5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1883

гр. София, 18.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 4109 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г. З. ЕАД, подадена чрез юрисконсулт Д. Д. против решение № 56/30.06.2023г., постановено по в. т.д. № 85/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът не е съобразил съдебната практика предвиждаща задължение на гражданския съд да посочи невъзможността със средствата на ГПК да бъдат установени опредени факти и наложителността от постановяване на присъда, която да е задължителна за гражданския съд. Поддържа в тази връзка, че съдът не е установил обстоятелствата от значение за търсената защита.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Андес“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. Х. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Допускането на касационно обжалване е основано на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 32/07.02.2023г. постановено по т. д. № 163/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ „Г. З. ЕАД, ЕИК 131421443 е осъдено да заплати на „Андес“ ЕООД, ЕИК 147030624 сумата от 166 814.44 лева, представляваща застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие – пожар на застраховано имущество по клауза А „пожар“ по сключен между страните на 31.01.2019г. застрахователен договор за имуществена застраховка, обективиран в застрахователна полица № 91000000190080 „Индустриален пожар и други щети на имущество/индустриален пожар“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 05.05.2022г. до окончателното плащане.

За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: между страните е възникнало валидно застрахователно правоотношение по застрахователна полица № 9100000019080 от 31.01.2019г. по имуществена застраховка „Индустриален пожар и други щети на имущество/индустриален пожар“, по силата на което ищецът застраховал при ответника срещу пожар собствената си сграда с търговско предназначение с ид. ...................... и с административен адрес: [населено място],[жк], Промишлена зона „Север“, [улица], с покритие от 06.02.2019г. до 05.02.2020г. На 09.05.2019г. ищецът уведомил писмено ответника за настъпило предната вечер застрахователно събитие – пожар в процесната сграда. След съставен опис на щетите от 10.05.2019г. и подписан констативен протокол, констатациите в който ищецът оспорил изрично относно причините за настъпване на пожара, с Писмо изх.№ 20-03-1628 от 12.11.2019г. ответникът отказал да изплати обезщетение като е квалифицирал застрахователното събитие като палеж – непокрит риск по допълнителна клауза А1 от общите условия. Със заключение на СИЕ щетите по сградата са оценени над исковия размер, установена е изправността на ищеца по задължението му за плащане на застрахователна премия, а съгласно заключението на Съдебно-пожаро-техническа експертиза, конкретна причина за пожара не може да бъде установена, тъй като процесът на горене бил с изключителен интензитет, като наред с причинените щети бил унищожен и източникът на възпламеняване.

От правна страна въззивният съд приел, че спорът пред него се свежда до това дали пожарът е бил причинен умишлено или не. Позовавайки се на съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК приел, че умишленото увреждане на чуждо имущество по общия състав на чл. 213 от НК и в частност умишленото предизвикване на пожар /палеж/ по чл. 330 от НК следва да бъдат установени само с присъда или с решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 от ГПК, а не инцидентно в производствата по искове за присъждане на застрахователни обезщетения. Съобразил, че в тези производства съдът е компетентен да преценява съответното вредоносно деяние единствено по обективните му признаци, без да може да го квалифицира като умишлено и че в противен случай би се стигнало до недопустимо инцидентно установяване на престъпление по гражданскоправен спор. Отчел в тази връзка, че ищецът в случая не претендира компенсация за вреди от престъпно деяние и не твърди да има такова. Отбелязал, че от данните от ДП № 434-ЗМ-308/2019г. на ІІ РУ на МВР – Бургас, пр. пр. № 192/2019г. на Окръжна прокуратура – Бургас е установено, че образуваното дознание за разследване на причините за пожара в имота на ищеца водено срещу неизвестен извършител, който не е бил разкрит, е било спряно на основание чл. 199 и чл. 244, ал. 1, т. 2 от НПК. При липса на присъда, респ. на решение на съда по чл. 124, ал. 5 от ГПК изтъкнал, че няма как в гражданския процес процес да бъде установено, че се касае за умишлен палеж.

