тези въпроси е налице константна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши собствена преценка на събрания фактически и доказателствен материал и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Съдебният състав трябва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се. При наличието на противоречиви доказателства за даден факт съдът трябва да посочи кои от тях приема за достоверни и защо, и кои не. Неизпълнението на изброените задължения представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доколкото това разбиране е трайно установено в практиката на ВКС и не се нуждае от преосмисляне, зададените въпроси не обосновават предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в случая въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС по горепосочените въпроси: в решението си е формирал собствени фактически и правни изводи, след като подробно е изследвал фактическата обстановка по делото; анализирал е цялата медицинска документация, описваща заболяванията и развитието на здравословното състояние на ищеца; посочил е, че здравословните оплаквания на ищеца кореспондират с възприетото от разпитаните свидетели; обсъдил е заключението на вещото лице, като го е съпоставил със събраните писмени доказателства. На преценка е подложено в кои периоди са възниквали различните заболявания на ищеца, какво е било тяхното развитие за периода на задържането му под стража и какво е било собственото му отношение към здравето му и дадените му медицински препоръки /констатирано е, че в голяма част от случаите П. по своя воля не е спазвал предписаното му лечение, без да е имало обективни пречки за провеждането му/. Не са констатирани обстоятелства, които да водят до съмнение относно професионалната квалификация на изслушаното от първата инстанция вещо лице. Отказът на съда да назначи повторна експертиза е мотивиран с липсата на законово основание за това.
Въпроси от четвърти до шести касаят осъществяването на елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, които подлежат на доказване при разглеждането на делото. Доколкото тези въпроси са свързани със съществото на правния спор и предполагат обсъждане на доказателствата и вземане на отношение по основателността на предявения иск, те не могат да получат отговор в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Седмият въпрос /В гражданските правоотношения изисква ли се принципът на справедливост да се закриля и защитава? Съдът следи ли служебно за спазване принципите на безпристрастност, равнопоставеност, истинност и справедливост?/ е общотеоретично поставен и се отнася до принципни положения, които не са залегнали в решаващите изводи на въззивния съд. Поради това, така формулиран, въпросът не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд. Осмият и деветият поставени въпроси /При отговорност за непозволено увреждане следва ли да се спазва качественият критерий за медицинските услуги по реда на Закона за лечебните заведения, медицинските стандарти и правилата за добра медицинска практика и представлява ли същият показател за достъпност и качество на медицинската помощ по смисъла на чл.59в, т. 4 ЗЗО ? и Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно посочените вреди да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност и че съгласно чл.80 Закона за здравето качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика?/ също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са относими към изводите на съда в решението и към предмета на спора. В случая ищецът претендира обезщетяване на вреди от неправомерно бездействие на прокурори от ОП-Хасково. Тоест, въобще не се твърди вредите да произтичат от дейността на медицински специалисти, за чиято дейност цитираните разпоредби биха били приложими. Освен това, качеството на оказаната на ищеца медицинска помощ по време на неговия престой в следствения арест не би могло да бъде контролирано от ответника и съответно той не може да носи отговорност за него.
Десетата група поставени въпроси са свързани най-общо с това дали неправилното произнасяне на съда по отправени искания за отвод представлява процесуално нарушение, което води до неправилност на постановеното решение. Тези въпроси също не биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като са неотносими към конкретното дело, по което произнасянето на въззивния съд по направените пред него искания за отвод е правилно. На първо място, следва да се посочи, че искане за отвод на първоинстанционния съдия може да бъде отправено и съответно компетентен да се произнесе по него /като се отведе/ е този съдия, но не и горестоящият съдебен състав, пред който делото е висящо поради обжалване на първоинстанционното решение. Затова в конкретния случай правилно въззивният съд е оставил без уважение направеното пред него искане за отвод на първоинстанционния съдия. На второ място, правилно е било оставено без уважение и искането за отвод на въззивния състав, тъй като по делото не се констатира наличието на нито едно от изрично посочените в закона основания за отвод по чл.22, ал.1, т.1-6 ГПК. Включително не е било налице основанието за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, доколкото не е установено между някой от участвалите в постановяване на въззивното решение съдии и някоя от страните по делото да съществуват особени отношения или да са били налице други външни фактори, които да са повлияли на безпристрастността на съдиите при решаване на делото, нито е установено някой от съдиите да е изразил предварително становище по съществото на спора не по предвидения в закона ред или преди постановяване на крайния съдебен акт по делото.
Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 17.07.2023 г. по в. гр. д.№ 265 от 2023 г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви граждански състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.