Като краен извод извел, че предявеният иск е доказан по основание и размер, а оспорването на ответника неоснователно, съобразно които мотиви постановил заключителния си акт.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1/ Длъжен ли е вьззивният съд да изложи мотиви за всички твърдения и възражения, с които е сезиран от всяка от страните?

2/ Длъжен ли е вьззивният съд да изложи мотиви относно обстоятелствата по делото, които са от значение за търсената защита?

3/ Ако по делото са налице обективни данни за извършен палеж с неустановен извършител, съдът длъжен ли е да вземе предвид тези обстоятелства предвид факта, че на тях се основава правоизключващото възражение на страна по спора?

4/ Какъв е критерият за определяне дали едно доказателствено искане е отправено „твърде късно“ и какво е съотношението му с преклузията на доказателствените искания?

Твърди, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в отклонение от съдебна практика на ВС и ВКС, като сочи Определение № 60274 от 21.07.2021г. по ч. т.д. № 836/2021г. на ВКС, I ТО и Определение № 450 от 06.11.2020г. по ч. т.д. № 1446/2020г. на ВКС, II ТО и в същото време, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първите три процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, както и за съдържанието на мотивите към съдебното решение на този съд и даденото в съдебната практика на ВКС разрешение по тях са неминуемо част от предмета и обуславящи решаващата воля на съда по всяко дело. В конкретния случай обаче тези въпроси не са отнесени към конкретно заявено и обосновано касационно основание в касационната жалба на „Г. З. ЕАД, нито е налице обосноваване на допълнително основание за достъп до касационно обжалване. Последното е цитирано формално чрез препращане към текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, без изложение на съдържателна аргументация относно конкретна съдебна практика, в противоречие с която въззивният съд е разрешил обуславящия изхода на конкретното дело въпрос. Посочените определения на ВКС са постановени в производство по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК по въпросите за предпоставките за спиране на исковото производство в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, като е дадено разрешение, че съдът, който разглежда гражданскоправния спор, следва да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство. Фактът, че една от страните по делото твърди наличието на такива обстоятелства и по нейн сигнал се извършва проверка дали евентуално има извършено престъпление, не дава основание за спиране на исково производство. Това разрешение няма отношение към разглеждания спор.

Същевременно обжалваният съдебен акт съдържа мотиви, отразяващи решаващата правораздавателна дейност на постановилия го апелативен съд; подробно изложение на собствени фактически и правни констатации на въззивния съд; обективира ясно и мотивирано произнасяне по въведените от страните доводи и възражения, както и обосновка на крайните му решаващи изводи, обусловили изхода на разгледания спор.

Ето защо съдебният състав приема, че не е налице допълнителният селективен критерий, обуславящ приложимост на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Последният въпрос за критерия определящ съотношението между „твърде късно“ и „преклудирано“ доказателствено искане е теоретичен, не е разрешен от въззивния съд, нито е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Отговорът му на плоскостта на установените от въззивния съд факти и изградени правни изводи, не би се отразил на крайния изход от делото. Посоченото е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по същия, без да се обсъжда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което в случая е и неподкрепено с конкретни твърдения и позовавания от страна на касатора.

От друга страна, соченото в изложението основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е отнесено към конкретен въпрос, нито е мотивирано от жалбоподателя – не е посочено какво е значението на всеки от въпросите или на всички за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По всеки от въпросите не е цитирана противоречива съдебна практика, нито е обоснована необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна или неактуална съдебна практика. Не се сочи непълнота на закона и необходимост от тълкуването му.

В обобщение, по изложените съображения съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на „Андес“ ЕООД следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в общ размер на 8900 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 56/30.06.2023г., постановено по в. т.д. № 85/2023г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Г. З. ЕАД, ЕИК131421443 да заплати на „Андес“ ЕООД, ЕИК 147030624 сумата от 8900 лева, представляваща разноски за касационна инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.